КОЙ И КАК ЩЕ ЗАПОМНИ БЪЛГАРСКИТЕ ФИЛОСОФИ ОТ ТОТАЛИТАРНАТА ЕПОХА?
Ясен Захариев
автор: Добрин Тодоров
заглавие: Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България.
София: Сиела, 2009, с.605.
Контекстът, в който се разполага това учудващо с широтата и обема си изследване, е кризата в идентификацията на българските философи след 1989 г. Повече от двадесет години по-късно въпросите, свързани с оценката (и самооценката) на философите в България, както и за тяхната работата през тоталитарната епоха, все още стоят доста неудобно. За тях е по-лесно да се мълчи, отколкото да се говори. От едната страна на това неудобство се разполага лесно обяснимото желание еднозначно да се отрече всичко, на което могат да се сложат етикети като „тоталитаризъм” и „марксизъм-ленинизъм”. От другата страна обаче стои невъзможността с лека река да бъде „зачеркната” работата на няколко поколения български философи, имали късмета да се родят и да работят по онова време. Тези две противоположни тенденции обуславят трудностите при всеки един опит да се анализира философията в България от тоталитарния период и ясно показват, че е необходим задълбочен и сериозен анализ преди да се произнасят окончателни оценки и заключения. Книгата на Добрин Тодоров предлага един анализ, който до момента е безпрецедентен с оглед на събрания изворов материал, методическата издържаност и не на последно място – категоричността на отстояваните тези. Самият Тодоров с основание окачествява изследването си като „обобщение”, което предлага сравнително „пълна картина на философския живот у нас от последните десетилетия” (с.8). В тази връзка заслужава да бъде спомената по-ранната книга на Тодоров от 2002 г.: „Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха “ (в огледалото на сп. Философска мисъл), София, ЛИК, 340 стр. Тя ясно показва неговия дългогодишен интерес към темата, както и пътя, по който той се развива, за да намери своята завършена форма в разглежданата тук книга:
Темата във Философската публичност е целенасочено затворена от автора в тесния кръг на професионалната, свързана с научните и образователни институции, философия. Това обаче не означава, че книгата привлича вниманието само на тези, които са свързани с тези институции, с тяхната история и развитие. Смятам, че едно от най-големите достойнства на това изследване е, че то показва по уникален начин духа на тоталитарната епоха. То разкрива не само специфичната механика, чрез която определени идеологически доктрини променят реалността, но открива зад нея специфичните човешки мотиви и условия, показва как е било възможно да се случи това, което се описва и анализира. Поради тази причина книгата ще е от голяма полза за много по-широк кръг читатели. Отделно и изключително достойнство е събраният огромен, респектиращ със систематичността на поднасянето, емпиричен материал, придружен с богата библиография и именен показалец.
Тодоров подхожда аналитично към различните възможности за осмисляне на философията в България през тоталитарния период. Най-логично би било да се приеме, че развитието на философската традиция в България е непрекъснат процес, в рамките на който се открояват отделни етапи. Така тоталитарната епоха би следвало да се разглежда като един от тях – част от цялото със своя специфика и продължителност. Този подход наистина звучи логично и той има своите застъпници сред съвременните историци на философията в България. Тук обаче излиза основната теза на автора, който критикува горната постановка, предлагайки радикална и провокативна алтернатива. Тодоров отрича наличието на непрекъснатост (континуитет) в развитието на модерната българска философия. Според него в епохата на тоталитаризма философията се характеризира с такива уникални белези, че те не позволяват за нея да се говори собствено като за “философия”. По този начин това, което безкритично наричаме „философия” през тоталитарния период, не може да се мисли правомерно като част от модерната философската традиция в България. Не случайно Тодоров изобретява и използва понятието “философска публичност”, което от своя страна е много тясно свързано с едно друго понятие – “философска култура”, – употребявано като основен методологически инструмент както от него, така и от други изследователи в разглежданата област. Понятието „философска култура” е въведено от Михаил Бъчваров още през 1983 г., за да съчетае в себе си едновременно философията като чисто теоретичен феномен и съпътстващите я, външни за нея, социални, политически и културни фактори, които оказват влияние върху философската теория и нейното разпространение. Понятието “философска публичност”, което дефинира изследването на Тодоров, се отнася повече към втория аспект от философската култура. То маркира социално-политическите фактори, които в периода на тоталитаризма доминират над философската теория и диктуват нейните форми и съдържание. Чрез това понятие авторът артикулира своята теза за своеобразното прекъсване, спиране на времето в развитието на традицията, излизане от нормалността, при което философията престава да бъде философия и става „елемент на друга културна форма: идеологията”, (с.17). В същия дух краят на тоталитарния период се мисли като връщане към нормалността, рестартиране на традицията.
