Румен Даскалов – От Стамболов до Живков

МЕЖДУ РЕЛАТИВИСТКАТА РЕФЛЕКСИЯ И ПОЗИТИВИСТКАТА СИГУРНОСТ

 

Стефан Дечев

автор: Румен Даскалов

заглавие: От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история, София: Гутенберг, 2009, 515 с.

Всеки, който се беше запознал с монографията на Румен Даскалов за „Българското Възраждане”[1] ще трябва да е очаквал с нетърпение новата му книга „От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история”. Още в началото Даскалов заявява, че прави история на историографията, или история на историографския дискурс, при която се занимава не с историческата реалност (миналото), а с нейното историографско представяне (писаната история за миналото). За своя анализ на историографските дебати Даскалов е избрал тематичните кръгове свързани със Стамболов, русофилството и русофобството; феномена и управлението на БЗНС; фашизма и антифашистката борба; проблемa за „народната демокрация и социализма”. Веднага прави впечатление, че всички тематични кръгове са свързани с политическата история, като целта на Даскалов е да улови „радикалните историографски преоценки” и появяващия се перидично „нов прочит” на историята. Tри от четирите подбрани тематични кръга попадат сред онези, които имат съдбоносно значение за легитимацията на БКП след 1944 г., засягайки същностни елементи на нейната идеология. Заедно с това обаче, времето до средата на XX в. още не ги е направило подходящи за историческо изследване. Като резултат, с изключение на темата за Стамболов, това предпоставя сравняването единствено на два големи периода на историографски интерпретации на миналото – комунистическия и посткомунистическия.

Още в първата студия, посветена на Стамболов, русофилството и русофобството, Даскалов сполучливо е очертал как извъннаучни наслагвания и енергии навлизат и в научния дискурс, колкото и той да претендира за „научност” и „обективност”. Откроени са и определени реторични стратегии, които съпътстват постепенните опити за реабилитация на Стамболов преди 1989 г. Още в тази студия е демонстрирано и напускането на научната дистанцираност при новите прочити от началото на посткомунистическия период, както и „разпадането на монопола на професионалните историци от гилдията върху историческото познание” (с.98). Твърде добре авторът откроява и „новия академичен консенсус” от 90-те, характеризиран като „национален до националистически, простамболовистки и леко русофобски…” (с.108); връзката на промените в интерпретацията с политическата конюнктура и растящия национализъм през последните десетилетия (с.109); буквалното сгромолясване на интелектуални построения от 80-те (особено тези на Илчо Димитров) за оправдалата се исторически правота на проруската (просъветска) външнополитическа ориентация (с.111). Още на този ранен етап от книгата Даскалов подчертава как ценностната позиция на историка се отразява в селектиране на данни, в различна интерпретация на едни и същи факти, в самия избор на термини за описанието. Той не пропуска да изтъкне и как интерпретациите подчинени на „националната гледна точка” могат да бъдат многозначни доколкото самият национален интерес притежава различни дефиниции (с.111).

Към тази първа студия могат определено да се отправят и някои бележки. На места в изложението като че ли се забелязва известна хаотичност при представянето на автори и гледни точки, както и в обособяването на отделните тематични подкръгове. Би могло също да се подчертае как още първите обговаряния на Стамболовото управление, на русофилството и русофобството, пряко произтичат и представляват разгръщания на различни политически дискурси, съществували още по време на режима. На моменти в изложението на Даскалов като че ли се губи по-широкия контекст, който поражда определени нови интерпретации. Струва ми се също, че някои автори, повлияли за преоценките по Стамболовата тема през комунистическия период са леко подминати.

И в анализа на историографията посветена на БЗНС ясно се подчертава от Даскалов навлизането на гледни точки, позиционирания и дискурси, идещи от чисто политическото обговаряне в по-сетнешните професионални оценки на историци (с.153). Заедно с това, Даскалов проследява разнообразни „изкривявания” и „чисти измислици”, „откровени фалшификации” стигащи и до поставяне на неизричани думи в устата на исторически актьори (с.168-169, 174). Той не пропуска да изтъкне как темата за БЗНС през комунистическия период се разглежда без някакво „юридическо и институционално схващане за демокрацията” (с.143). Представяйки господството на класовата парадигма до 1989 г. и практическата липса на парадигмите „град-село”, „късна модернизация”, популизъм, Даскалов поднася и поредните убедителни доказателства за липса в традиционната българска историопис на съвременни научни понятия и език, необходими, за да се осмисли задълбочено миналото.

