ХЕРМЕНЕВТИЧЕСКАТА РЕФЛЕКСИЯ КАТО ФИЛОСОФСКИ МЕТОД
Христо Гьошев
автор: Христо Тодоров
заглавие: Работа върху понятията,
София: Издателство на Нов български университет, 2011. с.267.
Работа върху понятията обединява значителен период на научно творчество (тринадесетте статии, съставляващи книгата, са създадени от 1996 до 2010 година, като един от текстовете, Работа върху понятията, е публикуван тук за първи път ). В книгата Христо Тодоров третира богат спектър от въпроси, свързани с централния тематичен мотив за изясняване на употребите на понятията, с които си служим в политиката, науката и философията. Книгата е ясно структурирана, като отделните статии са поставени не в хронологичен, а в тематичен ред, (в който има последователен преход от въпроси, свързани с история на понятията към ключови понятийни проблеми от полето на аналитичната философия.
Такава подредба, правеща впрочем последователното четене най-подходящия подход към книгата, помага за проследяването на творческата траектория, в която двете указани методични традиции са приканени да споделят общ хоризонт. Последното считам – позволявайки си да посоча наличието на по-здрава спойка от заявеното от автора „тематично единство“ на събраните статии – за едно от важните послания на тази книга, даващо ключ към преодоляването на емблематичния за философията на двадесети век разрив между „континенталната“ и „аналитичната“ традиции на мислене. Подобно разделение е по-добре да остане на заден план тогава, когато не поставяме предварителни рамки на стремежа си да разберем многопластовата и нееднозначна преплетеност на понятийните употреби с живата тъкан на опита. Точно към такова всестранно рефлексивно разбиране се стреми Христо Тодоров, когато определя работа си като херменевтическа философия, чиято централна задача е „разбирайки, да направи от разбирането своя тема“ (стр. 8). Не е достатъчно да се каже, че такъв вид рефлексия е актуален днес, когато, „отрезвена от многобройните вълни на критика – на метафизиката, на познанието, на субекта, на езика …философията може да се практикува само с будно съзнание за нейната собствена историчност.“ Съществено достойнство на книгата според мен е и това, че предлага решение на въпроса, как е възможно умелото ориентиране в безбрежността на тази историчност. Тъй като позицията, от която се дава това решение, по дефиниция не може да бъде представена в застиналия вид на фундаментална теория, не може да бъде такова и предлаганото отношение към понятията, с които си служим и на които преди всичко се осланяме при философската работа. Ето защо като методичен постулат, следван в тази книга, бих посочил изискването за непрекъсваща рефлексия чрез възобновявано контекстуализиране и преразглеждане на употребата на понятията като условие за тяхната теоретична адекватност и функционалност.
В отделните глави на книгата такова разбиране читателят ще намери осъществено от една страна в методичното изследване на историчността на рефлексията върху понятията (четири от главите са обединени от тази тема, а в главата „Кой, кога и как преработва миналото“ е направено проникновено изследване на подходите за рефлексия върху родната история в периода на “прехода“ към демокрация след 1989 г.). От друга страна, това разбиране се осъществява чрез анализ на отделни понятия, които са от ключово значение за изясняването на историческата и политическа тъкан на съвременността. Такива са понятията „глобализация“, „секуларизация“, „толерантност и признаване“, „авторитет“, „политическо обещание“, „събитие и действие“. Последните две теми, заедно с тази за слабостта на волята, завършват книгата, извеждайки на преден план друг основен аспект на херменевтическия подход, следван от Христо Тодоров, в който херменевтическата трактовка е свързана с „поставянето на езика в центъра на философското размишление… с изясняването на ситуативността и контекстуалността на значенията“ в късната аналитична философия. Така историческото контекстуализиране на понятията, направено в първите четири глави, е свързано предимно с теориите на Ритер, Козелек, Дилтай и Гадамер. Следват го шест работи върху ключови исторически и политически понятия, а изследването в последните три глави препраща преди всичко към късното творчество на Витгенщайн, опирайки се също на Остин, Стросън, Сърл, Тугендхат и др.
Посочените две страни на херменевтичната работа, концентрирана върху езика и езиковата употреба, очертават мрежа от съображения при рефлексията върху понятията и налагат радикално преразглеждане на претенцията за универсална обяснителна мощ на философския теоретичен инструментариум. Такова е например съображението, че понятията – и особено социално-историческите понятия – не ни дават суверенна власт върху събитията, а са само нашият отговор на тези събития, в които се оказваме въвлечени (стр. 88). Тези понятия са, освен това, лишени от възможността да описват социално-историческите процеси независимо от времевия хоризонт на нагласите и очакванията на дейците, ето защо те не могат да претендират за изцяло когнитивна природа; а в степента, в която се откъсват от реалните процеси, на които дължат възникването си, те се лишават от своята прозрачност.
