Критика и Хуманизъм | 34 | 2010 | Критическата теория и краткият ХХ век

Агонистичната политика между етиката и политиката

Шантал Муф

През последните години моделът на делиберативната демокрация изглежда все по-силно проблематизиран от различни подходи, носещи общото название „агонистични”. Макар несъмнено да съществуват известни „семейни прилики” между тях, има и не по-малко значими различия, които е необходимо да бъдат проучени. Тъкмо това възнамерявам да направя в настоящия текст. Като се вземе предвид, че самата аз се числя към лагера на „агонистите”, реших, че най-добрият начин да допринеса за артикулирането на тази позиция, е да демонстрирам противоречията между моето разбиране за агонизма и подходите на някои от неговите изявени теоретици.

Първата ми стъпка ще бъде да очертая концептуалната рамка, в чийто контекст се разгръща моят подход. Основните ú тези са разработени в някои мои предишни работи, затова тук ще огранича изложението си до онези техни аспекти, които имат отношение към настоящото обсъждане. Нека започнем с изясняване на разграничението между „политика” и „политическо”, което според мен е ключово за схващането на спецификата на моята позиция.

Подивяването на народа. Опиум за масите или безкомпромисна демокрация

Боян Манчев

Критическият концепт трябва да има практическа потенция, практическа интелигентност. Без да разтвори пътя на своя праксис, той остава кабинетен експеримент или салонна забава. Тук не си поставям за цел да говоря в теоретичен план, а да се опитам да осветля конкретните залози на нашия форум, съсредоточавайки се върху нашата актуална политическа ситуация, върху това, което ни се случи и продължава да ни се случва в така наречените десетилетия на прехода. Същевременно ще се опитвам да отстоявам мястото на концепта в критическия анализ – място, което ни е по-необходимо от всякога в епохата на глобализираната тъпота. Това встъпително изложение може да се приеме и като разгърнат имплицитен въпрос към Шантал Муф относно възможността на политическия агон днес, в ситуацията на радикална трансформация, ситуация на появата на нов тип субект, да го наречем условно „субект-консуматор”, на мястото на класическия политически субект.

Дерида и Адорно – съпротивата на остатъка

Дарин Тенев

Може ли остатъкът да се мисли онтологически, ако, веднъж, самото мислене неминуемо се опитва да го редуцира безостaтъчно, а втори път, остатъкът е онова, което подкопава онтологията като наука за биващото и битието тъкмо доколкото, без да полага по какъвто и да е позитивен начин нито регион в рамките на битието, нито област, намираща се в някакво просто “вън” от битието, предполага постоянно преосмисляне на разбирането за онтологията и разбирането за битието, преосмисляне, което надхвърля и оформя това разбиране? Какъв би бил – ако въобще е възможен – онтологическият проект, който се опитва да вземе предвид остатъка, онова, което всеки път остава, онова, което в никоя размяна не може да бъде обменено (а може би само дарено, в смисъла, в който дарът надхвърля кръга на размяната), онова, което се съпротивлява на еквалентностите и приравняванията, а така и всеки път на логиката на “Същото”, на “Цялото”, на “Всичкото”?

(Не-)въплътената негативност. Филип Лаку-Лабарт и Теодор Адорно върху мимезиса

Артемий Магун

В настоящата статия ще сравня теориите на мимезиса у двама от големите мислители на ХХ-ти век: Теодор Адорно и Филип Лаку-Лабарт. Тези философи никога не са се срещали. Те принадлежат на различни поколения (Адорно живее от 1903 до 1969 г., Лаку-Лабарт – от 1940 до 2007 г.) и на различни мисловни школи (основното вдъхновение за Адорно са Хегел, Маркс, Фройд и особено Валтер Бенямин; философията на Лаку- Лабарт съзрява под влиянието на Хайдегер, френското хайдегерианство, и особено на Жак Дерида), въпреки че Лаку-Лабарт отрано е запознат с делото на Валтер Бенямин, учител и опонент на Адорно. Тези две мисловни школи – “Франкфуртска школа”, alias “Критическа теория”, и френската “деконструкция” (и двете обозначения са, разбира се, изключително широки и неясни) – са в много отношения паралелни като движения, имащи своите корени в немския идеализъм и заемащи критическа позиция спрямо съвременната култура и теория, била тя фашистка или либерална. И в двата случая критиката е насочена към технологическата рационалност, към “ирационалния” мит, който я допълва, и към хуманистката идеология за един морален субект, за прозрачна комуникация.

