Светла Маринова – Към политическата икономия на разказите за миналото в германската история на социологията.

За една политическа икономия на разказите

Леа Вайсова

автор: Светла Маринова

заглавие: Към политическата икономия на разказите за миналото в германската история на социологията

София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012, 261 с.

Книгата на Светла Маринова Към политическата икономия на разказите за миналото в германската история на социологията е рефлексивна, в смисъла на Пиер Бурдийо, история на германската социология, написана и публикувана в България. Авторът изследва употребите на „история“ на германската социологията като жест, който очертава от една страна външната граница на полето на социологията и от друга разслоява позиции вътре в самото поле. Изследвайки границата като иманентна на самия жест на писане на „история“, Маринова ни подканва към една непрекъсната подвижност на перспективите. От гледна точка на една външна на социологията позиция наблюдаваме историческата променливост на границата, която описва отчетливо напрежението между социология и политика. Социологията се явява като привидно хомогенно поле, чиято вътрешна битката се води в името на това кой и как конструира публичния образ именно като хомогенен. По какъв начин напрежението между социология и политика се отразява в разбирането за „научност“, така че социологията да придобие обществена легитимност? Така читателят бива въведен в един болезнено актуален проблем за „автономността“, както показва Маринова, без възможност да бъде веднъж завинаги решен и поради тази причина оставащ неизбежно актуален. В този контекст възниква въпросът каква „наука“ си заслужава да се практикува, чийто отговори очертават под-полетата вътре в самата социологията, намиращи се в непрекъсната битка за надмощие. И именно стратегически инструмент за тази вътрешна и външна битка е писането на „история на социологията“. Навлезли сме в „политическата икономия на разказа“, в историята на едно illusio.

За да позиционира изследователската си дейност, в първа глава Маринова излага съвременни изследователи на и в история на германската социология. Авторът установява, че рефлексии върху история на германската социологията възникват през въпросите защо и как се практикува тя, чийто отговори определя като „генерализиращи“ и „типологизиращи“. Така или иначе, заключва авторът, учудваща е натрапчивата аисторичност, която бива интерпретирана като заинтересовано действие. Така още в първите страници се открояват методологическите предпоставки на книгата. Тук не бих могла да реконструирам Бурдийовистката рефлексивна социология, което Маринова прави, а бих искала само да откроя важното за анализа й понятие „стратегия“. Поради акцент върху него, книгата ни предлага да мислим определени очевидни практики като „заинтересовано действие“. Също така особена теоретична заслуга на автора е въвеждането на собствено понятие „политическа икономия на разказа“, което позволява по-широко да бъде интерпретирано писането и проблематизирането на миналото на германската социология по границата на социология и политика. Но то също така ни насочва към специфичния и богат откъм аналитични линии „разказ“ на Маринова, който обхваща анализ на текста от гледна точка на спецификата му като „история“, мислене на текста през позиция на автора в поле и полета, в поп-полета.

