Изследванията на теориите на конспирациите са в разцвет. Изследователи от толкова различни полета като история и аналитична философия, антропология и медийни науки, литературна теория и политология или психология и културология произведоха впечатляващ корпус от изследвания и силно подобриха разбирането ни за това явление. Проучвания на тази тема се правят вече половин век, но през последните две десетилетия темпът и обемът на публикуване значително се увеличиха. В своите
анализи на теориите на конспирацията изследователите често достигат до много различни резултати и изводи. Макар това да не е проблемно само по себе си, то е повод за загриженост, защото учените рядко обръщат внимание на изследвания, провеждани в дисциплини, които изхождат от различни предпоставки и ползват различни методи. Действително днес в проучванията върху теориите на конспирацията съществува нещо, което ще наречем „голямо разделение“. […]

„Тогаз се появи, изглежда, мъдрия и хитър мъж,
Изобретател пръв на страх от боговете …
Състави приказка, безкрайно привлекателно учение,
И истината скри с воали от лъжлива мъдрост.“
Критий (Цит. в Попър, 1993, с. 167)

„Se pensassi che questomioTrattato potesse avere molti lettori
non lo scriverei.“
Vilfredo Pareto, Trattato di Sociologia Generale (1916)
„Разбира се, теориите на конспирацията са абсурдно изопа-
чаване на нашите аргументи, но също като оръжия, прекара-
ни контрабандно през неясната граница до противниковата
страна, те си остават оръжия.“
Бруно Латур, „Защо критиката изгуби инерция?“ (2003)

В качеството си на левичарска критика на „рейгъномиката“ филмът на Джон Карпентър от 1988 г. „Те са сред нас“ е типичен за своето време. Той обаче е изграден по аналогия с черно-белите научнофантастични филми от 50-те години като „Нашествието на крадците на тела“ и телевизионната поредица „Зоната на здрача“. Поради тази и други причини по
времето, когато се появява, той не е особено успешен, но през годините постепенно получава одобрението на критиците, появяват се негови реплики и реинтерпретации. […]

Втора част. Конспиративната граматика на популистката пропаганда

„Новият популистко-пропаганден фронт: Що е то?“

Тази Втора част на студията разчита на изведените в Първата част общи типологични черти на пропагандните употреби на езика, за да отчлени вече по-специфичната логика на съвременния популистко-пропаганден фронт.

Тук излизаме от нивото на максимална абстракция, за да опишем спецификите на популистко-пропагандния дискурс такъв, какъвто го откриваме чрез внимателно изследване на българските медии през последните години. Но това, предполагаме, са специфики и на оформилия се общ популистко-пропаганден фронт в глобален мащаб.

Задачата е да опишем типологичните значения на основните дискурсивни фигури в този фронт – неговия елементарен речник – и най-вече начините, по които те биват пропагандно подменяни и фиксирани. Основната ни теза е, че съвременната популистката пропаганда чрез серии от стратегически метонимии систематично подменя празното означаващо на
„народа“, като го замества с персонализирани етатистки реификации на суверенитета. Чрез това пропагандата преобръща популизма: преобръща еманципативния му импулс в инструмент за управляемост. […]

[…]
През по-голямата част от ХХ век, особено след Втората световна война, КТи са били считани за нелегитимно знание (Bratich, 2008). Няколко изтъкнати социолози са допринесли за обществената нагласа, според която вярата в КТи се счита за сбъркана, за неудачен начин на мислене. В тази група са: Карл Р. Попър (1972: 123-125), който вменява на логиката на КТ неспособност да предвиди нежелани последствия от социални действия и подчертава тяхната пагубна роля в нацистката контраконспирация. Следващият е Харолд Ласуел (1930, 1948), който смята КТ за източник, генериращ предразсъдъци и преувеличено недоверие в обществените дела. Франц Нойман (1957, 2017) мисли вярата в КТи като следствие от отчуждение на психологическо, социоикономическо и политическо ниво. Ричард Хофстатер (1965) описва КТи като параноично фантазиране и ира-
ционален стил на политическо въображение, което заплашва либералнo-демократичния ред. Постепенно идеите на изтъкнати учени се наложиха като доминираща клиширана нагласа в западните медии и политически дискурс. Понастоящем този тип мислене за КТи работи на автоматик в по-голямата част от света. Ако някой спомене КТ, първата реакция е да се отхвърли подобна интерпретация като неоснователна, а хората, които я произвеждат и консумират, да бъдат стигматизирани като несериозни, особняци, ако не и патологични субекти. […]

В предишна публикация направих разграничението между теории на конспирацията и конспиративни сюжети, базирано на серия етнографски случаи от моя терен (Venkov, 2016). Ако теориите на конспирацията се разглеждат от изследователите като стремящи се да обхванат цялостно действителността, аз въведох конспиративните сюжети като „кратки форми“ на конспирационно мислене.

