ЗА СОЦИОЛОГИЧЕСКАТА ПОЛЕЗНОСТ НА ОПИТИ ВЪРХУ ВЛАСТТА И ИСТИНАТА
Кольо Коев
автор: Димитър Вацов
заглавие: Опити върху властта и истината
София, Нов български университет, 2009, 229 с.
Книгата на Димитър Вацов. Защото тя е толкова провокативна, че позволява да се говори колкото за самата нея, толкова и чрез нея. Това ще се опитам да направя сега и аз, като в редица случаи говоренето „за” и говоренето „чрез” неизбежно ще съвпадат. Ще започна обаче по-скоро с говорене „около”.
В ретроспекцията си към Опити върху властта и истината авторът пояснява, че е събрал в едно книжно тяло самостоятелни есета, писани след последната му книга Свобода и признаване. Интерактивните източници на идентичността. Очевидната идея е чрез взаимното си оглеждане тези текстове да създадат нови контексти, да придадат образ на неизказаното във всеки от тях. И това несъмнено се случва, както се вижда от „Обобщението”, в което са формулирани някои някои ключови изводи, породени по границите между есетата. Същевременно, аз като читател не оставам с усещането за хлабаво свързани части, които някога са водили автономен живот. Това вероятно се дължи най-вече на способността на автора да придава винаги ясна структура на мисленето си, преутвърждавайки (ако използваме една негова формула) чрез последната си интерпретация казаното преди. Единството на книгата освен това произтича от системното усилие базисната теза за конститутивната роля на „перформациите, които правим сега”, да бъде последователно проигравана на „високите” равнища на политическата теория и на теориите за господството, за да се демонстрира как могат да бъдат анимирани изчерпали своята мощ социално-политически дебати. В този смисъл книгата събужда у мен представата не толкова за свързани post factum панели, колкото за енергиен център, от който се разпростират и към който се връщат различни концентрични кръгове. В моя текст ще съсредоточа вниманието си върху енергетизиращото ядро и по-точно върху един негов аспект.
Д. Вацов локализира своя интерес по „границата между политическата философия и философията на езика”, т.е. определя заниманията си като „философски”. Аз обаче ще се опитам да покажа, че Опити върху властта и истината поставя в не по-малка степен фундаментални социологически въпроси. Този мой стремеж е мотивиран не от „ведомствен патриотизъм”, а от желание да демонстрирам вероятно изненадващия за някои факт, че и как една самоопределяща се като „философска” визия може да бъде социологически по-полезна от много т.нар. „големи” социологически теории. Защото тази книга не просто се занимава с властта и езика като конститутивни за закрепването и възпроизводството на социални връзки, а прави това по радикален и безкомпромисен начин.
Властта и господството са традиционни социологически теми, но Д. Вацов поставя във фокус не институционализираните форми на власт, не дори микровластовите обективации, а властта като „непосредствена евалюативна сила”, която именно в това си качество неизбежно ражда социалност. Тъкмо равнището на съизмерващи се в акта на непосредствено засрещане перформации (взаимно оспорване, игнориране, признаване) е решаващо за разбирането на вторично отложилите се кристализации на социалност (власт), а не обратното. Анализът, разбира се, може да върви и по обратния ред, тръгвайки от институционализираните форми, но би бил социологически релевантен, само ако постоянно държи сметка за зависимостта на различните обективации от „живата игра на актуални перформативи”.
Залогът тук е много сериозен, колкото и опростено да изразявам авторовата теза. Защото по силата на един неунищожим социологически стереотип нервът на социалната тъкан, социалното действие, като правило се схваща през инертните му форми, през ефектите на действането, през неговите овъншнявания, независимо колко „макро” или колко „микро” е съответната перспектива. Дори решителният опит на А. Шютц да преосмисли Веберовата визия за смисъл на действието чрез внимателен анализ на опозицията между действие и действане в крайна сметка води до закачването на действането като процес за проекта на действие, който придава единство и смисъл на самото действане. Иначе казано, дори в някои от най-радикалните си варианти социологическото мислене взема за отправна точка някаква застинала форма на социалност, предопределяща и структурираща живите социални действия/взаимодействия на участниците.
От такава гледна точка би се оказало, че разгръщащият се „децизионизъм на актуалните перформативи” е в най-добрия случай поле на „предсоциалност”, което би било социологически релевантно (и разбираемо), само ако се схваща като клонящо към стабилна форма на социалност. Ако това е така, бих казал че, колкото и парадоксално да изглежда, същинската стихия на социологията е „предсоциалното”. Парадоксът, разбира се, е привиден, ако си даваме сметка, че едно и също е равнището, както Димитър Вацов убедително показва, на което се произвежда и стабилизира социалност; самите кодификации на власт/социалност („макрокодификации” по собствените му думи) биват „постоянно преработвани и преоценявани на микронивото на актуалните перформации”.
