Симеон Евстатиев – Религия и политика в арабския свят. Ислямът в обществото

Ислямът между политиката и религията

Павел Павлович

автор: Симеон Евстатиев

заглавие: Религия и политика в арабския свят. Ислямът в обществото,

София, Изток-Запад, София, 2012, 424 с.

Отношението между политиката и религията в историческото развитие на мюсюлманското общество е предмет на монографията на Симеон Евстатиев Религия и политика в арабския свят с подзаглавие „Ислямът в обществото“.

Предизвикателствата пред подобно изследване се очертават от неговата отнесеност към такива сфери на социално, политическо и духовно напрежение като общуването между Запада и Изтока, отношението между традиция и модерност в градежа на обществените структури и институции, ролята на религията като фактор на индивидуална и социална идентичност и, в по-общ план, възможността от общност на ценностите в глобализиращия се свят. Анализът на тези сфери и взаимодействието помежду им налага междукултурен, интердисциплинарен и транситорически подход. Съвсем естествено, преди да се захване с мащабния си анализ, Симеон Евстатиев избистря неговите тематични рамки, както и неговия методологичен фундамент. На тези ключови въпроси е посветена първата глава от книгата (Предизвикателства и подходи, с. 24-101).

Глобализацията и проникването на милиони имигранти в западноевропейските общества пораждат от една страна опити за аналитично осмисляне на съпътстващите предизвикателства, а от друга – идеологически схеми и абстрактни модели, които задават начини на публично говорене и политическо действие по отношение на мюсюлманите. Към тези схеми и модели спадат не само произведенията на Ориана Фалачи и Даниъл Пайпс, но и теорията за сблъсъка на цивилизациите на Самюел Хънтингтън. Тези автори съчетават привидно обективната форма на изказа с предпоставени идеологически нагласи (Фалачи, Пайпс) или пък изхождат от остарели понятия и застинали представи за цивилизациите като въплъщение на уникални исторически типове (Хънтингтън). Подобни схеми може би водят своето начало от преобладаващо негативната нагласа на европейското Средновековие, пък дори и на Новото Време, към ислямската религия. Свързани са и с културно-историческия есенциализъм на учени като Шпенглер и Тойнби.

Заедно с това още от епохата на Просвещението Западът полага усилия да осмисли исляма извън парадигмата на религиозната вражда. Тази тенденция се откроява особено ясно в произведенията на водещите западни ориенталисти през ХІХ и ХХ в.

Западните критерии за академична обективност не винаги допадат на представителите на арабските и мюсюлманските интелектуални среди. Хиперкритичното отношение на Едуард Саид към западната наука за исляма е обсъдено изчерпателно и балансирано в труда на Евстатиев. Антиориенталистичният патос на Саид е цѐнен преди всичко с това, че насърчава западните учени да осъзнаят вредата от люшкането между две еднакво опасни за едно изследване крайности – натрапчивото идеализиране на Ориента и окарикатуряването на арабите и исляма. Същевременно то поражда и опити за по-дълбоко изучаване и осмисляне на запада от страна на мюсюлманските интелектуалци.

В своето изследване Евстатиев изхожда тъкмо от принципите на балансираната академична обективност. Възникването и развитието на базовите представи на арабите за знанието и предаването на историческата информация са проследени още от времето на предислямската епоха (джахилията). От особен интерес за читателя ще бъде анализът на Евстатиев на ключови термини и понятия от арабската древност: ши‘р (поезия, но и вдъхновена проницателност), ‘илм (знание), дахр (съдба-време). За специалиста остават въпросите, свързани с автентичността на материала, от който Евстатиев извежда своите заключения. Доколкото съответните текстове са записани два-три века след началото на исляма, не е изключено те да отразяват мюсюлманските представи за джахилията, без да ни дават обективна информация за тази загадъчна епоха. Във всеки случай никой сериозен ориенталист не е устоял на изкушението за изучава историята чрез езика, нито разочарованието, че най-често при работата с „джахилийските“ извори аргументацията е обречена да почива на недоказуемата предпоставка за автентичността на тяхната хронология.

Плодотворността на историко-филологическия подход проличава при анализа на Евстатиев на кораничната терминология, свързана с представите да властта (с. 148-52). Този анализ е особено важен за разбирането на историческата динамика на мюсюлманските политически представи, които непрестанно актуализират кораничните концепции за божията власт и човешкото управление.