Тезата на Тодоров спокойно може да се нарече скандална доколкото много от философите, които са били част от “философската публичност” през тоталитарния период, днес все още работят на философското поприще. Не може да се очаква, че те с лека ръка ще приемат подобна интерпретация, защото тя, образно казано, ги изхвърля от българската философска традиция. Съвсем закономерно още преди книгата да бъде издадена цялостно, отделни нейни части са били критикувани заради радикалния подход на Тодоров, а скоро след нейното излизане бързо се появиха и първите критични отзиви, та дори и публично изказани възмущения. Това допълнително показва, че книгата е живо и интересно изследване, което провокира реакции и дебат. По мое мнение те тепърва ще се разгръщат.
Тодоров разделя изследването си на четири отделни части, съответстващи на четири различни периода: формиране на тоталитарна философска публичност; разцвет и ерозия; криза и разпад; изграждане на посттоталитарна философска публичност. Изложението строго следва предварително очертаните от автора „елементи” на философската публичност, които са шест на брой:
1. Най-важният от тях, който е централен, се дефинира от Тодоров като „дейностите, които извършват професионалните философи”, (стр.22). Тъй като дефиницията е тромава и неясна, Тодоров бърза да уточни, че тези дейности се осмислят чрез основните задачи, които философите си поставят и решават; чрез видовете продукти, които произвеждат; и чрез тенденциите за промяна и смяната на акцентите в тяхната работа. На фона на следващите пет елемента, които са ясно дефинирани, този изглежда действително най-важен, но и най-неясен от гледна точка на своето определение;
2. Институциите на знанието, възпроизвеждащи философската култура;
3. Философската колегия;
4. Философските организации – формални и неформални;
5. Философските форуми;
6. Философският печат.
Тази структура определя съдържанието на четирите дяла от книгата, всеки от които се разделя на шест глави, според изброените по-горе елементи. Подобно систематично структурирано съдържание е достойно за адмирации и е сравнително рядко срещано в писанията на българските философи. От друга страна то е толкова изчерпателно, че на човек трудно би му дошло на ум да прибави още нещо към него. Тази изчерпателност, с която е пропит целият труд на Тодоров, заслужава специално внимание, защото благодарение на нея книгата спокойно може да се ползва и като справочно издание, без значение дали споделяме радикалните тези и оценки на автора. Няма никакво съмнение, че тя ще играе ролята на база и своеобразна „летва”, която ще поставя нелеки изисквания към качеството на бъдещите изследвания в тази област.
Радикалната интерпретация на Тодоров звучи най-силно и безспорно в анализа на първия период от историята, отнасящ се за формирането на тоталитарна философска публичност. Авторът го нарича “култовски”, тъй като той съвпада с времето на култа към личността – от 1947 г. до средата на петдесетте години на века. Мрачната картина на философския живот, която рисува Тодоров, не е преувеличена и се базира на добре проучени източници. Философията се превръща в партиен инструмент за идеологическа пропаганда, а философстването се окачествява от автора като “монодоктринално” и не оставящо никакво място за плурализъм и различие в мненията. Разбира се, подобно нещо няма как да се нарече “философия”. Самият термин е дисциплинарно изтласкан, като на негово място вече се говори за диалектически и исторически материализъм. Единственият правилен възглед за света е марксистко-ленинският, като всяка идея, която не е в съгласие с него, подлежи на агресивно и забележително със своята стилистика заклеймяване. Цялата философска проблематика е претопена и смляна в идеологическата доктрина. Това неизбежно води до оглупяващо опростяване на класическите философски проблеми и теории, които се разбират и оценяват единствено чрез принадлежността им към враждуващите философски партии на материализма и идеализма. Философският анализ се свежда до отговор на “основния философски въпрос” за това, кое е първичното – материята или съзнанието. Забележителна откъм своята детайлност и широта е картината, която Тодоров очертава във връзка с промените в образователната система от този период, както и на обстоятелствата и целите около създаването на Института по философия към БАН. В тази мрачна картина се виждат основните посоки и механизми за развитие на философската публичност през цялата тоталитарна епоха. От тази гледна точка Тодоров недвусмислено показва, че евентуалното омаловажаване под какъвто и да е предлог на “култовския период” е опасно и неоснователно.