Тук предлагам кратък принос, който развива това разделение в неговите теоретични следствия и изследва механиката на взаимодействие във веригите от конспиративни сюжети. Обсъждам основното значение на властовото неравенство за съществуването на теории на конспирацията. Предлагам замяната на предишни категоризации на конспиративните теории по различни описателни белези с типология, основана на вграденото в сюжетите властово неравенство. […]

Приятнострашно: утопии и антиутопии на дигиталното време
През 1996 г. Джон Пери Барлоу, основател на фондацията „Електронна граница“, призовава правителствата на индустриалния свят, тези „уморени гиганти от плът и стомана“, да оставят на мира киберпространството, територия, в която старите закони и правила не важат (Барлоу, 1996). Световната мрежа идва с обещанието за мир, просперитет, свобода
на словото и загърбване на предразсъдъците, обречени да се превърнат в анахронизъм на аналоговия свят. След края на Студената война и преди началото на икономическата криза новите технологии играят ключова роля в месианистичните наративи за края на географията, загубила значение в онлайн пространството, края на политиката, която може да се случва без представителство и задкулисни игри, и края на историята, доколкото всички вече са свързани в един глобален свят на свободни пазари, свободна търговия и свободна комуникация (Mosco, 2004). […]

През последните две години конспиративните теории станаха естествена част от американския политически дискурс. Политиците очертаваха приоритетите и политиките си през призмата на конспиративни твърдения, а всички медии ентусиазирано отразяваха конспиративните теории в репортажите си. Проучванията на общественото мнение показват, че американците споделят много конспиративни вярвания и след изборите през 2016 г. Например 50% от демократите вярват, че Русия е хакнала машините за гласуване, въпреки че няма никакви доказателства. Това, че американците вярват в конспиративни теории, не е нещо ново. Това, че конспиративните теории станаха толкова важни в политическата реторика – е.
Конспиративните теории винаги са били у дома си в САЩ. Първите заселници горели „вещици“, вярвайки, че те заговорничат със Сатаната. По-късно ранните американци се отделили от Британската империя отчасти защото се притеснявали от комплотите на короната. Дълъг конспиративен разказ, документиращ заговора, е вписан в националната Декларация за независимост. Основна американска конституционна характеристика – разделението на властите – е резултат от усилието да се обуздаят всякакви възможности за конспирации от един или от друг клон на властта. […]

Най-разпространените представи за социалнополитическите промени след 1989 г. се разказват като на заговор на тайни сили, отклоняващи България от ‚правия‘ път. Често въпросните сили се закотвят чрез персонализиращи означаващи като ДС, Сорос, масони, руснаци, американци. Имам предвид онези представи, търсещи човешки и/или квазичовешки автономен субект, който дирижира обществените процеси, без да е определян (дори относително) от тях. Сходни разкази далеч не са маргинални, а проникват в целия политически дебат, срещат се на всекидневно ниво, в политическата, а дори и в научната сфера. Това личи и от популярността на означаващото ‚задкулисие на Прехода‘. […]

Кой печели от теорията за голямата конспирация на прехода?

„Имам достатъчно информация за това кой стои зад протеста и след години, когато тази информация излезе, ще бъде интересно четиво“, заяви убедено министър-председателят Пламен Орешарски в разгара на големите протести срещу злополучното назначение за нов председател на ДАНС през лятото на 2013 г.1 Направи изявлението в момент, когато всеки обективен социолог би могъл да обясни причините за общественото недоволство, без да е необходимо да се прибягва до конспиративни обяснения. Но тези обяснения са привлекателни за политиците, особено за непопулярните политици. Осигуряват им комфорт, който никой социолог не може да им даде. В това се състои и голямото предимство на специалните служби пред социолозите. За разлика от тях специалните служби по трудова характеристика се занимават тъкмо с конспирации, поради което и по-лесно приемат за
достоверни тези обяснения за събитията. […]

Днес медии и публични власти непрестанно се занимават с радикализацията, особено след поредицата от атентати, които разтърсиха Европа. Независимо дали става дума за младежи, превърнали се в джихадисти (Bonelli, 2015, pp. 1, 14), или за последните новости в теориите на конспирацията феномените на радикализацията са тълкувани през призмата на психопатологичните отклонения и болестите на социалното тяло, включително когато целта е изработване на публични политики за проти водействие. Разбирането на радикализацията обаче се оказва по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед (Giry, 2017; Giry et al., 2017/2018). За тази цел е необходимо да изоставим едрите монокаузални обяснения на въпроса „Защо?“ чрез вездесъщи понятия като икономическа криза, криза на ценностите или други подобни и да се опитаме внимателно да отговорим на въпроса „Как?“. Следвайки метода, към който се придържа Хауърд Бекер (Becker, 2002), ще се опитаме да опишем различни „кариери“ на радикализация посредством личните и колективните траектории „под формата на множество разклонения, където възможностите за поява на определени феномени зависят от непосредствено предхождащите ги ситуации“ (Collovald et Gaïti 2006; Vidino et al., 2017; Crettiez et al., 2017). В такъв случай всичко се явява като серия от избори „под принуда“ (вж. Goffman, 1968), които социалните актьори правят in situ, т.е. в момента, в който социалните и историческите фактори се пораждат и въздействат върху тях (Browning, 2004). […]

