Александър Кънев – Теория на философското развитие

ПАРАДИГМИ И ПРОТИВОБОРСТВА В ИСТОРИЯТА НА ФИЛОСОФИЯТА. ЕДНА КОНЦЕПЦИЯ

Огнян Касабов

автор: Александър Кънев

заглавие: Теория на философското развитие

София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010, с.283.

Във време, когато дълбоката специализация е вече станала напълно свойствена за дисциплината философия, е съвсем естествено срещата с книга, озаглавена Теория на философското развитие, да събуди изненада. Амбицията на Александър Кънев е не по-малка от това да разкрие фундаментални структурни черти, взаимодействия и трансформации, определяли хода на западната философия от нейната зора по Йонийския бряг до съвременните й задокеански превъплъщения. Авторът си дава ясна сметка за необичайността на своя проект и убедително мотивира потребността от подобни начинания в контекста на раздробяването на дисциплината. За потъналия в субтилни текстуални анализи изследовател книгата предлага освежаващ и стимулиращ поглед към цялото, наречено „философия”.

ТФР стъпва на резултатите от предходните мащабни публикации на Кънев, а именно двутомната Западната философия: Парадигми, революции, перспективи, за да ги доразгърне, модифицира и обогати. Запознатите със ЗФПРП са наясно със силата на синоптичния подход на Кънев. В ТФР начинанието запазва своята широка обзорност, но претърпява важни нюансирания, изострящи сложността и дълбочината на предлаганата концепция.

Централни за теорията на Кънев са инспирираните от Томас Кун понятия ‘парадигма’ и ‘революционна промяна’, тук приложени към философията, което сродява проекта с историко-философските подходи на автори като Шнеделбах, Апел и донякъде Рорти. Кънев фиксира три парадигми в историята на западната философия: онтологическа (доминирала от Античността докъм средата на Новото време), епистемологическа (до началото на XX в.) и лингвистична. Повратна приносна теза е, че парадигмалните революции се предхождат от своеобразни подготвителни обрати, наречени от автора ‘методологически революции’. Така напр. Декарт извършва само методологическа революция, когато преориентира погледа на философията към изследване на познанието – защото въпреки смяната на метода, той запазва задачата на старата онтологическа парадигма да се познае самата независима от интелекта реалност. С това обаче Декарт вече дава важен тласък за обрата към новата епистемологическа парадигма, осъществен от Хюм и Кант, в който изследването на ‘самата реалност’ вече е без значение.

Другият жалонен момент в концепцията на Кънев е тезата, че парадигмалните различия и борби получават своето съдържание от базисни ориентации в начините, по които е мислено отношението между действителност, познание и език, и по-конкретно в полагането на това дали някой от членовете на тази група представя (репрезентира) предходните или не. Работещите в епистемологическата парадигма се отказват от идеята на онтологическата, че мисленето просто представя битието, като полагат, че отношението е арепрезентационно, в случая конституиращо. По подобен начин работещите в лингвистическата парадигма изоставят идеята, че езикът просто репрезентира някакви извън-езикови мисловни съдържания.

Тази концепция е запазена в новата книга на Александър Кънев. Най-същественото, което я доразвива и модифицира тук, е сериозният сблъсък с изключително важния въпрос за разнообразието, разнобоя. Това разбира се е е свързано с най-очевидната глобална критика, която може да бъде отправена към проекта на Кънев. Не скрива ли търсенето на парадигми и глобални тенденции във философията същински интересното и задълбочено специфичното, при това тъкмо сега, когато дори названия като напр. ‘рационалисти’ и ‘емпиристи’ са започнали да звучат не само овехтяло, но и направо неинформативно?

