Ясен Захариев – Магарето на Минерва

МИСЛИТЕЛИ И МЕТАМОРФОЗИ.МЕЖДУ ЧУЖДОТО И СВОЕТО, МЕЖДУ СОВАТА И МАГАРЕТО

Невена Панова

автор: Ясен Захариев

заглавие: Магарето на Минерва

София: НБУ, 2011, с. 236.

Според една популярна представа за философията в България днес, тя се характеризира най-напред с факта, че дълго време е била силно идеологизирана и още дълго време е нужно да излезе от тази идеологизация. От друга страна, в България по-силна е позицията на историята на философията, а не на оригиналните философски изследвания. В случая повече ни интересува второто твърдение и най-вече дали е валидно и в сферата на историята на българската философия, която, ако то е вярно в пълнота, по-скоро не би могла да има своя история, след като самата не съществува в достатъчно научен вид. На стремежа да се изследва това съотношение е посветена до голяма степен книгата на Ясен Захариев. “Магарето на Минерва” (изд. НБУ, 2011) предлага на своите около 230 страници общо тринайсет студии. Първият дял е директно методологически, докато вторият (в единайсет глави) работи с конкретни български философски деятели и философски феномени, подредени хронологично: от Възраждането (основно върху Софроний Врачански, Петър Берон и Иван Селимински), през заслугите на Иван Георгов, Иван Гюзелев, Димитър Михалчев (на когото са посветени три глави), Спиридон Казанджиев, философите на науката, философските дружества, философските форуми (в традиционния, пред-дигитален смисъл), лунния дневник на Иван Саръилиев. Невъзможността – в положителен смисъл – да се прави чисто българска история на философията е положена още в заглавието. То самото препраща (а и илюстрацията от корицата) първо към богинята на мъдростта и нейната свещена птица, совата, но и към сюжета на късноантичен фантастичен роман за метаморфози, „Златното магаре”. Отвъд заглавната страница пък се оказва, че въпросът за оплетените „жанрови” граници и за обхвата на българската философия е сред основните цели на книгата. Но асоциациите, които извежда горното хибридно езиково заиграване, са още по-разнообразни: те сочат например, и към хибридността и метаморфозността на самата философска мисъл. Освен това, гръко-римското в заглавието не просто гради метафора, а от него можем сякаш да изведем и виждането на автора, изказано директно на няколко места, че философията в тесния смисъл на думата е европейско постижение.

Ако се върнем към въпроса дали е възможна история на българската философия, то трябва да кажем, че Ясен Захариев се опитва първо да уточни именно обекта на изследването си. Както се посочва още в едно от първите уводни изречения, въпреки растящия брой изследвания по темата в първото десетилетие на ХХI в., все още остава „липсата на по-задълбочена рефлексия върху съдържателния обхват на тази традиция” (7). А малко по-нататък като мотив за написването на книгата се посочва „необходимостта от понятие за традицията” (13). Става дума за българската философска традиция, но задача на целия текст е и уточняването на точното словосъчетание – дали е по-правилно да се говори за „българска философия”, „философия в България”, „българска философска мисъл”, „българска философска култура” или за „българска философска традиция”. Последният вариант е част от подзаглавието: „Преобразувания в българската философска традиция от Възраждането до края на ХХ век”, но сякаш авторът ни подканя да мислим повече за „философията в България”. И така, в края на предисловието вече се издава една от тезите, а именно, че философията в България е „синтез на родни нагласи и на чуждо влияние” (8). Тази теза звучи банално на пръв поглед, но изложението показва, че тя е много вярна, с различна степен на позитивност или негативност: „Историята на превръщането на това „чуждо” в „свое” е според мен истинският предмет на историята на философията в България” (51). Така например, сравнявайки приносите на П. Берон и Ив. Селимински, Захариев казва, че Берон се е занимавал повече с натурфилософия, а Селимински – много повече от него „със западната философия в класическия смисъл на думата”, но пък той не се е опитвал да интегрира философското си познание в българската култура и така значимостта му отстъпва дори пред тази на Софроний (63-64).

Въпросът за прехода от чуждо към свое е представен едновременно конспектно, но и метафорично в началото на главата, посветена на Ив. Георгов (чиято основна заслуга, впрочем, Захариев поставя именно в сферата на историята на философията, въпреки че при него тя все още е „обективистична”). Посредством една фотографска лексика тук се очертават етапите на въпросната трансформация: „Следователно в целия процес се очертават няколко основни момента: 1. Обект – западната философия; 2. Заснемане – представители на българската култура се образоват по философия и постигат някакво познание (идея, образ) за последната; 3. Проявяване и копиране – философията се „превежда” в българската култура, и накрая 4. Изображението в своето качество, една проекция на първоначалния образ – философията в България. Фотографите знаят, че при тази схема крайният продукт е нещо твърде непредсказуемо.” (78-79). Въпреки че книгата не търси извеждането на линейно израстване на българската философия, все пак развитие се открива, а отделните философи, ако отново се опрем на фотографската метафорика, ползват различни „фотографски техники”: напр. Гюзелев създава първата цялостна философска теория; Михалчев и Казанджиев се различават по признака не/придържане към една конкретна система.