Въвеждайки ни в разказа за миналото на социологията, във втора глава Маринова анализира първите опити за писането на „история на германската социология“ от края на ХIХ и началото на ХХ век от Паул Барт и Рудолф Айслер. Основните изводи са, че първо в тях се предпоставя съществуваща автономна наука – социология и то германска, т.е. с дадена национална специфика, преди тази научна дейност да е институционализирана и второ, откроява се „неикономичността“ на разказа, неговата преизпълненост с автори, повечето от тях съвременници, но които въпреки това са превърнати в „класици“. Така за написването на една история се оказва ключово важна автономността на науката независимо от нейната институционализация. Тези разкази могат да бъдат разбрани само ако се позиционират в „… тяхната политическа икономия в контекста на „социологическото поле“ в Германия в края на ХIХ и началото на ХХ в.“ (с. 52). И тук книгата въвежда читателя в една оригинална интерпретация на известния, основно покрай Макс Вебер, спор в социологията за „свободата от ценности“. Според Маринова този спор придобива острота, когато е налична необходимост едва зараждащата се „социология“ да намери политическа легитимация с цел бъдеща институционализация. Признаването обаче се позиционира в един специфичен обществено-политически контекст. От една страна обществото на Германия преживява „класово“ преструктуриране, придобивайки чувствителност към „класовите“ различия, но което не намира политически отзвук в структурата на държавното управление на Бисмарк. От друга все по-осезаемо става налагането на идеологически ракурси от страна на икономическата буржоазия, което води до загуба на стратегически позиции на културната буржоазия. В този политически и/или идеологически контекст социологическите практики биват призвани да бъдат „приложни“, но в по-тесния смисъла на политически полезни. Следователно от социологическите проучвания се очаква да изследват възникналите напрежения между различните класи. „Социологията“ е призната като публичен медиатор между различни групи, чийто противоречиви интереси следва да бъдат политически решени. Но както се оказва самите изследователи са преди всичко представители на губещата позиции културна буржоазия. Част от тях реагират срещу „приложната“ логика на изследователската дейност и затова възможност една такава дейност да придобие легитимация става предефинирането й като „научна“ в смисъла на широко разпространеното тогава разбиране за „наука“, а именно като безпристрастна, възползвайки се от метафизическото разграничение между мнение и истина. Така спорът за „свобода от ценности“ придобива специфична плътност в книгата на Маринова, която допълва разбирането на ключовото методологическо разграничение, направено от Макс Вебер между ценностната нагласа на изследователя и ценностни отсъждания. Бих искала отново да подчертая изключителното майсторство и оригинален подход в тази част на книгата, в която авторът удържа пресичащите се линии между широко разпространената метафизическа очевидност относно това какво представлява „наука“ в този период, както и „история“ практикувана в рамките на „история на социологията“, употребите на това разбиране за „научност“ в контекста на класови битки и класово преструктуриране на германското общество и в този смисъл аналитичното пресичане между хабитус и стратегия, които се сдвояват с държавно-политическата структура на Бисмарк. Така, ако българският читател е бил въведен в разгръщането на възможността да бъде мислена темата за „ценностна нагласа“ през „елементарните форми на всекидневен живот“ (Коев, 2005), то Маринова уплътнява понятийната двойка с развиване на темата за „ценностните отсъждания“.

В глава трета биват проследени полевите битки вътре в самата социология в отношение отново с по-общата политическа ситуация на Ваймарската република, които дават отражателен ефект върху разказа. Тази битка се води основно между очертаващите се групи – тази около Германското социологическо дружество на Фердинанд Тьониес и Леполд фон Визе и около Ханс Фрайер. В контекста на Ваймарската република се подема дискусията дали социологията да бъде институционализирана като отделна дисциплина в университетите поради нейната образователна функция, а именно формиране на единството на народа. Отвъд противопоставянето на изказвания около този дебат може да се открои общата линия на национализиране на политическия дискурс, който пък рефлектира върху начина, по който Фрайер пише история на социологията. В нея социологията бива представена като специфично германска наука, чието достойнство е разбирането на настоящата социална действителност, формирана исторически, а практическата й значимост е във влиянието на социологията за бъдещото развитие на същата тази настояща действителност. Тази нагласа при Фрайер ще доведе до това, че по време на националсоциализма той ще стане водеща фигура в социологията. А в същия този период фон Визе излиза от сцената на социологията чрез т.нар. „вътрешна емиграция“, тъй като настоява, че значимостта на социологията и в този смисъл необходимостта от нейната институционализация не е политически въпрос, а специфично научен. История на социологията на фон Визе е написана като прогрес, чийто край се очертава от неговото „учение за отношенията и социалните образувания“ като „чиста наука“. В заключение Маринова обобщава, че и двете истории на социологията проявяват сходни характеристики, които сочат споделени очевидности на писането в контекста на определено конституриане на полето на социологията. Наблюдава се скъсяване на миналото на социологията, както и обозначаване на предходните периоди с дисквалификацията като „предистория“. Удържа се линия между безпристрастност, съчетана с оценяване на дадени моменти като „предистория“, т.е. оценяващи практики, които очертават настояща позиция в поле.

