Критика и Хуманизъм | 33 | 2010 | Политиката в пластовете на времето и пространството

Анхиало, 1906 – Политическата икономия на един етнически конфликт

Румен Аврамов

Широко прието е, че напреженията между различни етнически общности в националната държава са подхранвани от (и потопени в) икономически съперничества между тях. Балканите са архетип в това отношение, а първата половина на ХХ век е период, през който ферментацията на идентичности в рамките на утвърждаващите се на полуострова държавни структури достига пределна интензивност. Конфликтните пресечни точки между тези процеси отразяват преди всичко враждебните цели на местните елити във външната политика, религиозните борби, възникването, разграждането, потискането и манипулирането на народностно самосъзнание. Но прокарването на етнически разломи през началните десетилетия на столетието предопределя и редица от едрите контури в развитието на всяка една Балканска страна. То оказва силно влияние върху демографията и масовите миграционни вълни, фискалните и външните не/равновесия, дълговата политика (особено чрез междувоенните бежански заеми), оформянето на съществени търговски потоци и пътища…

Добруване на социалното тяло – благонадеждни индивиди и благонадеждни общности

Ина Димитрова

Настоящият текст е ситуиран в концептуалното пространство, в което бедността се изследва в модуса й на заплаха за обществената сигурност, извикваща ответни мерки, гарантиращи „добрия социален ред”. Те, както и дискурсът, организиран около легитимирането им, по същество представляват технологии на управление чрез производство на определени типове социални дейци.

Конкретната цел, която си поставям в рамките на този пределно общ изследователски интерес, е проучване на „официалния” режим на управление на бедността в България от началото на 30-те години на XX век до 1944 година, ограничавайки се най-вече до държавния дискурс в областта на подпомагането и социалните грижи. То, от своя страна, се предприема в сравнителна перспектива и се възползва от методологическата и интерпретативна рамка на изследванията на управляемостта (governmentality studies), което до известна степен определя и избора на либералния режим на управление на бедността като модел, на чийто фон ще се разгръща сравнителният анализ.

Централният градски площад като легитимационен ресурс: пл. Девети септември в социалистическия център на София

Елица Станоева

Класическите теории за града като социо-пространствена формация неотменно изтъкват като негова ключова характеристика на градскост общодостъпното публично пространство, което като идеален тип е сцена на съюзи и конфронтации около актуални или латентни граждански залози, на свободно общуване или съжителство на социални различия. Конструираният топос на градската публична култура е площадът, чийто принципен прототип модерната демократична публичност открива в древногръцката агора. Тази историческа референция придава важни политически измерения на площада като форум на гражданска дискусия, договаряне и оспорване на колективни интереси и в идеалния си вид като отворено поле на участие в процесите на взимане на решения, и оттам на публична легитимация на упражняването на власт. Символната значимост на площада като емблематично за града място е артикулирана в неговата архитектурна монументалност. В режима на държавен социализъм главният градски площад запазва политическия си характер, но при инверсия на политическите си функции – от гражданска трибуна той става арена на дирижирани от властта масови прояви на колективна възхвала на политическото управление и на декларации на неговата легитимност.

Историческо пространство и мащаб (с примери от балканистиката)

Диана Мишкова

Напоследък регионалната история привлича значителен теоретически интерес и се домогва открито до нови направления в историописта. Ако регионите като обект на историческа репрезентация, който подкопава националната история – историята в национален формат – успяха да заемат това място, то това вероятно се дължи на обстоятелството, че през последните години регионалното се превърна в активно пресечно поле на няколко критични направления на изследване на границата на науката и политиката. Нарасналият вследствие на „глобализацията” интерес към транснационалната история – и към сродните с нея „споделена” история (connected history), „преплетена” история (l’histoire croisée, entangled history), история на преносите (Transfergeschichte) – е сякаш най-очевидното измежду тях. То на свой ред провокира преразглеждане на началата на сравнителната история изобщо и породи, особено в германските академични среди, разгорещени, макар на моменти и схоластични, полемики между компаративисти (и структуралисти) и транснационалисти (или конструктивисти).

За прагматисткия обрат на българския позитивизъм – унищожаване на Средновековието

Албена Хранова

Речникът на стария език днес изрежда така значенията на думата языкъ: 1. Език, анатомичен орган… 2. Реч, говор, способност за говорене… 3. Език, наречие, диалект…4. Народ, племе, етнос… 5. Само мн. ч. Езичници, идолопоклонници, безбожници; хора, които се отклоняват от истинската вяра”.1 Новината за незанимаващия се с медиевистика е в това, че тогава „език” е можело да значи и „народ” (това положение е застъпено във всички речници от Миклошич и Срезневски насам). Значението е все по-отдалечаващо се от нас, както личи и от поредността на цифрите, които го въвеждат спрямо лексикографските начинания от различни времена – в Речника на Найден Геров значението на „език” като „народъ” и „племя” е под номер четири. В четвъртия том на многотомния „Речник на българския език” [1984] значението вече се брои като дванадесето – и последно по ред – и е снабдено с неумолимия знак Остар. (Остаряло).

Политиките на „поколението” (във вестниците Народност и Дунавска зора)

Галина Гончарова

Появата и разгръщането на българския поколенчески дискурс са неотделими от процесите на модернизацията и прехода от традиционно към модерно общество, характерни за възрожденския период. Въвеждането на подобна широка и общосподелима интерпретативна рамка, обаче, не трябва да бъде разбирано като механично „слепване” на високи историографски наративи и наличен емпиричен материал, а като извличане от реториките на поколението/поколенията на такива трансформации в мисленето на социалното пространство, които да илюстрират сложната динамика на българската модерност.