Струва ми се, че в уводната част на тази студия Даскалов би могъл да поднесе по-отчетливо характерните черти на междувоенната политическа литература върху БЗНС, а от там и влиянието й върху по-сетнешната „научна историография”, както през комунистическия период, така и при преоценките след 1989 г. Като цяло, доколкото междувоенният период започва да се интерпретира изследователски едва след края на Втората световна война, прави впечатление липсата на характерните за „Стамболовата тема” обрати, криволици и остри сблъсъци на гледни точки. Изкушавам се да добавя, че и политическият натиск при интерпретацията и силното влияние на идеологията не правят и самата тема чак толкова интересен проблем за сериозен историографски анализ.

Мисля, че по третата тема – за фашизма, авторитаризма и антифашизма – въпреки нароилата се през годините немалко литература, Даскалов е оставил едни от най-добрите страници в цялата си книга. Още в началото той успява умело да открои съдбоносния характер на тази проблематика от гледна точка на комунистическия режим и неговата легитимация. Обръщайки внимание на третирането на българския фашизъм и авторитаризъм в чужди изследвания, както и преди това в подобни върху аграризма и популизма, Даскалов за сетен път ни убеждава в силата на политическия натиск, буквалното заемане на партийни комунистически тези, както и цялостния живот на българската историография в изолация, говорейки различен език, непознаваща в огромното си мнозинство достиженията по сходни проблеми по света. В различните аспекти на темата – фашизъм, нацистка окупация, антифашистка съпротива, условия за съпротива, политическите сили участващи в нея, срещу кого е насочена, правителствата на Ив. Багрянов и К. Муравиев – Даскалов проследява в детайли първоначалното превръщане на „партийната истина” в „научна истина” и последващите твърде мъчителни опити за „нормализиране” на интерпретацията. И тук авторът е представил изключително умело лавирането на историците, използвайки противоречия в изказванията на самите комунистически ръководители, многозначността на езика, говоренете за „своеобразия” на българския фашизъм, виртуозното използване на нови официални твърдения и др. трикове в условия на несвобода. Страниците определено навяват тъга и за пропиляната интелектуална енергия, вложена в изброените похвати. И все пак Даскалов откроява, въпреки явните политически ограничения и недоизказаностите, нарастването на „емпиричната съдържателност” на дискусиите за фашизма (с. 203); значително напред отишли ревизии (с.204); извода за слабостта на българския фашизъм без това да означава слабост и на установения режим, като тук е специално подчертана ролята на Вл. Мигев (с. 218). Заедно с това Даскалов разкрива и единственото писмено свидетелство за публично изречено твърдение (дело на Кръстьо Манчев) за липса на “фашизъм на власт» в България – в кратко съобщение в списание, и то в едва забележима рубрика (с.204). В този смисъл Даскалов обръща внимание и на подчертаната още от Ив. Еленков[2] роля на дебата за фашизма с оглед отстояване на концепция за „историческа научност”, „професионално и експертно” историческо знание, което се противопоставя на идеологията и политиката.

Тук бих казал, че е интересно и как национализмът и националната българска гледна точка на практика са интегрирани в споменатата представа за научност, още повече, че тя се ражда от дискусии в реакция на вулгарния сталинистки марксизъм, класовия подход и „националния нихилизъм” от първоначалния комунистически период. Даскалов сам забелязва симптоматичното отсъствие в дискусиите около фашизма на връзката му с национализма и националния въпрос (с.207). И тук единствено бъдещи изследвания биха могли да демонстрират дали липсата на социална база за фашизма в България не се дължи и на слабия български национализъм, факт, на който наскоро обърна специално внимание М. Тодорова.[3] Всъщност постепенно – особено след 1989 г. – някои изследователи като Н. Поппетров ще отбележат и загърбената през комунистическия период растяща роля на социалната проблематика в програмите на българския фашизъм (с.212).