Следващата глава върху социологията по време на националсоциализма бива писана и мислена в опозиция на широко разпространения „мит“ в следвоенна Германия, а именно, че социология по време на националсоциализма не съществува. Маринова полага усилия да разбере специфичната логика на съществуването й, но и да проследи в следващата глава как се заражда и функционира „митът“ за несъществуване. Още повече, че по време на националсоциализма социологията се радва на сериозно укрепване на институционалните си позиции в университети в Германия. От националсоциалистическия период биват изследвани написаните тогава две истории на социологията от Ханс Прьослер и Карл Хайнц Пфефер. Прьослер продължава линията на история на социологията на Фрайер, но където решаващо за социологията е не философията на Хегел, а романтизма, тъй като през него се извежда връзка между общност, държава и народ. Сходен е патосът и на история на германската социология на Пфефер, чиято крайна цел на историята е ставането на народа, а социологията е средство, подпомагащо този процес. Тези разкази стават разбираеми, когато биват поставени в контекста на отношение на социологията с пропагандната линия на националсоциализма, където социологията става политически ангажирана. Любопитно е наблюдението на Маринова за липсата на теоретични рефлексии в рамките на социологията, които биват определяни като „загуба на време“ и неподходящи с оглед на практически належащите задачи. Така социологията на националсоциализма се специализира в извършване на конкретни емпирични изследвания, а значимо става прецизирането на средства, с които биват произвеждани данните. Прецизността като „техне“ става и гарант за научността на проучванията, носещи щампата „социология“.

Въпреки наличието на социология по време на националсоциализма, в следващата глава Маринова проследява как се установява след 1944 г. митът за несъщестуването й. Ключови фигури в следвоенния период според разказа се оказват Хелмут Шелски, изградил кариера по време на националсоциализма, и фон Визе. След 1944 г. Шелски заявява открито незаинтересованост към исторически изследвания, а фон Визе „забравя“ националсоциалистическото минало в името на реабилитирането на социологията от Ваймарската република. Така се конструира общо съгласие по отношение на това социологията на националсоциализма да не бъде публично тематизирана. „Не-говоренето“ представлява конкретна стратегия на съответните под-полета, които в следвоенния период съсъществуват паралелно без да влизат пряко в отношение. Това е така, защото намират различни области на публична легитимация. Фон Визе капитализира аполитичната линия на „чистата наука“ и социолозите от Германското социологическо дружество започват да представят германската социологията навън, участвайки активно в международни научни форуми. От друга страна се отваря извънуниверситетска ниша, следствие на необходимостта германското общество да се преструктурира в проамерикански демократичен дух и в опозиция на Източния блок. За тази цел са нужни изследователи с опит в емпиричните изследвания, какъвто притежават социолозите от предходния период. Така социологията реабилитира престижа си по две линии, които имат интерес едни от други – на чиста наука и политически полезна дейност. Този баланс поддържа забраната „миналото“ да бъде поставяно под въпрос и в този смисъл писането на история на социологията става невъзможно, а полето на социологията остава неструктурирано – няма господстващи и подчинени. Отмяната на табуто настъпва едва със завръщането на емигриралите по време на националсоциалзма. Така Рене Кьоних защитава тезата, че социология е съществувала, но не в Германия, поставяйки в опозиция социологията, практикувана от изследователската група около Шелски. Това е и разказът, който успява да се наложи през 60-те години за националсоциалистическото минало на социологията, капитализирайки пространствената дистанция спрямо режима. По-любопитно е, че настъпилата световна икономическа криза през 70-те предефинира необходимостта социологията да работи в името на справяне с кризата, което от своя страна провокира засилени изследвания на националсоциалистическото минало като критически жест спрямо свеждането на социологията до политически ползи. Така писането на „история“ започва да се възприема като критика. Дискурсът за политическата и в допълнение вече икономическа полезност на социологията се засилва през 90-те с предприемането на конкретно неолиберални политики, а във висшето образование настъпва т.нар. „Болонски процес“. Дисциплината „история на социологията“ е на път да изчезне.

В заключение бих искала да откроя една особеност на книгата, която намирам за специфично достойнство, в допълнение към другите, които подчертах в текста. Времевата структура на разказа като отворен край (вж. Гл. 6 „История на социологията е мъртва“… Незавършена глава), както беше споменато още в началото, предполага една непрекъсната актуализация на проблема. Става въпрос за времеви ефект, поставящ под въпрос настояще. Без да привнасям недоказуема преднамереност у автора, бих искала да споделя усещането ми за натрапчива близост в изложените проблеми, макар да става въпрос за различни времеви и национални контексти. Затова тази книга може да бъде мислена и като опит да бъдат поставени под въпрос проблеми, съпътстващи и социология в България. Този опит е възможен поради специфичен теоретичен залог. В ситуация, в която Бурдийовистката социология търпи критики основно по линия на прагматизирането на социологията, Маринова ни показва как допускането за структура (в случая допускането за „полета“) би могло да играе критическа роля, надскачаща контекстулните специфики. Надскачането е ефект на вярата в метода, което води до възможна универсализация на проблеми, а следователно до възможност за пораждане на общи семантични полета.