Макс Вебер и критиката на Критическата теория

Йоханес Вайс

Би било лесно, надълго и нашироко да се обсъжда колко ограничено, непрецизно и неуместно е интелектуалното и морално-политическото отношение към Макс Вебер в средите на Критическата теория като цяло. Такъв подход обаче не би имал особен смисъл дори затова, защото тази Критическа теория със сигурност не би съществувала, ако учените, които я обосновават и отстояват, действително се бяха занимавали обстойно и задълбочено с трудовете на Макс Вебер. А това е щяло да има, общо взето, твърде висока цена.

Така че следващото изложение няма намерение за такъв вид всеобхватно представяне и критика. Вместо това следва да се обсъди как Макс Вебер е въздействал върху определени представители на Критическата теория, т.е. как те са го възприемали и са допуснали да бъдат повлияни от него. В този контекст неизбежно ще стане дума също и за границите на това въздействие и за следствията от това ограничение.

Критика на автономията

Стилиян Йотов

В съвременната практическа философия “автономията” минава за базисно понятие. Етици и юристи, политолози и психолози, теоретици на обществото или на културата се занимават с дефинирането и с проблемите ú. Без значение дали в крайна сметка целят да разкрият нейната валидност или (не)възможност. По-долу ще се опитам да изтъкна парадоксалната природа на автономията, очертала се още в класическите опити за нейното обосноваване, и някои от главните модели за справяне с тази парадоксалност.

Въображаемото като елемент на политико-социалния анализ

Димитър Божков

В този текст бих искал да обърна внимание на един проблем, който се оказва много актуален и до днес, особено в епохата на политически PR и маркетинг. А именно производството на образи в определена икономическа и културна ситуация, което производство е дълбоко свързано с едно колективно несъзнавано и с определени идеологически или консуматорски практики. В този смисъл работата на Валтер Бенямин върху Парижките пасажи ми се струва емблематична като една археология на въображаемото на ХІХ век. Тук ще се вгледам в някои политически мотиви, които могат да се видят при изследване на една специфична образна култура, каквато е тази на времето на високоразвития капитализъм, и в този смисъл можем да видим различни употреби на образа, които свидетелстват и за различни политически, естетически или консуматорски практики. Чрез връзката между въображаемо и политическо се появява и друга една важна връзка, тази между образ и власт. Ако насочим вниманието си в тази посока, ще видим как теорията на Бенямин за образа може да бъде интерпретирана и продължена в една нова посока, която доразвива някои негови интуиции.

Човекът като комедия

Миглена Николчина

Препратките към прочутото първо изречение от втората книга на Втория пол на Симон дьо Бовоар – „Жената не се ражда жена, а става такава” – често пъти забравят за уточнението, предложено преди това, че жената не е нещо завършено, тя е развитие – и в този смисъл – ставане. Всъщност целта на Бовоар е да се подчертае, че жената, както и мъжът, не е завършена или предзададена: ако мъжът, подчертава тя, препращайки към Мерло-Понти, е „историческа идея”, същото се отнася и до жената и поради това човекът-като-мъж-и-жена е проект и задача. Става се жена, става се мъж и се става човек – дори езиковите клишета твърдят това. Патосът на Бовоар е, следователно, не че някаква предзададена човешкост е насилствено натиквана в калъпа на женското; патосът е в призоваването на незавършеността на човека като принципна характеристика и на жената.

Тъкмо такова призоваване към незавършеността на човешкото се появява в едно кратко слово, което Мераб Мамардашвили изнася на конференция в Париж през 1988 г., в самото навечерие на политическите промени в Източна Европа.