В едни от най-хубавите страници от цялата книга Даскалов обръща внимание как отхвърлянето на тезата за «фашизъм на власт» води до разпадане и на останалите, които десетилетия наред легитимират режима. Самото пък оспорване на комунистическия режим като тоталитарен възвръща отчасти легитимността на стария режим като заедно с това отнема от легитимността или поставя под съмнение и антифашистката съпротива (с.277). В свои проникновени разсъждения Даскалов стига до извода както за легитимност на антифашизма, така и за нелегитимност на наложения чрез него съветски тип комунизъм (с.279). И точно тук той демонстрира впечатляващо усещане за научна дистанцираност, а под неговите тънки формулировки по съдбоносни въпроси от българското минало бих се подписал и сам без колебание. Още повече, че както изтъква Улф Брунбауер, точно това бяха някои от подценените въпроси при прехода и при претендиращите за „модерни” интерпретации нови направления, които леко можеха да бъдат обвинени от традиционната историография в разработване на маргинални за историографията проблеми (всекидневие, устна история, историческа антропология, история на низините).[4] Защото наистина българското общество остава без дистанцирани и актуални интерпретации на действително значими събития и явления от миналото като Руско-турската война, войните, 9 септември и т.н., докато се разискват въпроси, които леко могат да бъдат разглеждани и като търсене на удобен приют, където, каквато и теза да защитим, няма да сме на нож нито с обществото, нито с колегите от професията. Като резултат българското общество e оставено на колегите от традиционното направление, и то живее в атмосфера на насърчавани от медиите националистически интерпретации.

Четвъртата студия на Даскалов разглежда генезиса и развитието на комунистическия режим, извършваното през годините негово ревизиране и преосмисляне. Авторът явно си дава сметка за качеството на тази продукция, за високата степен на „пригласяне” на историците спрямо режима. Ала именно затова още в началото той отбелязва значението на „произведеното” най-вече от гледна точка на „релацията власт-знание”, където и погрешното „знание”, а не само „истината”, представлява интерес (с.295). Затова и периодът като цяло се избягва от професионалните историци, а доколкото се занимават с него те все пак успяват да съберат повече фактологичен материал или се стремят поне да използват някакви по-неутрално звучащи описания (с. 328). За Даскалов ще е пресилено, ако мъчителните, половинчати и болезнени опити на някои автори да намерят в „народната демокрация” контрапункт на тогавашния вече „зрял социализъм” се възприемат като някакво дисидентство (с.328). Заедно с това приглушената и непряка критика на режима чрез по-заострени национални или националистични позиции все повече се обезличава със заемането от самия режим на националистичен курс (с.341). В края на анализа си авторът не пропуска и преоценките след 1989 г., свързани със значението на станалото на 9 септември и превръщането на предишният спор за „началото на социализма” в дебат за „началото на тоталитаризма” (с.350) или на Г. Димитров вече в инструмент на Сталин, проводник на съветизацията и унищожител на демократичната опозиция в България (с.353). За пръв път тема на дебати стават и Народният съд и комунистическите репресии.

Подобно и на монографията за „Българското Възраждане”, и тази е изпълнена с изключително ценни попадения, констатации и общи наблюдения за историческия занаят, институциите за производство на исторически знания и българската историопис като цяло. Още в студията за Стамболов авторът констатира, че при „силно полемични въпроси” разделянето на литературата по жанрове не е особено продуктивно, а и „границите често се размиват, особено в стремежа на творбите да представляват исторически разказ и да установяват истина” (с. 15). Не по-малко ценни ми се струват и мненията му как иначе „научните” тълкувания понякога произлизат от „догадка и прозрение”, които авторът получава и от пристрастните спомени (с. 23) или как редица наблюдения на съвременници навлизат по-сетне и в „професионалната историография” (с.28). Насочвайки се оправдано в заключителния си материал към ярката и силна личност на Николай Генчев, Даскалов убедително демонстрира методологическата и теоретична нищета, в която плува българската историография, когато бъде видяна в един международен историографски контекст. Използвайки пък примера с „отстраненото” и свързано с придържане към документа писане на Величко Георгиев (с цел дистанциране от идеологията на режима), Даскалов отново констатира отбелязаното още от Дж. Игер за източноевропейските историографии като цяло производство на фактографски текстове без аналитична дълбочина. Бих казал, че при този тип „изследвания” читателят трябва сам да завърши текста, а на информирания историк те изглежда повече като старателно и добре написана студентска фактографска работа, след която трябва тепърва да се премине към анализ в дълбочина и в сравнителна перспектива (които някак си би трябвало да са неотменна част на всяко професионално историческо изследване).

