Мария Тодорова – Живият архив на Васил Левски

НУЛЕВАТА СТЕПЕН НА НАЦИОНАЛНОТО

Ивайло Дичев

автор: Мария Тодорова

заглавие: Живият архив на Васил Левски, София, Парадигма, 2009, 508 с.

През страстите около Левски Мария Тодорова разказва българската идентичност. Всяка нация има своята „метафорична спойка”, чрез която можем да я разберем; необичайното в българския случай е концентрирането на националния секуларен култ върху една единствена личност. Доколкото се появяват други, те са неизменно йерархично подчинени на Апостола тъй както светците са подчинени на Исус. Може да се търси някаква аналогия с Гарибалди, но, питам се, дали клерикалите в Италия биха могли да се идентифицират с него? Подобен култ аз лично виждам единствено в Турция с фигурата на Мустафа Кемал, чийто позлатен бюст стои във всяка паланка. Но той все пак е държавник, реален създател на модерната турска държава. А Левски е светец, загинал преди да постигне целите си, нещо повече – предаден, забравен. Дано не бъда разбран погрешно: става дума за голям български революционер, решаващ фактор за изграждането на българското национално самосъзнание – въпросът е как се е превърнал в такъв квази-религиозен култ, с кичура в мощехранителницата на карловския храм „Вси български светии”, с нестихващите опити да бъде канонизиран, с предсказуемата реакция във всяка телевизионна игра, във всяко училищно съчинение на въпроса: кой е най-великият българин?

Учудващата теза на Мария Тодорова, която идва да обясни странния национален моно-култ, е, че българският национализъм е слаб, дефанзивен – причината е в по-късното му развитие спрямо съседните държави, при което националната идея трябва да се налага в една сложна среда с вече кристализирали избори и позиции, където най-сигурното, консенсусно поведение е защитата на статуквото. На пръв поглед може да ни се струва, че пресищането на публичното пространство с Левски е израз на агресия и самоувереност. Всъщност е обратното: то значи, че не могат да се издигнат и удържат други национални светини, Левски е единственото пространство на консенсус, нулевата степен на националното, така да се каже. Човек може да се запита защо, ако тази теза е вярна, култът към Левски не отслабва при надигане на национализма например днес – защо наместо да се множат героите, единоначалието на символа се засилва. Дали България не е отново късно дошлия в Европейския съюз, където териториите са окупирани и за нея остава дефанзивната роля?

Тодорова показва, че фигурата на Левски с времето се превръща в един изключително „ковък” символ, подходящ за всяка кауза – и за левите, и за десните, и за църквата, и за нейните врагове, и за комунизма, и за прехода, и за етническата толерантност, и за желязната дисциплина на левите терористични организации. Не е ли показателно това, че в легендата и в литературните й обработки Левски непрекъснато се „предрешва”, мени лицето си?

Пластичността на героя до голяма степен е свързана с липсата на обилни архивни свидетелства за революционера: както внушава заглавието, архивът е „жив”, архивът е самото променящо се говорене за Левски. Останали са легенди за това, как е омайвал българите по тайните сбирки, как появата му е будела почти религиозен екстаз, но какво точно е говорел на тези сбирки не знаем. Ако накараме средния българин да ни обясни, какво точно значат сакрализирани негови фрази като „Времето е в нас и ние сме във времето” (127 000 хита в интернет на 19/10/09), сигурно ще му е толкова трудно, колкото да преведе израза „Алилуя”.

В концентриран вид нашето фактологично неведение е събрано в завършека на земния му път. Предаден ли е от български поп? Препогребан ли е от другарите си, в тон с христовата легенда? Около този високо символичен факт се разполага оста гордост/срам, около която е изградена българската идентичност. Българи сме доколкото се люшкаме неопределено между двата полюса. Е слава богу, намерили са се все пак достойни хора да го измъкнат от общия гроб със скитниците… Или обратно: виж какви хора сме, не се е намерил един човек да го погребе по християнски… Разбира се колкото по-празен от фактичност е символът, толкова повече неща могат да се вложат в него. Мъченическа фигура като Левски – за разлика от царе, от държавници – изглежда особено подходяща за неосъществени докрай нации, които търсят да преодолеят когнитивния дисонанс между славното минало и печалното настояще. Те изразяват напрежението между светлото, свято намерение и грозната, предателска реалност. Разбираме защо сакрализирането на Левски като най-велик български герой започва истински между войните, в период на тежка криза за националното его.