Философия на изкуството, изкуство на философията (Глоси към Естетическата теория на Адорно)

Владимир Градев

Философията не е гарантирана от дипломи и звания академична дисциплина, нито е учена и безобидна игра на понятия, тя е онова, което е накарало философстващия да вибрира и мисли: предшествалите го мислители, прочетените книги, съзерцаваните картини, гледаните филми, слушаните музики, срещите с нещата и хората. „Мисълта, която не може да се спре” (Адорно, 2002, с.377) възниква не от идващите от аз-а, този тъй мъничък аз, представи, а тогава, когато в субекта загадъчно затрепти нещо друго, отвъд всяко присвояване и усвояване. За да е възможно вибрирането на мисълта, е нужно още, в това е сърцевината на философския метод на Адорно, упражняването на непрестанна бдителност към превръщането на нещото в неговото противоположно. Затова радикалната критика не се поддава на „хегелианското” изкушение за превъзмогване на противоречията в самодостатъчна и самореферираща се тоталност.

Изкуство и помирение: спорът на Адорно с Хегел

Огнян Касабов

Може би на пръв поглед изглежда нелепо да обърнем поглед към философ, който в определен смисъл въплъщава най-остарялото от ранния XIX в., когато пред нас стои предизвикателството да се впуснем в една мисловна нагласа, живо ангажирана с проблемите на настоящето и по същността си отворена към бъдещето. За оправдание може да послужи радикалната и провокативна покана на Адорно да размислим изобщо „какво означава настоящето пред Хегел” (Adorno, 1971, р.251). Тук обаче няма да захващаме тази амбициозна задача. Че настоящето следва да се съизмерва с положените от Хегел критерии, е теза, която отива отвъд утвърждаването на актуалността на Хегел и сочи към дълбоката и обхватна вплетеност на неговата мисъл в начинанието на Адорно. Целта на тази статия е да очертае някои щрихи от интензивната полемика на Адорно с Хегел не просто като част от заниманията на Адорно, а като „моменти” от основни структури в неговата мисъл. Същевременно диалектиката Адорно-Хегел ще хвърли светлина и върху напрежения в центъра на незавършения и, както убедително показват изследванията на Адорно, незавършим проект на това, което наричаме „модерност”.

Какъв му е на Адорно Фон Триер

Димитър Камбуров

Ситуацията около Адорно, Хоркхаймер и критиката на изкованото от тях понятие за културна индустрия днес се характеризира с двусмисленост, отвеждаща в задънена улица. От една страна, изглежда сякаш критическите теоретици са по-прави от всякога: оголването на печалбата като самотен мотив, достойнство и ефект от културния продукт доби нечувана откровеност в годината на “Аватар”. Несметно количество художествени творби открито заявяват едничката си воля да се продадат добре на каквато и да е цена. Киното и популярната музика отдавна са индустрии и по тази сила културни законодатели, тъй че, литературата, музиката, театърът, танцът и визуалните изкуства са принудени да използват техни маркетингови стратегии и така да се приобщават доброволно към полето на културната индустрия. Бестселърите диктуват дневния ред на всяко изкуство, а тяхната формулна природа и лъжливо утешително послание са по-неприкрити от всякога. Според една актуална теория за съвременното състояние на визуалните изкуства същинската творба днес е самата несметна цена, платена на този или онзи Джеф Кунс, Деймиън Хърст или Жанг Шиаоганг, все едно какво казва, и показва онова, за което е платено; творбата става единствено в и чрез продажбата си…

Адорно и музикалното възприемане

Калина Захова

В емблематичния си текст За популярната музика от 1941 г. Адорно ограничава възприемането на популярната музика само до два вида рецепция, говорейки за два социално-психологически типа “масово поведение спрямо музиката”: “подчинени на ритъма” и “емоционални”, единият примиренчески и механичен по условие, другият катарзисно облекчаващ. В началото на 60-те години обаче той предлага типология на слушателите, която ревизира и обогатява ранните му размисли в тази посока. (…) В следващите редове ще се опитам да абстрахирам по адорниански един общ образ на топ рок фен, само че не съвсем по адорниански той ще бъде обобщен на базата на реални изследвания и работа с конкретни представители на този тип музикална отдаденост.