Не учудва общата констатация на Даскалов как политическият контрол над историографията и откровената идеологизация са най-силни през комунистическия период (с.453). На различни места книгата му е изпълнена с наблюдения за постигането на партийната истина чрез привилегироване перспективата на БКП при разказването на историческите събития (с.454-455), понякога дори без преки фалшификации, но с „преувеличения”, „изкривявания на смисъла”, ала и „неверни твърдения” (с. 48). Невъзможно е било по някои проблеми Даскалов да не забележи и значителната еволюция на възгледите още в периода преди 1989 г., както и постепенно прилагане на националния мащаб „с характерни амнезии за някои комунистически схващания и действия” (с. 456). В този смисъл, подобно на М. Тодорова преди години,[5] и той обръща внимание на възприемането тогава на еволюцията към национализъм като „почти дисиденство” (с. 456); на свеждането на марксизма в течение на годините повече до заявления за вярност, ала с резултат и като научна изолация от новите тенденции на Запад и сковаване на теоретичните търсения (с. 457). Даскалов е може би първият, който представя и изградената през комунистическия период вътрешнопрофесионална йерархия, при която Институтът по история на БКП стои по-ниско от другите „истински” научни центрове, където се правела „сериозната” история (с. 457).

Добро впечатление прави, че в немалка степен авторът съумява да третира на същото критично основание и появилата се след 1989 г. историографска продукция, явно повлияна от новия политически и интелектуален контекст. Това важи за отбелязаното неустоимо влияние на политическия поврат и върху възгледите дори на историци като Ил. Димитров, който в резултат от крушението стига до приемането на разбирането за повече от една „истина” относно исторически повратни събития (с.346). Заедно с това, предишният строг съдник на неуспели исторически тенденции като стамболовизма и русофобията апелира вече при оценка на провалилия се през 1989 г. режим да се отчетат и идеалите в намеренията на неговите създатели (с. 470). Казваща ни твърде много за разбиранията сред професионалните среди в България е и констатацията на Даскалов как тъкмо по линия на „македонския въпрос”, а не около комунистическите репресии, историци като М. Исусов и Ил. Димитров се чувстват особено уязвими и са принудени да признават „грехове” на Г. Димитров и БКП (с.363). Някъде финалните акорди на книгата на Даскалов, сякаш идват да ни убедят, че далеч по-лесно е един смятан за ляво ориентиран историк (Вл. Мигев) да приеме новите интерпретации, подходи, и особено новите тематични полета, отколкото възпитан дълбоко в ценностите на класическия историзъм от XIX в. способен български военен и дипломатически историк (Георги Марков). И тук като че ли е любопитно да си спомним, че много от новите направления в западната историография след Втората световна война тръгват от изследователи, преминали през младостта си през една, макар и недогматична, но марксистка закваска.

В поредица от случаи Даскалов демонстрира способностите и майсторството си на изследовател, готов да се дистанцира от проблема и в същото време да заема позиция по щекотливи и заплетени въпроси на миналото. За него констатираното напоследък от редица изследователи (например Румен Аврамов) съществуване на антикапиталистически и леви нагласи в българското общество преди 9 септември, не е в противоречие с тезата за решаващата роля на външния фактор за „политическото развитие към социализъм”, а само улеснява налагането му (с.351). Даскалов отбелязва още как „самото понятие за революция някак легитимира насилието” доколкото „обезценява живота и правната процедурност”, „има романтичен ореол на нещо добро и ценно по своите крайни цели и идеали, което оправдава и съпровождащото я насилие…” Ала тук авторът не пропуска да добави и нещо твърде важно за оптиката след 1989 г., изтъквайки как „дискредитирането на идеалите от резултатите (но и от средствата) дегероизира революцията и оголва и криминализира насилието” (с.368). Отново по сполучливо наблюдение и оценка на Даскалов, за разлика от действащия под натиска на Германия цар Борис III, Г. Димитров действа повече по убеждение отколкото по принуда на Сталин, а поради определено комунистическия си идеал и липса на дори относително самостоятелна политика не може да бъде и национален герой като Стамболов (с.359-360). Без да е привърженик на подобен тип калкулации, Даскалов не пропуска да изтъкне по-големите мащаби, интензитет и жестокост на репресиите след 9 септември, отбелязани както от некомунисти, така и от комунисти (с.369-370). За него видимата липса на силна опозиция и дисидентство в България до края режима се дължи на действието на многообразие от фактори, сред които силната начална репресия; типичния традиционен конформизъм; традиционното русофилство; слаба либерално-демократична традиция; използването на национализма от режима; изолацията от Запада. Отново според Даскалов, причините за неслучилото се пълно дискредитиране на периода на комунистическото управление, въпреки репресивния му характер, са свързани с поместването на най-силните репресии в началните години (без „възродителния процес”); обвързването с времето на много хора с режима и пускането на „корени”; тежкия преход и недоимък след 1989 г. (с.380).

