Концепцията за „балканския град” би могла да представлява интерес както във връзка с изучаването на селищната история на страната и региона, така и заради все по-дискутирания проблем за достигналото до нас градско културно наследство. Всъщност от самото начало трябва да отбележим, че тази концепция не е продукт на градските изследвания в тесния смисъл на думата, а на балканистиката. Тази дисциплина се радва на голяма популярност у нас и обикновено се смята, че позволява да се надскочат тесните национални граници и да се поставят изследванията в един по-широк контекст. В по-ранни публикации настоявах, че наред с несъмнените ползи при тази парадигма се плаща твърде висок данък на въображаемата граница, която минава по Урал, Черно море, Проливите и Егея и „отделя” Европа от Азия, съответно Балканите от Анадола и Близкия изток. Проблемът е, че дори тази граница да е „условна” и да се приема „от практически съображения”, тя води до една силно деформирана представа за историческите реалности. Съответно анализирането на историографската концепция за „балканския град” може да бъде от полза както за едно по-адекватно контекстуализиране на градската история и наследство, така и за преосмисляне на нагласите в т.нар. балканистични проучвания.

Макар първите прояви на евгеничното въображение в България да се отнасят към началото на ХХ век, периодът след края на Първата световна война е времето, когато изявени представители на биомедицинските и социалните науки инициират по-широк публичен дебат върху необходимостта от провеждане на евгенични мероприятия за национално „оздравяване”. Докато в най-общи линии т.нар. негативна евгеника предлага механизми за ограничаване раждаемостта на „наследствено малоценните” индивиди, позитивната евгеника предписва система от финансови и социални привилегии за насърчаване възпроизводството на лица с „високо биологично качество”. Целта, която си поставям тук, не е детайлна реконструкция на съдбата на конкретните евгенични мерки. Ще се опитам да очертая една тяхна концептуална карта в по-едър мащаб, която може да бъде мислена като резултат от усвояването и адаптирането на западни биополитически модели от края на XIX век насетне. Паралелно с това ще потърся на картата връзките между научните инструменти на „биовласт” (Фуко), зададени от евгеничния дискурс в България, и определени културно-политически визии за модерност, идентичност и гражданство.

През 1931 г. Лазар Каганович, първи секретар на Московския Обком и Горком на КПСС, поставя край на дръзките експерименти за създаване на нов град, в който да се възцари комунистическата утопия: „Мнозина скланят във всяко възможно склонение формулата „трябва да построим социалистически град“. Те забравят една дреболия: че градовете на СССР вече са социалистически градове. Нашите градове станаха социалистически от момента на Октомврийската революция“ (Kaganovich, 1931, р. 82). Адресатът на тази присъда – авторите на „левичарските изопачавания“ (Kaganovich, 1931, р. 85) – са конструктивистките течения в съветската архитектура от края на 20-те години, които разработват авангардни градоустройствени модели в отговор на призива на Маркс за премахване на противоположността между селото и града. Същата година болшевишкият партиен конгрес приема резолюция за „Социалистическото преустройство на Москва и други градове в СССР“ (Sprague, 1974, pp. 27-28), която измества приоритетите на съветското градоустройство от революционното изобретяване на нов модел селище към реконструкцията на съществуващите градове според традиционната селищна йерархия, снизхождаща от столицата. Безапелационният отказ от градостроително новаторство е предизвестие за подравняването на творческите редици под диктата на социалистическия реализъм чрез разпускането на многобройните творчески дружества, организирани въз основа на стилистични предпочитания и концептуални платформи, и поставянето на изкуствата под партиен контрол в сформирания през 1932 г. Съюз на художниците на СССР.