Това, което възнамерявам най-напред да покажа, е как приблизително от средата на XIX век нататък родствените метафори и генерационните деления навлизат широко в официалната публична реч, бавно и постепенно изгубвайки връзката с първоначалния си референт – възрастовия статус, родовата принадлежност, грижата за потомството, отношението родители-деца, за сметка на рефлексията върху формите на националната солидарност.

Образованието в демократичните общества – предизвикателство и решения

Ваня Серафимова

Настоящата статия си поставя минималистична задача – да акцентира върху начина, по който Джон Дюи проблематизира връзката образование – демокрация, за да хвърли светлина върху българския образователен контекст днес. За целта ще се позовава на две негови есета от късния му период. В тях Дюи ясно експлицира тази връзка, като извежда на преден план предизвикателството, пред което демокрацията изправя образованието. Той поставя въпроса: как образованието трябва да бъде мислено, а училището като институция – администрирано, за да създават индивиди, които да имат усет за демокрация, а не просто отчуждено да следват някакви формални демократични процедури. Култивирането на индивидуален усет трябва да гарантира на демокрацията възможността, винаги да бъде предпочетена като политическа уредба, а индивидите трябва да се чувстват автори и участници в утвърждаването и промяната на институционалните й рамки. Ще анализирам основните категории, с които борави Дюи, за да покаже как е възможно поемането на отправеното от демокрацията предизвикателство, и още повече – в специфичния контекст на образованието. Основните категории са три: информация, познание и разсъдък.

Демокрация Live

Ивайло Дичев

На 18/02/2008, треторазрядният футболен отбор Ебсфлийт се реши на радикална стъпка: феновете бяха поканени срещу символичната такса от 35 паунда да получат правото да управляват демократично дружеството, гласувайки по интернет за всички важни въпроси в почти реално време – от трансферите на състезатели, през разпределението на бюджета, до дизайна на стоките-емблеми във фен-магазина. 32 000 поддръжници от 122 страни се включиха в тази невиждана форма на транс-национална демокрация, наречена в сайта на проекта „върховната футболна фантазия”. Създателят на въпросния сайт, бившият копирайтър Уил Брукс, защищава своята блестяща бизнес-идея по финансовото спасяване на клуба с демократични аргументи: безкористният емоционален ангажимент с каузата дава на фена права и отговорности. Той дори сравнява тактиката на Ебсфлийт с начина, по който интернационалните бригади в Испанската гражданска война гласували, за да решат дали да нападнат или да отстъпят. Впрочем, дали подобно на интербригадистите отборът ще бъде така неуспешен във военно, и така глобално популярен в емоционално отношение, остава да видим.

Консумация, този политически обект на желанието

Мила Минева

„Казаха ми да ям банан, докато ми проверяват паспорта, за да приличам на западняк, нали тогава у нас нямаше банани.” Това е съвсем всеки-дневен разказ за нелегално преминаване на граница, разделяща двата свята на Студената война. Един от мощните символи от началото на прехода, събиращ едновременно критиката на социализма и мечтата за бъдещия нормален живот, беше не друго, а именно бананът. До такава степен, че в Западен Берлин нарекоха „нежните революционери” „ядачи на банани”, защото те практически (и символно) отбелязаха свободата си с консумация от западната страна на Желязната завеса. Критиката на комунистическата система като режим, който не е успял да гарантира благоденствие на гражданите, т.е. ефективно да преразпределя консумативни блага, е най-мощната в смисъл на най-широко споделената критика, популярна, както сред гражданите, така и сред анализаторите на края на комунизма.

Политическото като игра според Платон в Закони

Невена Панова

„Как да се обедини и направи хомогенно едно множество?” – така Брисон и Прадо обобщават в една кратка уводна статия за Платоновото понятие за държава (polis) основния политически въпрос, който остава неизменен в диалозите, въпреки промените, които търпи самата концепция за държавата. Следват уточнения, че към това множество спадат не само човешките ресурси, а за обединяването на всички елементи, необходими за общия живот, както и за неговото поддържане, ролята е на политическото изкуство. Използваме това схематично определение на политическото при Платон като насочване към темата за игровото (като политическо), защото приемаме като основна цел на игровата стратегия на политика правилното образоване (в пределно широк смисъл) на отделните членове на множеството, така че да заемат те адекватна на своята природа позиция в общността и да участват в нея с добродетел, която също трябва да се възпитава.

Фигурите на краля: асиметрия на справедливостта и трансцендентност на властта (генезис на една средновековна идеология)

Сергей Стефанов

На една среща в Рим между Отон ІІ и Хуго Капет, състояла се през 981 г. и целяща помирение, императорът се обръща към бъдещия френски крал с молба да му подаде забравения малко преди това меч. Според хрониста, разказващ случката – монахът Рише от Сен-Реми (абатство в едно от важните за франкските и френските династии места: Реймс) – и, което е по-важното, за придружаващия Хуго епископ, изпреварил го във взима- нето на меча, това е нарочен план, за демонстриране пред присъстващите на подчиненото положение на херцога спрямо императора. Залогът не само за двамата духовници, но и за доволния от развоя на събитията Хуго, е наистина голям – дори и нецеремониален, в рамките на средновековната култура, подобен жест би обвързал символно амбициозния херцог с императорската власт. Спрямо представителите на отоновската династия може да бъде открито с висока степен на изчистеност едно внушение, което вменява владетеля не просто като централна фигура в човешката общност, над която той разпростира властта си, но и като фигура, която е метафизично най-значима във вселената, поместваща неговите васали: в миниатюрите, изобразяващи Отоновците, фигурата на императора стои, досущ като фигурата на съдника Христос, в центъра на изображението и е отчетливо по-голяма от окръжаващите я персонажи, което идва да покаже тъкмо битийно превъзходство.