Лично аз виждам като едно от големите достойнства на изследването на Даскалов и способността му да „провижда” бъдещи историографски интерпретации по щекотливи въпроси. Имайки предвид неизбежното „влияние на настоящето върху историческото познание”, той се пита дали новите реалности в Европейския съюз няма да настроят историците по-благоприятно към федералния идеал за Балканите на Стамболийски (с. 161). Опитва се да провиди как ще се гледа на социализма или комунистическия период след време и убедително допуска, че защитата на периода ще бъде все по-дефанзивна, а открито носталгичните възгледи и възхвали ще се раглеждат като прояви на екстремизъм (с.346-347).

Няколко думи и за разгледаните от Даскалов взаимоотношения между българската историография и „постмодернизма”. Прави впечатление, че въпреки констатираните от него, и господстващи сред преобладаващата част от българските историци, наивни разбирания за „истината”, той все пак находчиво е забелязал как след 1989 г. и стари историци вече претендират за „релативизация”(с. 472-473), очевидно не като резултат от някаква теоретична рефлексивност, а по-скоро поради изстрадан житейски и професионален опит. Всъщност точно тук ми се струва, че Даскалов е направил и едно от най-проникновените си наблюдения. За лагера на „традиционалистите” релативизмът се явява особено неприемлив, не поради самата релативизираност на истината, а доколкото поставя под съмнение „истините на националната история, смятана за свещена” (с.481). Доста сполучливо е и наблюдението за невъзможността в условия на несвобода, характерна за комунистическия период, да се насърчават релативистични интерпретации. Към това бих добавил, че и бедността на прехода, където по удачния израз на Владислав Тодоров „постмодернизмът свършва на Калотина, защото там започва Шенген”, не предразполага към постмодерен релативизъм, още повече когато това върви ръка за ръка със зле прикрит провинциален интелектуален снобизъм в следването на „екстравагантни френски трикстер философи”.[6]

Дойде като че ли време да смутя все по-тревожния и наистина опасен континуитет, който се налага между „традиционалистите” и т. нар. „модерни историци”, или новатори, изказвайки и някои не толкова несериозни и маловажни бележки и несъгласия към тази явно навременна и нужна книга. Струва ми се, че би било по-удачно подзаглавието да звучи „Големите спорове за новата и най-новата (или пък съвременна) българска история”. На моменти сякаш ми се губи усещането, особено в последната тема за социализма, че чета книга за дебати в историографията. По-скоро оставам с впечатлението, че се преразказват определени периоди, опасност, от която явно никой от нас не е застрахован. В началните страници на заключителната си глава – когато Даскалов говори за съдбоносното форматиращо влияние на класическия немски историзъм (макар да не е назован в текста точно така), – той сякаш пропуска да подчертае идеологическата му обремененост с национален романтизъм и национализъм. Още повече, че точно национализмът в най-голяма степен се оказва заразителен за колегията в България дори и през комунизма. Ето защо някои ще тръгнат след първите двадесет години на комунистически „национален нихилизъм” и по-кратка насилствена македонизация в Пиринска Македония, към възхвала на поруганите преди това царе, за да завършат с „възродителния процес”, с който огромната част от българските историци – къде поради национални стереотипи, къде поради професионален етос – няма сериозен морален проблем. Да не забравяме, че твърде често и медийните варианти на представяне на миналото в последните двадесет години са просто публичен, медиен показ на култивирано професионално мислене, говорене, етос и манталитет сред българските историци още от 70-те и 80-те години на ХХ век.