През лятото на 1957 г. Западен Берлин е домакин на международно архитектурно изложение. Изложението е Interbau, мястото е тотално разрушеният по време на бомбардировките Ханса Фийртел, а идеята е не просто реконструкция на унищожения квартал, а програмна демонстрация на следвоенното западно градско планиране и „демократичната” жилищна архитектура, създаването на един „Град на бъдещето”. По същото време в Източен Берлин се строи „Щалиналее“ (впоследствие преименувана на „Карл Маркс алее“) в характерния за този период социалистически реализъм. Самият Сталин слага начало на строителството малко преди смъртта си (1953 г.).
Само четири години по-късно, през 1961 г., в Берлин е издигната Стената. В същото време българската архитектура излиза от периода на култа към личността и се чувства свободна (а и окуражавана от властта) да потърси нов, локално преосмислен образ на догматичния интернационален стил. Промяната започва със строителството на морските курорти, с ефирните бели ресторанти, които откровено отдават дължимото на Баухаус, с дръзките спортни зали (зала „Универсиада“, 1961 г., арх. Александър Ба-ров, Иван Татаров, Дончо Владишки, Иван Иванчев; зала „София“, 1968 г., арх Стефка Георгиева; зала „Фестивална“, 1968 г., арх. Дончо Владишки, арх. Иван Татаров), за да достигне (отново) до интерпретацията на традиционната българска архитектура, този път с изразната палитра на късния модернизъм.

Притежанието на собствен дом, един от фундаментите на американската мечта, е една от малкото сбъднати „български мечти” – статистиките за 80-те години на XX век свидетелстват за това, че повече от 80% от жилищния фонд в България са частна собственост (Dandolova, 2002, p. 242). Двустайният или тристаен апартамент в панелен блок, „даден” от социалистическата държава, се превръща в образ на придобития нов социален статус на гражданин, на успеха, на „нормалния” живот (Николов, 2003, с. 115). Либерализирането на пазара на недвижими, в това число жилищни, имоти и разгръщането на мащабно строително предприемачество след 1989 г. отварят нови хоризонти пред мечтата за собствен дом – както по отношение на неговия тип, размер, местоположение, така и по отношение на естетическите му параметри – архитектурен стил, фасадно оформление, интериорни решения и пр. Новата „българска мечта”, макар и все така вписана в традиционната за българите нагласа за притежание на собствен дом, се надгражда върху съществуващите образи на желанието и произвежда нови такива, част от които успяват да се реализират и да оставят траен отпечатък върху динамично променящия се постсоциалистически градски пейзаж.

В средата на 90-те години на ХХ век новоизбраният кмет на Ню Йорк Джулиани и шефът на полицията Братън агитират за нова полицейска стратегия. В медийните и политическите среди тя скоро започва да се обсъжда като стратегия за „нулева толерантност“ (НТ). Застъпниците на тази стратегия критикуват понятието НТ и говорят за полицейски контрол за осигуряване на „качество на живот“ (Bratton, 1998a, рр. 36, 42ff). В много страни по света тази концепция предизвика бурни дискусии, а в международен план, най-вече в Глобалния Юг, тя и до днес има силно присъствие в дебатите относно политиката за сигурност (срв. Lum, 2009; Mitchell, 2011). Още от момента на въвеждането й в Ню Йорк НТ поляризира мненията. Консервативните хардлайнери приемат концепцията донякъде като панацея, а левите либерали я представят в зловещи краски (Klingst, 1998, р. 174). Засега обаче на научен интерес се радва предимно консервативният дискурс на подчертано одобрение за НТ. Тази статия се опира на факта, че от въвеждането на НТ в Ню Йорк са минали почти 20 години. Сравнително добре изследвано е положителното отношение към нулевата толерантност – поне що се отнася до първата вълна на дебати в Германия през 1997 г. (срв. Ortner et al., 1998; Dreher und Feltes, 1998).

Настоящата статия е част от по-голямо изследване, което се занимава с това как градът се ориентира към промяна поради постоянната необходимост от поддръжка, обновление и преустройство. Ако градовете са различни помежду си и всеки има своите специфики, характерът им се разкрива в начините, по които се подхожда към тези нестихващи нужди. Понякога решенията са радикални – градски забележителности или обширни (исторически) части на града се премахват, за да се отвори пространство за нов строеж. Сградата на старата нюйоркска гара Пен в стил боз-ар е срината до основи през 1963 г., а коловозите й са заровени под земята, за да се разчисти място за залата Медисън Скуеър Гардън. Много от модернистичните небостъргачи са построени по сходен начин с намерението централните части на града да се освободят от копторите и Торонто може да предложи не един пример за този процес, който може да се определи като пълна пренаправа. Друг възможен подход е старите сгради да бъдат запазени поради историческата им значимост и стилистична хармония с околните части на града, а ако автентичните им функции вече не са необходими, да бъдат използвани наново с промяна в употребата. Прочут пример за това е Музеят Д’Орсе в Париж – по-рано гара Д’Орсе, – който днес функционира като музей на художественото изкуство, а друга, недотам известна промяна в употребата на историческа сграда е преустройството на Северната гара на Торонто в магазин за алкохол. Третият възможен път, който попада в центъра на тази статия, е съхраняването на сградата заедно с функцията й, но трансформирайки я така, че тя да се оживи най-вече чрез добавянето на нови употреби.

