
Philosophia naturalis: (мета)физиките на Декарт и Нютон
Огнян Касабов
автор: Васил Видински
заглавие: Нютон срещу дървото на Декарт. Въвеждане,
София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 2011, 376 с.
Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт е детайлно, внимателно историко-философско изследване на мисълта на двете най-жалонни за формирането на модерната наука и научен светоглед фигури. Подобно на обекта си, самият текст е изтъкан от напрежения и противопоставяния. Нютон срещу Декарт, абсолютно срещу относително; експеримент и система, физика и философия. Последното напрежение е и това, което до голяма степен рамкира изходната задача на изследването: то цели да реконструира взаимодействията между физика и философия в една епоха, през която двете още далеч не са се отделили една от друга и битуват съвместно под названието philosophia naturalis.
Анализът проучва в дълбочина разгръщаните от Декарт и Нютон понятия, стреми се да открои оставащите на по-заден план, но мотивиращи понятия идеи и, когато това е нужно, обръща по оригинален начин внимание на използваните от двамата образи. Затова и в заглавието стои: ведрото срещу дървото. Но ведрото от прословутия експеримент на Нютон и Декартовата система на знанието не са началните точки на изследването, а кулминации на един фин анализ на концептуални структури в тяхното развитие. Това е първата монографична публикация на Васил Видински и впечатление прави огромното количество материал, от който изследването черпи – от стандартните революционни текстове на Декарт и Нютон, през най-новите философски и исторически изследвания върху тях, до малко познати ръкописи, писма и бележки на двамата.
Избраната от изследването линия, по която противопставянето Нютон—Декарт е прокарано като най-отчетливо, е линията абсолютно—относително. Това непосредствено прави проблема за природата на пространството централен. Впрочем той е и това, което конкретно провокира недоволството на Нютон против мисълта на Декарт. Но, както Видински убедително показва, въпросът за природата на пространството е навързан не само с ‘физически’ понятия като движение и сила, но и с по-фундаментални математически, философски, а често и теологически полагания. В такъв смисъл, цялостният проект на Декарт е представен като по характерен начин формиран от мисълта за относителното, както, наобратно, този на Нютон – като воден от мисълта за абсолютното. Което не означава, че абсолютното няма своето място при Декарт, а относителното – при Нютон, откъдето идва и още едно ниво на напреженията, на които изследването обръща внимание.
Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт е изследване на понятия в процес на развитие у избраните фигури. Авторът целенасочено избягва да предполага някаква завършена цялостна философска система при Декарт или Нютон и реконструира концепциите им в тяхното сложно и на моменти противоречиво разгръщане и модифициране. Това изпъква особено отчетливо при разглеждането на Нютон, при което в контраст с информираното впрягане на структурите на исторически формиралото се нютонианство е откроена фигурата на самия Нютон с неговите собствени задачи и цели. През цялото изследване особено впечатление прави внимателното, скрупульозно търсене на дефиниции и изследване на значения. Следването на трансформацията на понятията обуславя известна грапавост в изложението, която обаче само го прави по-релефно и пълнокръвно. По думите на самия автор, историята, представена в изследването, „има смисъл именно в нейната неравноделност – целите и резултатите не вървят винаги ръка за ръка” (стр. 274).
Книгата разглежда основните си понятия не в изолираност, а с изрично подчертан системен уклон. Отказът от предполагане на готови картезиански и нютониански системи далеч не означава пренебрегване на систематичните стремежи на Декарт и Нютон: стремежи – поне като лозунг – добили най-голяма яснота в случая на Декарт (образът на дървото), но далеч не забравени от неговия опонент.
Книгата е разделена на три големи глави. Първата очертава обща теоретична рамка, в която основен акцент е поставен върху многопластовото и често противоречиво концептуално разгръщане на двойката абсолютно—относително след и в следствие на сблъсъка Нютон—Декарт. Следващите две глави са посветени на главните герои на книгата.