Индустриализиране на свободата

Тодор Христов

Една от разпространените критики към Адорно се състои тъкмо в това, че когато е говорел за културна индустрия, той е имал предвид вече отшумели явления от рода на радиото, ранния джаз или холивудското кино от средата на XX век и поради това теорията му има по-скоро историческо, отколкото действително значение (Witkin 2003 рр.12, 145; Jeneman 2007, р.48; Hullot-Centor 2008, р.138). Тази статия има за цел да предложи интерпретация на изработеното от Адорно понятие за културна индустрия, опитваща да покаже, че то не е изгубило актуалността си.

Върху съдбата на критическата теория в началото на XXI век

Интервю на Димитър Вацов с Деян Деянов

Димитър Вацов: (…) И въобще заниманието с Маркс имаше ли политическо измерение или то беше по-скоро форма на „философско инакомислие”, ако препратим към любимия за теб Мамардашвили?

Деян Деянов: Преди мен и преди тези, с които мислех заедно през 80-те, имаше много интересни измъквания от клишетата на ортодоксалния марксизъм. У нас, в нашия факултет, това беше преди всичко Петър Митев, макар и това да беше донякъде ортодоксално измъкване от ортодоксалния марксизъм. Но аз бих посочил като пример за нас онова, което ставаше в Москва при Илиенков и преди всичко при Мамардашвили. При Мамардашвили ние виждахме един Маркс, който фактически диалогизираше с Хусерл и Фройд, с Ницше и т.н., и всъщност това беше лоното, в което идваха нашите мисли и в което ние дебатирахме.

Хегеловата обективна логика, Маркс и теорията на посредниците

Андрей Райчев

Скъпи колеги, от определена гледна точка това, за което ще ви говоря – Хегел – може да изглежда и изглежда на много хора като болестно състояние на ума. То е, защото Хегел се занимава с много трудни неща, с – както той се изразява – безкрайните неща. Затова, за да ви е по-лесно да навлезете в този мой прочит на Хегел, ще започна с въпрос, който е вълнувал великия мислител на младини и го е накарал да поеме пътя на необичайно философстване, наричано понякога диалектика. Барух Спиноза – философ, живял век и половина преди Хегел – е казал нещо, което вероятно не може да бъде оборено: че всяко определение е отрицание, determinatio est negatio, казва той. Замислете се – каквото и да кажа за тази кутия цигари – например, че е бяла – аз я отричам, ограничавам по някакъв начин. Първо, приписвам ú цвят и с това ú слагам някаква граница (а не, да речем, че има опашка), и второ, твърдя, че е именно такава (а не, да речем, зелена). Т. е. всеки акт на приписване на предикат на субекта – е акт едновременно и на определение, и на ограничение. Така ние мислим (а може би такъв е светът, което е дискусионен въпрос). В такъв случай обаче се пита: ако има цяло или всеобщо, как може то да бъде определено? Излиза, че каквото и да кажа за всеобщото, аз именно ще го унищожа като всеобщо.

Защо идеология наред със стоковия фетишизъм?

Растко Мочник

Втората част ще бъде опит да покажа как идеологическата констелация се е променила, защото цялата обществена система се е променила спрямо модела от XIX в. – първата половина на XX в., който ще наричам промишлен капитализъм. От последната трета на XX в. нататък ние имаме различен вид капитализъм, което не значи, че индустриалното производство е изчезнало, но структурата на трудовите и социалните отношения вече е радикално различна. Третата част ще се състои в опит да покажа върху конкретен казус как две общи идеологически констелации работят на практика. Двете констелации, които ще се опитам да представя, са националната конституция, която според мен принадлежи към миналото, и идентитарна конституция, която, според мен, е съвременната конституция. Общата цел на моята лекция е да докажа определена теза. Тезата е, че онова, което обикновено се представя като отживелици и архаизми, които вървят заедно с недоразвити общества, в недостатъчно модернизирани части на света и т.н., са всъщност скорошни реакции на новата ситуация и по никакъв начин не са монопол на периферията на световната система. Тъй че ще се опитам да покажа, че теорията за модернизацията, за закъснялото развитие и т.н. са прекалено слаби, недостатъчни, за да обяснят сложността на сегашната ситуация. Друга моя цел е да се противопоставя на културно-расистките предпоставки за такива теории (модерният тип расизъм вече не е физически, а културен). Така че аз ще защитя каузата на балканските хора и ще докажа, че те са толкова модерни, колкото всички останали.