Трудно може да не се забележи и неловкостта на Даскалов, когато трябва да преценява критично автори от неговата среда, особено ако са и от неговото поколение. Тази неловкост личеше на моменти още в споменатия му впечатляващ опит върху историографията, посветена на „Българското Възраждане”. Тук може пък да бъде открита в честото понякога изброяване – тип „телефонен указател” – на изследвания по устна история, етнографски микроизследвания, истории на пола и жените, истории на малцинствата, истории на всекидневието и т.н., констатирайки единствено тяхното „новаторство”, но без суровия аналитичен подход, прилаган към другите проучвания. Затова и когато се спира на сблъсъка между „традиционалистите” и „модерните историци”, струва ми се, че и Даскалов не съумява да улови някои резонни основания за отхвърлянето в редица случаи от традиционалистите или поне от техни по-изявени и отворени представители на произведените “извън гилдията” исторически знания. Ала дори и желанието на Даскалов да бъде тактичен не е успяло все пак да скрие една от основните характеристики на българската историография, включително и на „новаторите” – решаването на „домашни въпроси”, простото прилагане на нови и неизползвани чужди модели и подходи към български материал. Почти пълна e липсата на сравнителни анализи, а отделното изследване рядко води до поставяне на по-общи въпроси, да не говорим пък за поставяне на проблеми, които имат някакво значение за историографията като цяло, камо ли пък за социалните и хуманитарните науки.

За да използвам един втръснал израз от рецензиите – направените бележки и пожелания наистина в никакъв случай не подценяват стореното от Даскалов. А и на самия него – доказва го и тази книга – никога не му е била чужда самокритичността (с.342). Осъзнавайки собствения си преход към „значителна релативизация на възгледите за „истина” и „обективност”, Даскалов предлага да се отиде дори и по-нататък, към „още по-радикалните лингвистични и литературоведски подходи към историческите творби.” Приветствайки принципно заявения радикализъм на Даскалов, ще ми се само да напомня, че някои от възгледите на Хейдън Уайт се приемат като цяло с нескриван скептицизъм сред повечето историци, не само у нас. А и самият Х. Уайт е твърде далеч от изтънчения си литературоведски изказ, когато трябва да изкаже собствената си позиция по въпроси като дейността на Дж. Сорос (която приветства), политиката на Дж. Буш или войната в Ирак (които осъжда). Защото и аз като Даскалов предпочитам и изпитвам потребност „да запазя нещо от позитивистката програма и вяра, макар не в класически вид, което може и да е носталгия по нещо поне отчасти сигурно.”[7] Искам да знам, че „Протокол No. 41” е от катедрен съвет или заседание, което наистина се е състояло и на него наистина се е случило точно това, което е отразено в протокола. Искам да знам, че „Веда словена” е все пак само една мистификация, дело на Иван Гологанов, а не му е изпята от населението на Родопите и отразила неговия няколкохилядолетен исторически спомен. И не ми е все едно кое от двете е вярно.

[1] Даскалов, Р. (2002) Как се мисли Българското Възраждане. Историографско проучване. София: ЛИК.

[2] Еленков, Ив., Колева, Д. (2006) Промените в българската историческа наука след 1989 г.: очертания и граници. В: Балканският 19 век. Други прочити (ред. Д. Мишкова). София: Рива, с.46, 73-81.

[3] Тодорова, М. (2009) Живият архив на Васил Левски. София: Парадигма, с. 167.

[4] Brunnbauer, Ulf (ed.) (2004)(Re)Writing history – historiography in Southeast Europe after socialism.  Münster: Lit-Verlag, p.29

[5] Todorova, M. (1992) Historiography of the countries of Eastern Europe: Bulgaria. American Historical Review, 97 (4), pр.1107-1108.

[6] Тодоров, В. (1998) НАТО, Българският въпрос и неговите апостоли. Култура, 38 (25/11), с.11.

[7] Даскалов, Р. (2008) За „алтернативната история”, ако я има. Социлогически проблеми, , 1-2, с.392.