Впрочем Димитър Вацов демонстрира и непосредствено своя социологически интерес чрез изключително интересната интерпретация на Веберовата харизма през очертаната вече идея за властта като актуална перформативна сила. Искам да се спра съвсем накратко на този мотив, защото той ясно заявява вкуса на автора към евристично четене на отдавна митологизирани образци от т.нар. социологическа класика. Д. Вацов преработва Веберовата идея, елиминирайки трансцендентния гарант, при което харизмата вече се разглежда като характерна за „всяка актуална сила, получаваща актуално признаване на своето превъзходство” (с. 65). Можем да говорим за своеобразно всекидневно битие на харизмата, различно от Веберовото „овсекидневяване”, като ключовата идея е, че легитимирането на властта се случва на равнището на самото й утвърждаване, а не като външен на властовите практики процес. Именно така струва ми се трябва да тълкуваме настояването, че харизмата е „елементарна форма на кодификация на властта в социалните взаимодействия”. Намирам това за много важен и плодотворен ход, който се подкрепя и от забележима тенденция в мисленето на самия Вебер. Така например в „Основни социологически понятия” той подчертава, че следваният по целерационални съображения или обичайно гарантираният (иначе казано външно подсигуреният) ред е несравнимо по-лабилен от реда, в чиято легитимност се вярва, или по думите на Вебер, „от излъчващия ‘легитимност’ ред”. С други думи тъкмо на „базисното равнище”, а не чрез отнасяне към някаква външна обективация, принципно се структурира социалният ред. Разбира се, интересна за емпирично изследване оттук нататък става играта на „овъншнявания” на кодифицираното в интерактивността на социалното взаимодействие (съответно на обратно присвояване на овъншненото), но тя не може да бъде разбрана, без легитимацията да се схваща като елемент от процеса на утвърждаване/признаване-непризнаване/контраутвърждаване на въпросното базисно равнище.
Мимоходом ще посоча, че – обратно на едно твърдение на автора – именно идеята за „автентична” харизма е релевантна на подобна интерпретация. Защото, от моя гледна точка, differentia specifica на автентичната харизма е не на първо място нейната трансцендентна подсигуреност (каквато несъмнено се предполага от Вебер), а – за разлика например от служебната – принципната й несводимост до понятийно нормализиране, а оттам и до подлежащи на формално регулиране властови структури. Такова следствие например можем да изведем от Веберовото противопоставяне между „харизматичен характер на членство в енорията” при пуританските секти и „служебната позиция” в официално етаблираната църква. Вебер едва ли би оспорил твърдението, че този характер на членството в сектите ги превръща в собствено харизматични общности. Тъкмо в качеството си на автентична, т.е. на „враждебна” на (кристализирали) правила и прецеденти, харизмата изглежда чужда на специфичните всекидневни (във Веберов смисъл) форми на господство, но пък е иманентен на всекидневното разгръщане момент в смисъла, който сякаш има предвид Д. Вацов.
Ще разгледам и един мотив, разработен най-вече във втората част, който допълва представата за социологическия потенциал на Опити върху властта и истината. Както в „Скептическият парадокс при Витгенщайн”, така и в „Темпоралният обрат в понятието за истина” Д. Вацов поставя решително въпроса за т.нар. „позитивност на актуалната интерпретация”, която в своята афирмативност не прави разлика между казано и имано предвид. Всяко питане за „имано предвид” е равносилно на деактуализиране на съответното изказване от позицията на ново изказване, което поставя под въпрос предишното изказване, но в качеството си на друга актуална афирмация отново не различава казано от имано предвид. Актът на валидизация представлява темпорален обрат спрямо бивша сега-афирмация от гледна точка на последната сега-афирмация, или както се изразява Вацов, става дума за пренаписване наново „на значението на всички изказвания, към чиято валидност се реферира” (с. 147). Съвършено основателно в заключителните части и на двете есета авторът посочва необходимостта тази идея да се развие по-нататък чрез „разработването на интерактивно понятие за актуалност”. Конгениални в това отношение са изследванията на Х. Гарфинкъл и на Х. Сакс. Само ще отбележа, че в своите етнометодологически експерименти Гарфинкъл показва как възможността за непосредствено валидизиране на подвъпросни места в един всекидневен разговор (без да се излиза в „метапозиция”) се задава от материята на самото взаимодействие, от темпоралното разгръщане на секвенциите в него. Подвъпросните места не се проясняват чрез директен въпрос (”разцепване” на актуалното изказване на казано и имано предвид), а например с изчакване в хода на самия разговор „по-късно” неясното да се доопредели. Това, от друга страна, ще рече нещо появило се по-късно да бъде непосредствено идентифицирано като проясняващо по-ранното подвъпросно (т.нар. рефлексивност на всекидневното взаимодействие). Определено изказване също така може да се оспори чрез самите модалности на говоренето: иронично, саркастично, морализиращо в хода на самия разговор. Т.е. въпросните модалности се проявяват като методи за практическо производство на истина.
С тези кратки коментари исках да кажа едно просто нещо. Книгата Опити върху властта и истината е опасна книга. Тя е опасна за всяко самоуспокояващо се, статично философско или социалнонаучно мислене. В това същевременно се крие поуката и надеждата, която ни носи Димитър Вацов. Защото, взривявайки всеки нелегитимен априоризъм, той великолепно показва не просто, че философия и социология могат да се срещнат, но и как биха могли да го направят, отдавайки си взаимно дължимото високо признаване.
Кольо Коев
Димитър Вацов – Опити върху властта и истината