С появата на феномена „население“ и раждането на „нозополитиката“ (Foucault, 1984) в западните общества през XVIII в. модерните медицински дискурси получават нова „мениджърска роля“ (Porter, 1997, p.7) по управление на индивидите като членове на социално тяло. Усъвършенстването на тази роля в технологии на „биовласт“ (Фуко, 1993), привилегироващи хигиенното знание, превенцията на колективното здраве и администрацията на публичния морал, превръща медицинските експерти и техните професионални институции в ключови агенти на социален контрол. Фигурата на лекаря се натоварва с „излишък от власт“ в свързаните си и често едновременно усвоявани функции на инструктор по хигиена, терапевт, експерт по социални патологии и политически реформатор; с други думи, превръща се в централна фигура в „изкуството на управлението“ (Foucault, 1984, p. 284).

Настоящата статия, следвайки изключителните методологически образци и прилагайки извънредните изследователски инструменти на Мишел Фуко към различни „емпирични“ реалности (конструирани в безкрайните взаимодействия на власт, истина и знание), представлява конкретен опит за социологическа реконструкция на идентичността на опасния рецидивист или на патологичния престъпник – един юридико-медицински субект, който притежава хибридна конституция; една криминална субективност, която представлява амалгама от рецидивизъм и психопатия, – така, както тя бива конструирана в българската наказателна практика.

Работата по договаряне и утвърждаване на определени доминиращи образи и рамки на репрезентиране на пространството на асистираната репродукция в България е една от малкото зони в локален контекст, която ни позволява наблюдение на биовластовите динамики и ефектите, породени от утвърждаването на новите биотехнологии. В настоящия анализ ще изследвам една от основните рамки, организираща специфичното изграждане и опериране на публичния образ на бъдещия родител (преодолял репродуктивни проблеми), утвърждавана от пациентските активистки организации, но санкционирана и от държавните структури при мотивирането на насочването на публичен финансов ресурс към тази зона. Този бъдещ родител е особено интересен хетерогенен персонаж, роден от един, ще го нарека, реакционен технопрогресивистки дискурс около асистираната репродукция.

Обект на анализ в настоящата статия са родителските практики и по-конкретно фигурата на съвременната майка. Последната ще бъде разгледана в перспективата на „управляемостта“ и „практиките на себе си“ – две понятия от теоретичния арсенал на Мишел Фуко. Основната цел е методологическа, а именно да се изпробва до каква степен понятието управляемост помага за разбирането на някои от най-късните тенденции в родителските практики у нас.

В Европа XIX век е праг в преобразуването на медицината и съответно при формирането на система от здравеопазване, която не е центрирана само върху лечението. Приблизително до 30-те години на XIX век се счита, че създаването на голяма мрежа от лекари в националните държави като Франция и Англия, които да лекуват гражданите, е напълно достатъчна за гарантиране на здравето (вж. Porter, 2011, p. 1). От една страна, тази връзка между държава и пациент до голяма степен е конструирана като едностранна, от друга, се счита, че тя предпазва от произволни намеси над индивидуалното тяло – лекарят се намесва в тялото на пациента само при негово желание. […]

Употребата на фукоянски понятия като дисциплина, биополитика, управляемост, комплекси на власт-знание и др. за целите на исторически изследвания на социалистическите общества и режими би могло да породи серия от възражения относно нейната уместност: в крайна сметка ситуациите, които анализира Фуко, са тясно обвързани с исторически процеси, характерни за т. нар. модерни западни общества и политически режими. По тази причина едно изследване на техники на биополитическо управление в ситуации, категоризирани обикновено с термина „социализъм“, което се придържа стриктно към фукоянския инструментариум, не би могло да си спести обсъждане на този проблемен пункт. […]

Фуко отвъд Фуко (Блок с интервюта на Момчил Христов и Леа Вайсова)

Интервю на Леа Вайсова
и Момчил Христов с
Владимир Градев

Владимир Градев е професор, доктор на философските науки, преподава „Теория на религията“ в специалност „Културология“ на Софийския университет. Автор е на 6 книги, първата от които е Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1990).

Фуко отвъд Фуко (Блок с интервюта на Момчил Христов и Леа Вайсова)

Интервю на Момчил Христов
с Андрей Бунджулов

Андрей Бунджулов е доцент, доктор по философия, преподавател в УНСС. Член на на Института за критически социални изследвания към Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Автор на Хетеротопии (1995) и публикации по социология на политиката, социология на историята, икономическа социология.

Фуко отвъд Фуко (Блок с интервюта на Момчил Христов и Леа Вайсова)

Интервю на Момчил Христов
с Деян Деянов

Деян Деянов e сътрудник на Института за критически социални изследвания към Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. В същия университет чете лекции по формална и философска логика, логика и методология на хуманитарните науки, класиччески и некласически рационализъм, увод в социоанализата, историческа социология на икономиката и критическа теория. Автор на статии на границата между тези науки и на Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки: Хуманитаристиката след „Смъртта на човека“ (2001). Бивш директор на Института за критически социални изследвания и бивш гл. редактор на сп. Критика и хуманизъм.

Фуко отвъд Фуко (Блок с интервюта на Момчил Христов и Леа Вайсова)

Интервю на Момчил Христов с
Даниела Колева и Александър Кьосев

Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура и директор на Културния център на Софийския университет. В сферата на изследователските му интереси попадат изследванията върху четенето, културната история на комунизма, постколониалните изследвания и конструкция на идентичности. Последната му монография е Караниците около четенето (2013). Той е съставител на сборниците: Post-Theory, Games and Discursive Resistance (1995) и “Rules” and “Roles: Fluid Institutions, Hybrid and Identities in East European Transformation Processes (1989 – 2005) (co-edited with Petya Kabakchieva, 2009). От 2000 г. той е би ръководител на няколко международни и национални изследователски проекта, посветени на читателските изследвания, балканските култури и автобиографии за периода на комунизма.

Даниела Колева е доцент в катедра „История и теория на културата“, Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Изследователските й интереси са в областта на устната история и антропологията на социализма и постсоциализма, биографична и културна памет, биографични методи, социален конструктивизъм. Публикувала е монография върху „нормалната биография“ в социалистическа България – Биография и нормалност (2002) и множество статии в международни академични издания. Съставителка на: Любовта при социализма. Образци, образи, табута (2015); Смъртта при социализма. Героика и постгероика (2013); Negotiating Normality: Everyday Lives in Socialist Institutions (Transaction 2012), 20 years after the Collapse of Communism: Expectations, achievements and disillusions of 1989 (Peter Lang 2011, with N. Hayoz and L. Jesien).

Рецензии и отзиви:

Междинни равносметки

Деян Деянов 

Рецензии и отзиви:

Рашомон ефектът на паметта за комунизма

Росица Генчева

Рецензия за Maria Todorova, Augusta Dimou, Stefan Troebst (eds.), Remembering Communism. Private and Public Recollections of Lived Experience in Southeast Europe (CEU Press: Budapest-New York, 2014), 626 p.

Език

Рецензии и отзиви:

Стари караници около четенето и една силна нова книга за него

Яни Милчаков

Рецензия за Александър Кьосев. Караниците около четенето. Научни дискусии, публични дебати и институционални конфликти около природата и състоянието на четенето 1960-2012. София: Сиела, 2013, 668 стр.