Редом с кораничния наратив, представите на исляма за властта почиват на преданията за основополагащата епоха на Пророка (570-632), т. нар. „Праведни халифи“ (632-61) и умаййадския халифат (661-750). Евстатиев се справя успешно с тежката задача да представи както традиционния разказ за възникването на исляма, така и модерните „ревизионистки“ реинтерпретации на ранноислямската история. Струва ми се, че като обсъжда тезата на Кроун и Хиндс за сакралния характер на ранноислямската представа за властта (с. 170-1), Евститиев би могъл да обърне внимание и на нумизматичните източници, които свидетелстват, че още умаййадът ‘Абд ал-Малик ибн Марўāн (685-705) се титулува „божий наместник“ (хÇалӣфату л-лāх).[1]

В анализа на мюсюлманските представи за властта Евстатиев прибягва до свидетелството на преданията за нормативните дела и изказвания на арабския пророк – х³адӣс_ите (с. 192-99). Такъв подход е полезен, защото очертава дискуркивните рамки на мюсюлманското нормотворчество. Същевременно той се изправя пред сериозно хронологично предизвикателство, което е свързано с датирането на мюсюлманските предания. Тяхната връзка, например, с Ибн Шихāб аз-Зухрӣ (поч. ок. 741) (с. 196) не е напълно невъзможна, но удостоверяването на автентичността на един толкова ранен разказ е сериозно методологично предизвикателство, преодоляването на което, трябва да признаем, би отклонило Евстатиев далеч от тематичните рамки на неговата книга.

Задълбоченият анализ на представите за властта от дните на ранния ислям до епохата на Ибн ХÇалдӯн е от особена стойност както за читателя-неспециалист, така и за експерта по история на исляма. Изложението на Евстатиев е преплетено с многобройни препратки към произведенията на средновековни историци и модерни изследователи, а представите на Изтока често се открояват чрез контрастивен анализ с аналогичните им представи в културата на Запада. Чрез този всеобхватен поглед върху развитието на представите за властта в средновековния ислям Евстатиев подвежда читателя към задълбочено разбиране на религиозните и интелектуалните течения в модерните мюсюлмански общества.

В периода на Новото време ислямът изработва свои представи за модернизацията и модерноста. В началото на третата глава Евстатиев отново се връща към темата за есенциализацията на исляма (237-48), която вече е разгледал в друг ракурс в първа глава.

От особен интерес за читателя на книгата ще бъде анализът на Евстатиев на движението на кадъзаделиите (250-2). Тук авторът хвърля светлина върху една слабо проучена област, свързана с произхода на модерните призиви за завръщане към фундаменталните принципи на исляма. Макар че отношенията между процесите в имперския център и провинциите на Османската империя по признанието на Евстатиев „остават неясни и недостатъчно изучени“ (с. 252), той все пак предпазливо очертава приликите между призива на кадъзаделиите към стриктно прилагане на принципа за „повеляване на одобряваното и възбраняване на порицаваното“ и тезата на родоначалника на уаххабитското движение, Мух³аммад ибн ‘Абд ал-Ўаххāб, че съвременните му мюсюлмани са потънали в поквара и са изпаднали в езичество, което е по-лошо дори от съдружаването (ширк) на арабите преди исляма.

За първи път в България Евстатиев предлага цялостен превод на основополагащи ислямски документи. В приложението към книгата читателят ще открие преводи от т. нар. Конституция на Медина от 622 г. до мнението на генералния секретар на ал-Джамā’а ал-Ислāмиййа в Ливан, Шейх Файсал Маўлāўӣ за атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11.09.2001 г..

Книгата на Симеон Евстатиев има енциклопедичен характер, макар в някои случаи да обединява писани и публикувани в различно време авторови статии и студии. От книгата могат да се възползват специалисти, докторанти и студенти по арабистика, история, политология, философия и право. Увлекателният стил на автора и лекотата, с която той навлиза в дълбините на сложни и противоречиви въпроси, със сигурност ще направят книгата интересна и за всеки образован читател, който желае да разшири познавателния си хоризонт по въпросите на Близкия изток и исляма. Книгата на Евстатиев е първа по рода си в България, което, редом с задълбочения й аналитичен стил, я прави незаменима библиографска придобивка за всяка университетска и публична библиотека или частна колекция.

[1] По въпроса виж Stefan Heidemann, “The Evolving Representation of the Early Islamic Empire and its Religion on Coin Imagery,” in The Qur’ān in Context, eds. Angelika Neuwirth, Nicolai Sinai and Michael Marx (Leiden and Boston: Brill, 2010), 175.