РАЖДАНЕТО НА ПРОСТОЛЮДИЕТО
Росица Генчева
автор: Милена Якимова
заглавие: София на простолюдието (с тарикатско-български речник)
София: Изток-Запад, 2010, с.224.
Запознанството ми с книгата на Милена Якимова съвпадна с моето собствено навлизане в един нов град. Четях София на простолюдието в първите седмици от пристигането ми в Кеймбридж, Масачузетс, докато свиквах със странните шумове и цветове в новия апартамент, търсех нова детска градина, избирах нови храни в магазина, запомнях местните правила за движение, разглеждах нова библиотека, срещах нови хора и разучавах устройството и порядките на един нов университет. Това, което съвсем не очаквах, е, че в София на простолюдието ще намирам паралели с този мой личен опит и че чрез нея ще осмислям и случващото се около мен. Книгата представлява впечатляващо с интердисциплинарността си изследване, което може да бъде препоръчано не само на социолози, философи и историци, но и на всички читатели, искащи да усетят и размишляват върху процеса на откриване на един чужд град.
Голямата тема на книгата, заявена в увода и следвана неотклонно до самия й край, е пристигането и установяването на непознато място, сред непознати хора и сред зашеметяващо количество нови сгради, превозни средства, миризми и гледки. Милена Якимова пита как новодошлите намират координатите си в пространствата на града – физически, социални и морални, когато „няма установени, подръчни маршрути на придвижване, които да съставят ритъм на познатост“ (с. 10). Занимава я въпросът как пришълците правят историята на съвместния си живот, когато старите рецепти за организацията му вече не работят и когато интимният им досегашен опит престава да бъде релевантен (с. 12). Това, пояснява Милена Якимова, „означава да видим как възниква социалният ред, как възникват и се закрепят статусни йерархии, как те стават устойчиви кодове на взаимното разпознаване в анонимността на модернизиращото се градско пространство, с какви нормативни речници обрастват“ (с. 12).
Занимаващите се със социология ще разпознаят зад тази проблематика фигурата на Алфред Шютц[1] и неговия чужденец, опипващ повърхнините на новото място, за да се впише в него, загубил опората на старите кодове и норми, но без още да е открил, усвоил и „вградил“ в новите. Милена Якимова следва феноменологичната социология и прагматизма като приема, че изграждането на новите кодове и норми става чрез реципрочно и съвместно договаряне (с. 17), но и отива отвъд тях. От една страна, опирайки се на критическата социална теория на Пиер Бурдийо, тя слага акцент върху властта, скрита в процеса на договаряне, като посочва, че валидността на рецептите и кодовете се препотвърждава автоматично, без да се поставя под съмнение, нито да се анализира, а това е механизъм за възпроизводство на социалното неравенство (с. 22). От друга страна, вземайки за отправна точка подхода на кеймбриджките историци на идеите – Джон Покок и особено Куентин Скинър, авторката се обляга върху теорията за речевите актове, за да привлече вниманието към „езика“ на новите кодове и норми, като покаже как чрез самата им употреба категориите разслояват и умножават значенията си. Така дори и тези социални слоеве – „простолюдието“ – които не притежават „идеологическа инициатива“, могат да „вършат неща“ с думите по силата на това, че ги използват и по такъв начин активно преобразуват световете, които обитават (с. 27).
И докато тази проблематика сама по себе си не е непозната за българската философия и социология[2], приносът на Милена Якимова е в прилагането й към един конкретен исторически контекст – столицата София в два периода на резки и всеобхватни трансформации, които разтърсват и разместват пластовете на социалния ред, а именно времето непосредствено след установяването на модерната българска държава през 1878 г. и междувоенна България от 20-те и 30-те г. на ХХ век. Отбелязвайки, че във всяко от тези десетилетия населението на столицата драматично нараства, Милена Якимова припознава в прииждащите в София селяни-мигранти чужденците на Шютц, които ще договарят новите измерения на съвместното си живеене, като чрез самия този процес ще създават и закрепват нови социални разслоения, но и ще променят категориите на живота „заедно“ в хода на тяхната употреба. Петте основни глави на книгата се фокусират върху различни контексти от процеса на множествена регулация в модернизиращото се градско пространство – от грамотността, противопожарните мерки и осветлението, до железобетона, хигиената, самоубийствата, градските сказки и тарикатския език на софийската младеж. Във всяка от главите се очертават контурите и на отделни фигури – „чиновника“, „слугата“, „тълпата“, „обикновените хора“, „войника-гражданин“, „пролетарския бледен отрок“ и „апаша“.
Сред основните тези на Милена Якимова е твърдението, че раждането на чиновничеството като престижно съсловие след 1878 г. представлява социално разслояване на равните по произход, което се стабилизира и нормализира в периода до Първата световна война. В междувоенните години, продължава авторката, настъпва преразпределение на социалния престиж и преобразуване на неравенството – чиновниците и офицерите са изтласкани назад в социалната йерархия от изкачващите се нагоре по социалната стълбица професионални категории (лекари, инженери, архитекти, адвокати). Този процес е белязан от обособяването на интелигенцията и появата на категориите „тълпа“ и „обикновени хора“. В хода на опитите за рационализиране на градските маси, „тълпата“ на свой ред се разпластява – до „войника-гражданин“, „пролетарския бледен отрок“ и „апаша“ – също така прекатегоризирани нормативно, за да служат като ресурси за позитивно себеотнасяне.