Най-продължителен и разностранен откъм съдържание е т.нар. от автора период на „разцвет и ерозия”, който започва след известния априлски пленум на ЦК на БКП през 1956 г. Макар и с него да се излиза от периода на култа, рамковите условия, при които марксистко-ленинската идеология определя и диктува развитието на философската публичност в България се запазват. Не трябва да се забравя, че една от основните тези на Тодоров е, че промените във философската публичност неизменно следват и са резултат от политическите промени в страната. Съответно на това, всяка промяна в идеологическата доктрина влече след себе си промяна в сферата на философската публичност, но не и обратното. Всъщност обратното е невъзможно. През този период настъпват не малко промени във връзка с шестте елемента, които Тодоров проследява. Дейността на българските философи става все по-малко разяснителна и тълкуваща „свещените” текстове на класиците за сметка на по-голяма самостоятелност и творчество, но пак в рамките на доктрината. През този период се забелязва стремеж да се планира работата на философите и тя да се разглежда като част от мащабния план за изграждането на нов социален строй. Така философите вече на са „воини на партията” а „работници”, които се трудят на идеологическия фронт. Настъпват и редица промени в образователните модели. Марксистко-ленинската философия е най-съществената част от идеологическата подготовка на населението и това води до безпрецедентни по мащаба си образователни инициативи. Периодът трае до 1985 г., когато поредната политическа промяна налага ревизиране на предишния модел. Тази част от книгата на Тодоров буди най-много въпроси и е в сърцето на вече възникналата полемика около нея. Не може да се приеме, че през тези 30 години сред българските философи не е имало талантливи хора, които са „правили” философия въпреки и извън идеологическата рамка. Самият Тодоров никъде не твърди това. Смятам, че критиките към книгата в тази посока са породени от невнимателно четене. Целта на Тодоров е да даде обща картина, да схване трайни процеси и белези, които цялостно характеризират предмета на неговото изследване. На фона на общата картина тези талантливи български философи са рядко изключение, а не правило.
Още в началото на 80-те Тодоров отчита постепенно и нарастващо отваряне на философския живот към теми и проблеми, които стоят все по-външно и встрани от марксистко-ленинската идеологическа рамка. След 1985 г. и вълната на „Перестройката” започва разпад на описвания от Тодоров тоталитарен модел на философска публичност. Любопитна част от анализа заема разглеждането на една статия от Сава Петров от 1988 г. Авторът я интерпретира като своеобразен „ключ”, с помощта на който се осмислят извършващите се процеси. Сава Петров за пръв път проблематизира идеята за планомерното дирижиране на изследователската работа, която освен това би следвало да се разбира като индивидуален ангажимент на философа, а не като общ проект на колектив от повече или по-малко анонимни „работници”. В статията се подлагат под съмнение смислеността на обвързването на абстрактната философия с актуалната политика, някои основни постулати в марксистката теория, отношението към немарксистките теории и т.н.
От 1989 г. настъпва поредния поврат в развитието на философската публичност в България. Годината формално бележи края на тоталитарната епоха и началото на т.нар. преход, който се характеризира с отпадането на идеологическия контрол, хаотичните институционални промени и търсенето на нови пътища, които евентуално да съчетаят наследените форми на философска публичност с напълно променената социална и политическа среда. В средата на 90-те години според Тодоров става окончателно ясно, че не е възможно подобно съчетание. От този момент нататък авторът навлиза в последната част от изследването си, озаглавена „Изграждане на посттоталитарна философска публичност”. Това според него е период на възвръщане към нормалността, при който философията се деполитизира и от монодоктринална става отново плуралистична. Изследването в тази си част отново впечатлява с богатството от статистически данни, чрез които Тодоров иска да покаже общите тенденции в развитието на философската колегия, образователните и научни институции.
Макар и на места интерпретациите на Тодоров да са радикални, едно нещо не оставя никакво съмнение след прочита на неговата книга: независимо дали ни харесват или не, тезите му са подкрепени с множество отлично и добросъвестно проучени източници. Това неизбежно им придава тежест, която нито един анализ в тази област до момента няма. Подобна работа заслужава голям респект, защото, макар и на места изнурителна за читателя, тя предлага такова богатство от информация и проучени материали, че неизбежно ще служи за основа на бъдещи анализи не само върху историята на философията в България, но върху тоталитарната епоха изобщо, както и на първите десетилетия след нея.
- Ясен Захариев
- Добрин Тодоров – Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България