Състояние на София: градска патология
Икономическата и социалната промяна на прехода към глобално ориентирана пазарна икономика оставят София със силно променена урбанистична структура. Градът, проектиран „планово” с функционално обособени територии, се деиндустриализира рязко, а голяма част от старите му индустриални и транспортни зони губят функцията си и се превръщат в мъртва, капсулирана част от града, изолирана от новото градско развитие. Близо 24 години след началото на този преход тези територии не са повторно усвоени. За сметка на тези места се усвояват невъзвратимо нови, „зелени“ територии или други части на града биват свръхзастроени, инфраструктурата на града, който се разширява неравномерно, губи ефективност, допълнително тези запуснати територии са източник на социални проблеми.

В периода 2009-2012 г. проведохме изследване на различните аспекти  на проблема за мъртвите постиндустриални градски пространства. Тематиката е много разнообразна, като обхваща от големи обекти – като кариери за добив на полезни изкопаеми и промишлени комбинати, до (сравнително) малки индустриални съоръжения – единични артефакти като водни кули, комини, естакади (фиг. 1). Разгледан бе и проблемът за пренебрегнатото индустриално културно наследство. За София бе събран значителен материал, който, освен че обхваща най-общо всички по-значими подобни обекти, в отделни случаи проследява и развитието им във времето.

В контекста на явлението, което някои учени определят като „реален неолиберализъм“ (Brenner and Theodore, 2002; Peck and Tickell, 2002), в началото на 90-те години на ХХ век в цяла Европа се появяват нови градски политики. През 80-те години западноевропейските градове претърпяват деиндустриализация, която върви ръка за ръка с ограничения в политиките на социалната държава и свиване на социалните услуги (Jessop, 2002a; Mayer, 2007). От края на 90-те години федералното и местните правителства започват да координират социалните политики, стратегии на градското обновяване и превантивните полицейски стратегии предимно чрез публично-частни партньорства (Anderson, 2009; Crawford, 2009; Eick, 2011). Един елемент от това развитие, описван от някои изследователи като „неолиберализъм в настъпление“ (Peck and Tickell, 2002), а от други и като преход „от управление към ръководене“ (Rhodes, 1997), е юридически обезпеченото въвеждане на „райони на бизнес съживяване“ (Business Improvement District, BID/БИД) в публичното пространство (Hoyt, 2004; Ward, 2006; Pütz et al., 2008).

През нощта на 27 срещу 28 май 2013 г. една строителна компания започва да изкоренява дървета в парка „Гези“ в Централен Истанбул. Унищожаването на дърветата и на близката ограда е в услуга на плана на истанбулската община за преструктуриране на централния площад „Таксим“ и парка в съседство. На този етап вече е в ход изграждането на огромни автомобилни тунели под площада и разширяването на пътищата към тях, но проектът предвижда на по-късен етап паркът да бъде заменен с търговски мол, имитиращ фасадата на османска казарма от ХIХ век, която се е намирала на това място до 1940 година. Събират се протестиращи, за да спрат започващото разрушаване на парка. Използвайки огромни количества сълзотворен газ и лютив спрей, полицията разпръсва импровизирания лагер на протестиращите, който първоначално е съвсем малък. През следващите дни десетки хиляди души се събират на площад „Таксим“ и отказват да се разпръснат въпреки продължаващата полицейска бруталност, която включва прекомерна употреба на сълзотворен газ, стрелба от близко разстояние с газомети и гумени патрони директно срещу демонстриращите и водни оръдия с вредни добавки към водата. Следобед на 1 юни полицията, неспособна да прекрати протестите, се оттегля, оставяйки площад „Таксим“, парка „Гези“ и широката им околност без представителство на държавната изпълнителна власт.