Изложението върху Декарт и Нютон следва симетрична тристъпна логика: (1) кратко изложение на съответната физическа система заедно с актуалните за времето нейни оспорвания, в което са артикулирани и основните според Видински нейни вътрешни концептуални напрежения („системни проблеми”); (2) детайлно разглеждане на опитите на самите автори и последващи интерпретатори да сложат нещата в ред – раздели, в които ставаме свидетели на фината трансформация на концептуализациите, и които съответно са може би най-сложните части на книгата; (3) връзване на предходните разсъждения с цялостните философии („светогледи”) на двамата мислители.
Относно Декарт: особено внимание е обърнато на неговите опити за дефиниране на движението, както и на различните нива на мислене на тялото (особ. с. 120 и сл.). Интересно тук е как всички начини, по които Декарт схваща тялото, са изявени като проникнати от водещата идея за относителността, била тя към някакво място в пространството, или, в един определен случай, към някой субект. Важна е внимателната реконструкция на, изглежда, често изпусканото от очи Декартово отдалечаване (след 1644 г.) от проекта за едно напълно математизирано познание (с. 144 и сл.). Това в крайна сметка се оказва мотивирано от едно желание за връщане към метафизичния корен на физиката, в който законите на движението са основани върху закони на природата, които от своя страна имат Бог за основание.
И ако при Декарт Бог изрично фигурира в имащата претенция за подреденост цялостна система на знанието, то любопитно е как в предложената от Видински реконструкция на Нютон все повече се открояват същински теологическите интереси и мотивация на последния. Този теологически пласт е съзнателно оставен на заден фон от самия Нютон в неговите публикации, но това не означава, че не остава основна движеща сила в изследванията му. Основна заслуга на монографията е, че прави този образ на Нютон да израсне именно от проблемите, с които той се сблъсква, и решенията, които им дава в своята философия на природата. ‘Модерен’ в това, че теологическите полагания не изменят теоретичната валидност на конкретните му физически наблюдения и теории, Нютон се оказва ‘древен’ (вкл. и като самоописание) в много други аспекти на научния си натюрел (с. 291 и сл.). Като например: в стремежа си да възроди предполагаемия по-дълбок античен метод в математиката в опозиция на (според него) недомислените иновации на картезианската идея геометрията да бъде разтворена в алгебра и анализ (с. 285 и сл.).
Като по-нататъшни интересни детайли в анализа на мисълта на Нютон, предприет в изследването, бих откроил изоставянето на механицизма при обяснението на живите същества (влияние от Кеймбриджкия платонизъм?, с. 188-190), и акцента върху ролята на „естетически” понятия като ‘простота’ и ‘хармония’ в научните и философски занимания на мислителя (с. 314-6). Това наистина може би са само странични детайли – тук ги привеждам, за да илюстрирам богатството на изследването.
В заключително и обобщаващо наблюдение, Видински привежда притежаващото евристичен потенциал свое схващане за едно постоянно разминаване между, от една страна, идеите на дадени мислители и, от друга, техните и на последователите им опити за понятизиране на тези идеи (с. 308-309, 323 и сл.). Разминаването тръгва от взаимодействие между двете концептуални нива, за да стигне в някои случаи до пълно откъсване на оформилите се, малко или повече вътрешно кохерентни, понятизации от далите им начален тласък замисли.
Забележително е, че Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт стои отвъд така често срещаното „запълване на липси” в българската философска книжнина. В такъв смисъл, иначе добре мотивираното подзаглавие Въвеждане е донейде подвеждащо. С цялата си детайлност и задълбоченост изследването влиза в диалог с и става част от най-новата историко-философска вторична литература по въпросите в световен мащаб.
Към книгата се намират и 10 приложения, сред които следва да бъдат откроени краткият обзор на българската литература по темите, списъкът от упоменаваните основни закони и принципи на природата при Декарт, Нютон и техни значими съвременници, както и преводите на седемте правила от Начала на Декарт и на схолията от Принципи на Нютон.
- Огнян Касабов
- Васил Видински – Ведрото на Нютон срещу дървото на Декарт. Въвеждане