В такъв смисъл захващането на проблема за разнообразието, артикулирането на структурни фактори, които го обуславят, и интегрирането им в концепцията за парадигмално-революционното развитие на философията е логична стъпка и едно от основните достойнства на ТФР. С нея Кънев иска също така да даде сметка за един проблем, хронично обезпокоявал философията, поставяйки под заплаха самата й смисленост – а именно постоянното неналичие на консенсус сред философите относно смисъла и резултатите на техните изследвания. Тук той предприема провокативен ход, защитавайки тезата, че отсъствието на съгласие всъщност е не просто съществена черта на философията, а и нещо далеч по-силно – основният двигател за нейното развитие и трансформация (вж. напр. 132).

Книгата е учленена в увод и дванадесет глави. Изложението постепенно и натрупващо разгръща поставената проблематика, напълно в унисон с концепцията на автора за множеството преплетени нива на сили, определящи развитието на философията. С оглед на тежестта на поставената задача, специално внимание заслужава стилът на изложението – строг и ясен, непретенциозен и внимателен в теоретичните си претенции, на места нелишен от ирония.

В увода Кънев определя своето начинание като своеобразна метафилософия с отправна точка историята на философията, или, както се изразява самият той, „исторична философия на философията”. Наред с това, авторът дава заявка за силно не-есенциалисткото си разбиране за такива ключови понятия като „философия”, „развитие”, „структура”.

Глави I и II предлагат кратък критичен прочит на различни концепции за философското и научното развитие, от Хегел и Хайдегер до Хьосле, Кун, Лакатош и Фуко. Любопитен е разделът, посветен на т.нар. социология на философията на Рандал Колинс. Чисто концептуално, най-съществена тук е критиката на Кун и сблъсъка му с Лакатош, който, както самият автор споменава, оказва влияние върху предложената концепция (49).

По-нататък (гл. III и IV) авторът нахвърля основните структури, припознати от него като определящи развитието на философията. Той мотивирано се отказва от постмодерния отказ да се търсят фундаментални нива на обуславяне, като същевременно позволява обусловеността да не бъде всякога еднопосочна и ригидна, като чертае, по своите собствени думи „относителни, гъвкави и динамични йерархии” (107), разкриващи само „известна структурираност, относителен порядък, най-общи дълбинни тенденции” (212). Впрочем тази отвореност е характерна и за начина, по който самият автор представя начинанието си – като хипотеза, която може да търпи последващи конкретизации и модификации.

В гл. V Кънев излага характеристиките на трите обособени от него парадигми, докато в гл. VI обръща внимание на отделните философски субдисциплини. Проблематиката вече е набрала скорост и дълбочина в гл. VII и VIII, посветени на т.нар. суб- и супра-парадигмални течения във философията, както и на т.нар. антипарадигмални движения – едни от най-силните части в книгата. Според самия автор, ролята на антипарадигмалните опозиции е нещо, което той не е дооценил в ЗФПРП, и което тук допринася за конкретизиращата динамика.

Не по-малко интригуващи са следващите две глави (IX и X), посветени на механизмите на преход между парадигмите. Артикулира се ролята на антипарадигмалните движения, нагнетяващи напрежението срещу властващата парадигма и създаващи революционни ресурси за противоборство – но само за да бъдат отхвърлени с нашествието на новата парадигма като остатъци от стария ред. Оттук и разгърнатата в гл. XI идея за „негативнодиалектически синтез” (230-1), обясняваща отхвърлянето на старите противоборства, което все пак извлича поуки от тях. Впечатление прави степента, в която Кънев си дава сметка за нелинеарността в най-общо погледнато линеарно пресъздаденото от него развитие на философията, при която стари парадигми или техни части остават да властват повече или по-малко скрито, или пък преживяват частични възраждания.

Останалата част на гл. XI глава представлява реконструкция на парадигмално-революционните преходи в историята на философията, припознати от автора, като с особена яснота при сбитостта на изложението според мен се отличава разделът, посветен на Хайдегер и Гадамер. Гл. XII поставя редица въпроси пред концепцията и задачи, на които тя следва да отговори в бъдеще.