Обикновено изследват причините за разпространеността на конспиративните теории. Но те имат по-скоро корени. Вкоренени са във всекидневни знания, че нещо не е както трябва, че не трябва да е така, че повече така не може, че може да е друго. В удоволствието да виждаш това, което останалите не виждат, макар да е пред очите им. Може би дори в тревога, недоволство, недоверие, страдание, в подозрението, че реалността на една реалност може да бъде несигурна (Boltanski, 2012, p. 15), в нуждата да бъде картографиран един все посложен свят (Jameson, 1990, p. 360), в принудата да бъде възпроизвеждан странен частен ритуал, отслабващ страха от могъщите безлични механизми на късния капитализъм (Adorno, 1994, p. 95-96, 154), в желанието да се уверим в себе си, като се противопоставим на един отблъскващ друг, който застрашава собствената ни наслада (Žižek, 1997). Тъкмо благодарение на тези корени конспиративните теории, изглежда, са способни да поникват навсякъде, дори там, където едни просветени граждани питат ‘кой’ и настояват, че им казват истината само ако разкриват задкулисието на властта. Тъкмо защото не засягат корените на конспиративните теории, опитите за противодействие, предприемани от едно аристократично малцинство, може би аристократи на духа, не постигат нищо повече от възвишена наслада, съчетаваща ужаса от едно чудовищно невежество с преклонението пред силата на собствения разум. […]

[…]
Твърдя, че за да задействаме траен политически отговор, трябва да разгледаме субективностите, достъпни за нас след Сноудън. На колективно ниво това може да изисква хоризонтално мислене и идентифициране под знамето на ,пролетариата на данните‘.3 Използвам този термин, за да обознача една ,класа‘, стимулирана да употребява и да бъде употребявана като данни; маси, свързани от достъп, производство, натрупване и експлоатация на данни. За този пролетариат данните са базова валута, вектор, стока, жизнена сила. Те са средството, с което трети страни оценяват стойността на субекта, до който се отнасят, но могат да служат също и за основа на една политика, поставяща на първо място не личната неприкосновеност, а тайната, намесвайки се в господстващото разпределение на сетивното. В заключителните параграфи на статията ще се насоча към
понятието ,право на непроницаемост‘ на Едуар Глисан. В качеството на репрезентация на субект, който не се подчинява на изискването да бъде познаваем, разбираем и прозрачен, ,правото на непроницаемост‘ на Глисан е съзвучно с търсения обрат от познание към естетика, открит в изкуството на Паглън и Маджид. Тъкмо това ще ни помогне да си представим една политика на тайната, която не е свързана с политиците и нормативната уредба.. […]

Тезата на настоящата статия е, че конспирацията като логика в дадени нейни проявления е трудно отчленима от тази на съдебната власт. Ще се опитам да покажа, че задействането на разлика между конспирация и съдебна власт е следствие на позиционирането на съответната логика в локации, дискурсивно надарени с правото да остойностяват нещо като истина. Следователно моята перспектива е изследователски близка до тази на Тодор Христов (Христов, 2012) и Клер Бърчел (Birchall, 2004; 2006).
Няма съмнение, че дискурсът на съдебната власт днес е една от водещите политически перспективи в България поради центрирането на политиката около правовата държава и борбата с корупцията. За да разгърна основната си теза обаче, в настоящата статия ще предприема предварителна реконструкция на антикорупционния дискурс въз основа на Иван Кръстев (Krastev, 2004) и Надеж Рагару (Рагару, 2010). Ще демонстрирам неговото развитие на глобално ниво и навлизането му в посткомунистическа България. Особено интересно във връзка с темата, която ме вълнува тук, е наблюдението на Рагару, че борбата с корупцията разчита на гражданското общество и в този смисъл конструира „гражданско общество“, което в рамките на този юридически дискурс започва да дублира практиките на следователя. […]

[…]
През 20-те години, когато Кракауер написва останалото непубликувано приживе произведение Детективският роман (2016), в социалната мисъл водещи са темите, наследени от Веберовата социология и от Марксовия социален анализ, за рационализацията на живота, за отчуждението, за класовото разделение в буржоазното общество, за мотивациите,
съпътстващи определени социални действия, за заплашващата бъдещето желязна клетка (по израза на Вебер), за ролята на утопиите и идеологиите.
По това време сме свидетели на неочаквани хибридизации между Вебер, Маркс, Фройд, Зимел, неокантианство и т. н. Според мен интересът към криминалния роман се вписва много точно в тези научни програми и в духа на времето, което се измъква от позитивизма и от неокантианския схематизъм и което търси нови полета за експериментиране. Така и работите на Кракауер предлагат нетрадиционни прочити на значението на масовата литература за социалното въображение и за начините, по които обществото на модерността схваща себе си. Анализът на темите за рационалността, изграждането на реалността и нейните въображаеми структури ще бъде фокус на настоящата работа. За тази цел ще разгледам работите на Кракауер и Болтански, доколкото първите имат непосредствено значение за вторите въпреки голямата времева дистанция по между им. […]