Против инструментализирането на понятията Христо Тодоров отстоява тезата, че херменевтическият потенциал при правенето на история на понятията се намира отвъд съпровождащия тяхната употреба и водещ до липсата на език (стр. 92) конфликт между конкретността на понятията, обусловена от рефлексията върху историческия им генезис и изискването за приложимост към други контексти и събития. Потенциалът се изразява в поддържането на будно съзнание за историческата обусловеност на собствените ни интерпретации, в създаването на условия за съобщимост на историческия опит и в осъзнаване на личната отговорност, неизменно свързана със свободата ни да интерпретираме света, в който живеем (стр. 96).
По-различен подход изисква разбирането на актуалната употреба на понятията в ежедневието, в моралната и политическата сфери и във философските разсъждения. Тогава предизвикателството пред рефлексията върху понятията идва не толкова от историческата изменчивост и непроницаемостта им, а от семантичната неяснота и последствията от нея – като например разрушаване на условията за диалог, избягване на публична отговорност и неуспех да бъдат анализирани очевидни феномени от ежедневието. При подобно фокусиране наблюдаваме – въпреки валидния за цялата книга постулат, че „понятията имат история“ (стр. 10) – свързване на разбирането не с историческата събитийност, а с действието. Тук пред разбирането се добавя нов залог – яснотата по отношение на личната и обществената отговорност, поета чрез ангажираността ни с дадено мнение или действие. Заедно с този залог решаващи стават ясните граници на използваните от нас понятия.
Последното обстоятелство по мое мнение представлява важно предизвикателство пред херменевтическия подход на Христо Тодоров. Първо, защото не е лесно прокарването на ясни граници да се свърже с идеята, че “не може да се посочи една установена “правилна” употреба” (стр. 38). Второ, тук базовата предпоставка, че всички понятия имат история, не може без уговорки да бъде отнесена към неразривно свързани с анализа на действието представи като свободен избор, отговорност, решение, основание. Ако разбирането ни за тях се постави в еднозначна зависимост от херменевтическата рефлексия върху употребата им, това би отслабило нормативната им роля. Ако пък се разглеждат отвъд предпоставката за историчност на понятията, под въпрос остава значимостта на тази предпоставка за разбирането им и нейната универсална приложимост (с което се добавя и изискването за различно изясняване на тези понятия).
Като цяло тази дилема е решена чрез приемането на моралната универсалност на определени социално-исторически понятия като факт пред философската рефлексия. Такива са например “постулатите” за човешкото достойнство и свободната самореализация на индивида, които въпреки съзнанието за контекстуалното им възникване през модерната епоха и в западната цивилизация, се превръщат във “висшия морален регулатив” на тази епоха (стр. 105). Приемането на подобно разграничение в мрежата от понятия е несъмнено важен ориентир при изясняването на света, в който живеем. Но то има и едно друго следствие. В главата, посветена на толерантността и признаването, последното става видимо през отношението към базовите институции на съвременната либерална държава, където съмнението в нормативния потенциал на понятието признаване идва преди всичко от негодността му да бъде универсализирано (стр. 195). Тази позиция се заема с цената на едно допускане – че това, което не може да бъде представено като универсализируемо, не изисква нещо повече от толериране. Такова допускане разделя процеса на контингентното обществено взаимодействие от универсалните политически ценности и основаните на тях институции и по този начин не отчита обстоятелството, че претенциите за признаване целят в крайна сметка не промени, свързани с правните институции, а трансформация в нормативно валидните разбирания в обществото, задавани от доминиращите социални групи.
Друг въпрос, свързан с херменевтическия подход, поражда изясняването на понятието слабост на волята. Струва ми се, че в последната глава на книгата проблемът пред рефлексията сочи отвъд двете херменевтически постановки за понятията. Последната не е херменевтическа в тесния историзиращ смисъл – защото разбиранията на разглежданите мислители (основно Платон, Аристотел и Дейвидсън), включително това на автора, са именно прозрачни едно спрямо друго; тя не е херменевтическа и в аналитичния смисъл, тъй като трудността в изясняването на понятието не идва от въпроса за неговите употреби, а – както сам авторът указва – от това, самото явление “да бъде уловено в понятия” (стр. 249). Наличното в последния цитат разграничение между „явление“ и „понятие“ дава по мое мнение израз на принципна трудност, която следва от подхода за отъждествяване на значението с употребата на понятията: когато вследствие на такъв подход се освободим от въпроса за “самото явление” при дефиницията на значението, става допустимо рефлексивното „произвеждане“ на явлението. Това важи поне за всекидневни понятия като горното, при които в рефлексията изглежда можем да приемем съществуването на даден феномен, изхождайки единствено от наличието и употребата на съответния израз във всекидневието. Но това представлява отделен проблем при изясняването на понятията и не е сред изричните задачи, които авторът си поставя в книгата. Ето защо оттук нататък оставям на читателя задълбочаването в Работа върху понятията, която с проникновените си анализи и блестяща аргументация дава оригинални решения на редица актуални философски въпроси, като заедно с това противодейства на нагласата да търсим правилността на понятията в тяхната завършеност.
- Работа върху понятията
- Христо Тодоров