Този текст е неверен на академичното писане. Той е нещо като есе за лично преживяна история – не в смисъла на свидетелско показание, а на много фрагменти, откъси от изследвания, собствени и чужди, работата с които обаче е преживяна като работа върху социалното обяснение на собствения ми живот.

Началото
През лятото на 2013 г., на 14 юни по-точно, едно множество от няколко хиляди души се събра в София на площад „Независимост“. Макар в този момент за всички евентуални читатели на текста да е ясно началото на тези превърнали се в редовни събирания на площад „Независимост“, ще отбележа в името на бавността на академичното четене как започна всичко. Днес, на 18 септември 2013 г., то продължава вече над 3 месеца. Поводът може да се опише така: в самото начало на мандата на 42-ото народно събрание беше извършено скандално назначение – депутат със съмнителна бизнес репутация беше назначен за председател на най-силовата структура в държавата – ДАНС. За това назначение и до днес никой не иска да поеме отговорността. То беше обявено за невинна грешка, макар да беше надлежно подготвено с промяна на закона за съответната силова структура, така че да е по мярка на съответното лице. Народното събрание, извършило това, беше формирано след предсрочни парламентарни избори. Те пък бяха предсрочни, защото предишното редовно правителство
подаде оставка след протести през зимата.

През последните няколко години доминиращата парадигма в бежанските изследвания са трудовете на философа Джорджо Агамбен и на антрополога Мишел Ажир. Предвид проницателната им научна работа тези автори безспорно заслужават подобно признание. При все това настоящата статия си поставя целта да представи някои ограничения на перспективата на Агамбен и Ажир на базата на фрагменти от собствения ми изследователски опит в палестинските бежански лагери, най-вече в Ливан. Ще покажа, че понятията на Агамбен извън-редно положение и оголен живот сами по себе си не са достатъчни за дефиниране на бежанската ситуация. Вместо да се прилагат самостоятелно, тези понятия само биха спечелили от съчетаването им с по-етнографски и практически ориентирани подходи. Ажир, от една страна, прави точно това, но от друга страна, е прекалено обвързан с перспективата на Агамбен, която е вдъхновена от концентрационните лагери много повече, отколкото от бежанските лагери, както самият той подчертава в своите трудове (Агамбен, 2004; Agamben, 2005). Нещо повече, въпреки интереса си към палестинския казус през последните няколко години Ажир черпи вдъхновение предимно от казуса на бежанските лагери в Африка, които – както ще покажа – понякога са диаметрално противоположни на изследваните от мен лагери (и бежанци).

фотонаратив

През последните две десетилетия изучаването на бедните квартали на отхвърляне и нищета става все по-притегателна тема в полето на градските изследвания. Въпреки това не е нов нито фактът, че капиталистическите градове са белязани от социални неравенства, нито изследването на придружаващите ги феномени. Точно обратното – бедността и сегрегацията са в ядрото на градските изследвания най-малкото от началните години на градската социология.1 На този фон появата на двете понятия „изключване“ и „маргинализация“ ясно сигнализира опит за преодоляване на ограниченията на по-традиционните изследвания и за пренасочване към едно по-отчетливо релационно, многоаспектно и динамично разбиране за градски неравенства. Общоприетата основна теза приема релационния подход за по-подходящ, тъй като той се фокусира върху дейностите, факторите, условията и взаимосвързаните причини, които произвеждат градски неравенства, а не единствено върху техните материални последици. Настоящата статия демонстрира потенциала на двете понятия изключване и маргиналност да допринесат за постигането на тази задача.