Цитираното вече подзаглавие е важно и с хронологичните рамки, които не се явяват само граници на изследвания материал, но и посочват, че според Захариев философска традиция в България не е добре да се търси преди Възраждането: заради пропастта спрямо философските изяви в средновековната ни култура, но и за да не се стига до приписване – не съвсем научно, често с националистически нюанс – на автентична древност на разнообразни културни феномени. Освен това, според Захариев, горното поставяне на границата може да се обоснове и с „отсъствието на философски език в българската култура от началото и средата на XIX в.” (65) – твърдение, с което не можем напълно да се съгласим съдържателно, но като подход този езиков аргумент е правилен и е застъпен системно в изследването. В методологическата част се разглеждат още „националните фактори във философстването” – за тях нека посочим, че през направените тук наблюдения можем да премисляме и изследваме и други наши „национални” постижения, а от такива насоки определено има нужда. Затова „Магарето на Минерва” е приносна и в по-общо методологически, интердисциплинарен план книга.

Особено важно (от Платон насетне) е да се говори както за философия, така и за философстване. Захариев, дори във формален план, успешно следва тази двойственост в изследването си. Във формален план, защото именно тук бихме посочили като положително обединяването в един том на разнородни текстове: един по-обемен и няколко по-късни и по-малки, които имат за обект както дейността и съчиненията на отделни философи, така и различни форми на общностно правене на философия (в случая с философските дружества, например). Така сякаш се предлага една не толкова дълга (което е и невъзможно) и линейна история на философията в България, колкото история, разтегната настрани и повече синхронна, отколкото диахронна, с елементи на типологизиране на различните форми и теми на философстване. Разграничението между философия и философстване е наистина ключово, защото именно през него би могло да се открие „уникалното” за дадена философска традиция, онова, което е част от интелектуалния живот на страната, в която се философства: „Самите Кант и Ремке [двама философи, особено силно влияли като цяло на все в Германия образованите български философи от първата половина на ХХ в. – Н.П.] нямат нищо общо с България, но начинът, по който философстваме по български върху Кант и Ремке, е вече сам по себе си уникален” (31). Като имплицитно изтъкване на важността на философстването, на дебата, независимо дали устен или писмен, може да бъде прочетена и оценката за създаването на сп. „Философски преглед” (и декларираната негова плуралистична платформа) като за най-значимото дело на Д. Михалчев (срв. 126-7). Когато обаче обобщава участието на български философи в световни форуми, Захариев отчита положителния аспект от тези техни участия върху собствения им престиж, но и отбелязва: „Веднъж получили достъп до тях [световните форуми – Н.П.] обаче, те не се идентифицират със своите колеги от България и респективно със своята философска общност.” (213). Това заключение е сравнително песимистично и показва, че е възможен и обратният процес, т.е. превръщането на своето в чуждо.

Отново във връзка с интереса към философстването, като принос на стила на главите, посветени на отделните философи, трябва да се посочи авторовият стремеж да се изграждат някак пълни личностно-биографични скици, а не да се говори за отделни текстове или изнасяни лекции, отново защото философията е дейност в една среда и зависи от самата среда. Например, за „Форма и отношение” на Михалчев Захариев споделя оценката, „че това е най-сериозният и обхватен български философски труд дотогава поради две основни причини: писан е на български език и отстоява оригинални философски позиции, въз основа на които се осъществява определен критичен анализ върху цялостното развитие на познанието” (122). Така всъщност се представя една положителна насока на превръщането на чуждото в свое. А що се отнася до оригиналните философски изследвания, то ключово е наблюдението на Захариев, че през разглеждания период интересът основно е насочен към теорията на познанието, както се отбелязва още по повод Ив. Георгов, но и Сп. Казанджиев, на когото е посветен последният „персонален” очерк, не прави изключение от тази тенденция. Дали това е случайно, дали може да се обясни през конкретни чужди влияния върху българските философи, или пък издава някаква тенденция, че философията в България през периода не само гради своята собствена история, но и се опитва да „опознае” в общ план културното развитие, а и да предостави епистемологичен инструментариум и на другите науки, поне в сферата на хуманитарното знание?

„Магарето на Минерва” е увлекателно и поучително четиво, включително заради очертаното в книгата разнообразие от тенденции, нагласи, философски питания. Ето още една посока за размисъл: какво говорят за българския интелектуален живот като цяло философските дружества – те са хем много и някак мрежови, хем историята им е неясна. Очевидно дори философите, които излизат от все пак сравнително многолюдни университетски специалности, в България конструират една твърде тясна професионална среда, която не успява самостоятелно да поддържа активен общностен живот, а постоянно има влизания и излизания от тази среда с цел общуване/ спорене с другите.

Дотук посочихме само отделни „сюжети”, вплетени в изследването на Ясен Захариев. За да бъдат те разбрани и премислени в пълнота, е необходим и пълен прочит на книгата. Още в началото авторът заявява директно замисъла си тя да може да се ползва и като учебник за университетски курсове по проблематиката, и тя действително може да изпълнява такава роля – четивна е и увличаща, макар стилът да е достатъчно научен и стегнат: такава история на философията в България може наистина да въвежда в някакво отминало философстване и да подканя към неговото исторично разбиране, да подканя обаче и към вчитането в самите представени съчинения, а също и да предлага (поне би било добре да е така) на читателите си включването в различни, съществуващи или нови, форми на философстване.