Към тези насоки за бъдещо развитие на начинанието на Александър Кънев бих желал да акцентирам върху потребността от последващ детайлен анализ на генезиса и противоборството на конкретни философии, който не само да послужи за пробен камък, но и да позволи обогатяващо модифициране на предложената концепция. Включените в ТФР илюстративни примери от историята на философията често са схематични и не винаги напълно убедителни. Разбира се, целта на книгата е да аргументира схващане за развитието на философията, а не да изложи нейната история. Но по-нататък от решаващо значение е това по какъв начин концепцията на Кънев отговаря на т.нар. от самия автор „емпиричен материал” на действително случилата се история на философията. Далеч от това въпросите в тази посока да са от просто доксографски интерес, те имат отношение тъкмо към конкретното схващане на историческите структури на философското развитие – което е и целта на автора. Затова подобни търсения, вярвам, могат да допринесат по-нататък в артикулирането и аргументирането на концепцията.

Няколко примера. Още от ЗФПРП ме е учудвала лекотата, с която Кънев стилизира т.нар. немска класическа философия като мощна контрареволюция, целяща реставрацията на старата онтологическа парадигма. Когато Шелинг постановява, че понятието е живо в самата природа, а Хегел се наема да твърди, че нещото само по себе си е нещото за нас, всяко говорене за репрезентиращо отнасяне към битието независимо от мисленето изглежда вече безвъзвратно изоставено. По-нататък, ако вземем насериозно степента, в която зрелият Хегел усвоява Кант, то няма да бъде трудно да прочетем историята с абсолютния дух като история на даването на сметка за основанията на претенциите, които мисленето предявява към света – основания, коренящи се в самото това мислене. Но от друга страна наистина, както ясно посочва Кънев, немският идеализъм трудно може да бъде причислен към парадигма, наречена ‘епистемологическа’… Ако всичко това е вярно, то схващането за съдържанието на философските парадигми би могло да претърпи някои важни модификации.

Също така, следва да се обърне внимание на факторите, обуславящи позиционирането на дадено философско течение като суб- или антипарадигмално. Например, би ли могло да се твърди, че Маркс е просто антипарадигмален мислител – при наличието не само на огромно влияние, но и на не една или две школи-наследници? Разликата между анти- и суб-парадигма, както отбелязва авторът, е изключително гъвкава; по-нататъшното разгръщане на това наблюдение – отново ръка за ръка с конкретен историко-философски анализ – би могло да обогати концепцията.

Това не са проблеми, останали неотбелязани в книгата – за което говорят и формулираните от автора провокативни и евристични обобщения. Според Кънев с развитието на философията вътрешните структури стават все по-динамични, границите все по-условни (257). Теченията не само се разрояват, но и се преплитат по все по-сложни начини. Този факт, заедно с разочарованието от мощните претенции на предходните програми, прави всяка следваща парадигма по-слаба, по-неамбициозна и по-необещаваща от предходната. Което впрочем обяснява и предприемането на просто методологически революции преди вземането на решение за парадигмално скъсване (209-10).

При все че определя синтезите, осъществявани при философските обрати, като негативни, Кънев запазва усета за последователност, за иманентни връзки в развитието – противопоставяйки се на някои актуални конкурентни теории (напр. смяната на речниците при Рорти, 223-4). В крайна сметка, за да се мотивира, новото начинание трябва да даде задоволително обяснение за неуспеха на старото – и това е дори по-важно, отколкото да предложи ясни перспективи за успех (210). Историята на философията се оказва в някаква степен отчет за един постоянен провал.

Разбира се, това не е пълното становище на Александър Кънев, който в ТФР е запазил оптимистичната си нагласа от ЗФПРП относно бъдещето на философията. С новата си книга той дава заявка, че има добри основания да се привижда смисленост в едно познавателно начинание, задвижвано тъкмо от разнобоя. Можем да се надяваме, че тази тема ще получи своята артикулация в предстоящите публикации на автора.