Джобове на нищета в София – скица и опит за емпиричен анализ
Едва ли има съмнение, че София се е променила много след средата на миналия век и най-интензивно след края на комунизма. Тази констатация сама по себе си ни кара да търсим някакви граници и нови периоди. Съвсем не е очевидно обаче колко и какви са тези периоди. Дали днешна София е постсоциалистически град – термин, изкован след падането на комунизма от представители от бившия социалистически лагер и някои техни колеги извън него (Stanilov, 2007; Andruzs et al., 1996), или е постиндустриален, постфордистки град (Gottdiener, 1989, pp. 382-383), както вероятно биха казали някои от представителите на неомарксистката урбанистика. Или пък градът се движи към някакво ново състояние, което ще накара бъдещите поколения да говорят за днешния ден на града като предвестник на различни, непознати досега форми на обитаване. В крайна сметка в основата на всички тези въпроси стои оценката за сегашното състояние и развитие на града. В настоящата статия нямам амбицията да разгледам това състояние в неговата цялост, а това предполага и отказ от каквато и да било окончателна оценка. Ще се опитам обаче да разгледам в емпиричен разрез темата за производството на нови видове периферност в пространствен и урбанистичен план и на нови видове маргиналност в социален план. Това са всъщност, както ще се опитам да покажа, двете страни на един и същ процес.

Какво означава бездомник днес? Позволете ми две догадки – човек без място в града, както и човек без място на социалната карта на града. Може ли днешната представа да ни помогне в разбирането на една конкретна историческа ситуация? Днес лесно разпознаваме бездомниците из улиците на града. Градът обаче вече е създаден, построен из основи и именно в тази структура бездомникът става лесно разпознаваем. Как обаче е възможно да бъде раз-познат в един нововъзникващ град – град, съставен от без-местия, град без социална карта. София е град, който изниква почти от нищото – от малък търговско-занаятчийски център с население 11 657 жители се превръща в столица. Градът се разраства много бурно – това означава, че голяма част от механичния прираст е съставен от бездомници. В причудливата социалнополитическа среда на София бездомникът е от по-особен вид. Ето как изследователят Георги Георгиев очертава границите на въпроса в изследването София и софиянци (1983). След обявяването на София за столица той възниква вследствие на общинската политика, която не може да предвиди разрастването на града и да планира в по-големи мащаби неговото застрояване. Първият градоустройствен план предвижда разрастване на столицата с около 30% за следващите десетилетия. В края на 80-те години на XIX век механичният прираст на населението се увеличава, а при тогавашните строителни технологии (строителство от 1-2 етажа) строителната площ на града се разраства двойно, тоест преминава отвъд „градската мера” (Георгиев, 1983, с. 8).

През 1995 г. Столичната община е разделена на 24 района. Един от тях се намира в югоизточната част на столичния град – район „Студентски“. Според представянето на общинската администрация името на района идва от намиращия се на тази територия Студентски град. Съгласно градоустройствения план на Столична община в района са обособени пет жилищни комплекса: ж. к. „Младост 1“, ж. к. „Дървеница“, ж. к. „Студентски град“, ж. к. „Малинова долина“ и кв. „Витоша“. В нормативните документи и досега се говори за местността Студентски град, но най-вече за жилищен комплекс Студентски град. След 2001 г. в близост до студентските общежития започва масово застрояване върху земи, върнати на собствениците като следствие от реституцията. Освен за строителния бизнес за десет години този район от града се оказва привлекателен и за собственици на ресторанти и дискотеки – не само заради концентрацията на млади хора в квартала, а и заради възможността да работят денонощно, ако успеят да използват възможностите от промени в законодателството. Смяна на статута на имотите, реституция, прехвърляне на правото на ползване, отдаване под наем – това са само част от процесите, за които заинтересовани страни в конфликти водят особено ожесточени спорове по медиите, особено в периода 2008-2012 г., когато е регистрирана поредица от убийства в района след сблъсъци между студенти.

През есента на 2012 г. в престижното международно списание International Journal of Sociology бе публикуван тематичен брой, посветен на социалната стратификация в България. В този тематичен брой са публикувани увод, подготвен от съставителя на броя Румяна Стоилова, и четири статии, засягащи различни аспекти на проблематиката. Тази публикация е важна по няколко причини. На първо място публикациите на българските учени в областта на социологията и на социалните науки като цяло във водещи световни списания все още са ограничени, а когато това се случва, нерядко те не са сред водещите автори. A през последните години именно този тип публикации са сред основните критерии при оценяването на научните постижения не само по света, но и у нас. Именно сериозният и продължителен процес на рецензиране на статиите е гаранция за качеството на научните текстове. Така тематичният брой в резултат на сътрудничеството на социолози от няколко изследователски институции определено е сериозен принос към създаването на образ на българската наука.