Подобна перспектива към развитието не само на София, а и на България между 1878 и 1939 г. е непозната и заслужава да бъде безусловно приветствана. Тя отваря нови полета за анализ – на границата, където се срещат социалната история и историческата социология със своите преплитащи се, но все пак отделни интелектуални традиции. И докато в областта на социалната история съществува един безспорен образец – монументалният труд на Румен Даскалов, двутомникът Българското общество 1878-1939 (ИК „Гутенберг“: София, 2005), то изследванията на българските специалисти по историческа социология рядко и съвсем епизодично засягат тези десетилетия, най-вече в светлината на демографията и миграциите от селото към града, предпочитайки да работят върху периода на социализма и проблематиката на всекидневието, паметта и правото. Книгата на Румен Даскалов само на пръв поглед е принос в същата посока – тя е един специфичен вид социална история, всъщност история на обществото от глобален тип, която търси социалната релевантност на държава, армия, законодателство, индустрия, селско стопанство, кредити, финанси, социална структура, женски движения, образование, културна политика, църква, печат, бежанци, малцинства, саниране на жизнената среда, урбанизация и комуникации. Този многоизмерен и всеобхватен – по същество тотален – подход е постигнат чрез паралелни истории, които – макар и хлабаво интегрирани помежду си – са структурно и процесуално, а не събитийно представени.
София на простолюдието не претендира за подобна тоталност, нито следва структурно-процесуален подход на излагане на историческия материал. В книгата този материал по-скоро служи за илюстрация на последователната и задълбочена рефлексия на авторката върху рационализирането на съвместното живеене в стремително разрастващата се столица. В този смисъл читателите, които очакват плътност и изчерпателност в разискваните области на съвместния живот в София, вероятно биха останали изненадани от авторския избор, тъй като нито противопожарната система и осветлението, нито строителството и наемите, нито хигиената са представени по подобен начин. Това открива нови перспективи за бъдеща работа пред Милена Якимова, тъй като полето, което тя отваря, е огромно и многообещаващо. Към подобен проект биха могли да бъдат привлечени и изследователи, които вече се занимават с отделните области в периода 1878-1939 г., като Гергана Мирчева и Виолета Коцева-Попова, които работят върху хигиената, Галя Гончарова, която работи върху чиновничеството и неговата идентичност, Борислава Гакова, която работи върху градските забавления в България в междувоенния период.[3] И разбира се, Чавдар Маринов с изследването му върху архитектурата, който е цитиран в София на простолюдието, но който би могъл още по-енергично да бъде използван.
Това, което читателят със сигурност няма да намери в книгата на Милена Якимова, е гласът на простолюдието – вероятно дрезгав и грапав, неизкушен от високите интелектуални и технократски дебати върху бетона, хигиената и благоустройството, но жив, автентичен и заслужаващ нашето любопитство. От страниците на София на простолюдието звучи гласът на познати ни добре школувани „говорители“ – Симеон Радев, Константин Иречек, Захари Стоянов, Константин Кацаров, Чавдар Мутафов, Стефан Младенов, инженер Христо Христов, Гео Милев и Христо Смирненски, и дори Льо Корбюзие. Когато гласът на простолюдието успява да си пробие път, макар и през перото на писаря – какъвто е случаят с прошението на Алиде Емина до софийския губернатор Алабин от юли 1878 г. (с. 40, цитат по публикувани архивни източници) – читателят може само да се зарадва на богатството и дълбочината му и да усети осезаемо как тази „Турчинка Софиянка“ търси мястото си в променената столица и се опитва да осмисли завъртащите я във вихъра си социални промени. Дори Тарикатско-българския речник, поставен като приложение и препечатан от сп. „Родна реч“ от 1930 г., не ни помага да чуем по-добре гласа на простолюдието, защото не ни казва кога, къде, защо и най-вече как точно обитателите на крайните квартали (и дали само те?) са използвали думи като „бастисвам“ [надминавам] или „цъкам“ [плюя през зъби]. Простолюдието е все още силует, смътен образ, който тепърва започва да изплува от книгата, и за чието уплътняване има нужда от дневници, писма, жалби от „обикновени хора“, които биха могли да се извадят от архивите – било централния държавен или този на град София, а защо не и от личните архиви на софиянци и техните семейства. Без да забравяме изключително сериозния въпрос на Гаятри Спивак „могат ли подчинените да говорят“[4], си струва да се опитаме да възстановим думите им и да послушаме гласа им.
[1] Шютц, А. (1999) Чужденецът. София: ЛИК.
[2] Виж нпр. Вацов, Д. (2006) Свобода и признаване. Интерактивните извори на идентичността. София: НБУ.
[3] Виж Mircheva, G. (2011) Marital Health and Eugenics in Bulgaria, 1878-1940. В: Health, Hygiene and Eugenics in Southeastern Europe until 1945 (CEU Press: Budapest, 2011), с. 233-271; Мирчева, Г. (2007) Физическото възпитание в българските училища (1879-1912). Към заздравяване на колективното тяло, Критика и хуманизъм, (24), с. 9-21; Коцева-Попова, В. (2009) Хигиена на българите (етноложки аспекти). Докторска дисертация; Goncharova, G. (2009). Tracing back the Bulgarian Clerk: Public Images of the Profession (late 19th – early 20th century). В: CAS Working Paper Series, (2); Гакова, Б. (2002) Развлеченията в българския град 20-те-30-те години на ХХ век. Историко-етнографски аспекти. Докторска дисертация.
[4] Spivak, G. (1988), Can the Subaltern Speak?, В: Nelson, C. and Grossberg, L. (eds), Marxism and the Interpretation of Culture. Urbana: University of Illinois Press, с. 271-313.
- Росица Генчева
- Милена Якимова, София на простолюдието (с тарикатско-български речник)