Впрочем тук има и едно натрапливо повторение, един вид национален Wiеderholungszwang, ако използвам израза на Фройд. Погребано ли е тялото на героя или изхвърлено в общ гроб? – този мъчителен въпрос ще се постави наново около скелет 95, намерен в църквата „Света Петка”, който може единствен да даде еднозначен отговор на това каква е била съдбата на тленните останки. Ето че изведнъж скелетът мистериозно изчезва от Академията на науките, за да даде плод на нескончаеми спекулации: просто изхвърлен? изяден от мишки? препогребан от незнаен учен? прибран някъде и забравен? унищожен целенасочено от съветските другари, за да не буни българския национализъм?… Човек се изкушава да мисли, че някак си е необходимо да няма еднозначни факти, за да може да се изгради националния мит на чисто поле. Историята на Исус Христос, за историческата реалност на когото и до днес спорят, е поучителна в това отношение. Стамболов например също е революционер, също е велик българин, само че фигурата му съдържа едно неудобство: той е оставил едно ясно идентифицируемо наследство, политически решения, речи, документи, ако щете любовни похождения, които го ситуират в един определен политически лагер и правят трудна консенсусната му употреба на национална светиня. При Левски дори любовните сюжети са обвеяни в двусмислие – хем ги няма, (доколкото като всеки национален светец той се е венчал за народа), хем не може да не ги е имало (доколкото това е истински мъж, откъдето многобройни пикантни местни легенди).

Една от най-провокативните (поне за българския читател) тези на книгата е свързана с наличието на публична сфера във времето на социализма: гражданските мобилизации около гроба на Левски са интерпретирани именно като нейни прояви. От една страна проблемът е маловажен, дори леко абсурден, погледнат откъм кулата от слонова кост на чистата наука. Откъм анти-тоталитарната критика на комунизма пък в подобни твърдения може да се открие опит за оневиняване на режима, въпреки всичките уговорки и нюансирания, която авторката прави. Сериозна ли е каузата на 589-те варненци, които през 1986 г. в писмо до ръководството на БАН настояват, че е „нужно да имаме един достоверен храм, едно свещено място, един наш, Български Ерусалим, където да се покланяме, където да усещаме материализираното присъствие на този ВЕЛИК БЪЛГАРИН във вчерашния, днешния и утрешния ден на България.”

В приложение четем дори стихотворения, съчинени от граждани, които настояват да има гроб на Левски, така че учените, които „ядат хляб, поднесен им от ръката на нашия народ” да бъдат така добри да си свършат работата. В това време забранената полска „Солидарност” има милиони членове; в източногерманските протестантски църкви всяка неделя се събират защитници на човешките права; в СССР медиите на гласността вадят на бял свят престъпленията на комунизма. Българската общественост обаче се занимава с кости. Мария Тодорова дори казва, че партийното ръководство малко си затваря очите за цялото това волнодумство около Левски, защото си е създала тежък проблем с Възродителния процес, а може би дори го използва за онова, което тогавашният секретар на ЦК Стоян Михайлов злополучно нарече „социален отдушник”.

И все пак нека се замислим какво точно изобразява въпросния спор и кои са лагерите. На едната страна са дилетантите (до голяма степен подкрепяне от уж тотално дирижираните медии), които искат храм, гроб, тяло; на другата е корпорацията на учените, които твърдят, че няма как да се установи еднозначно къде е тялото на Левски и гледат с известно презрение на суеверното простолюдие, което иска осезаеми реликви. Ако се върнем към историята на християнството, ще видим, че култът към народните светци се ражда в сблъсък между вярващите и църквата. Хората опитват да присвоят, да локализират източника на сакрална благодат, та да си осигурят по-пряк достъп към божественото. Корпорацията на църквата обаче се съпротивлява, доколкото основната форма на нейното съществуване е централизираното посредничество с отвъдното – делегирането на права на отделни местни светци, с техните чудеса и идиосинкразни истории рискуват да подкопаят авторитета й. Оттук тежките процедури, проверки, да не кажа – лобиране, при признаването на местен светец (особено в католическия ареал).

В историята на Левски като че ли виждаме подобен конфликт. Народът иска непосредствен достъп до националната благодат. Можем да се впуснем в рисковани интерпретации за това какво точно значи това – ренесанс на национализма? завръщане на религията? скрита съпротива срещу зависимостта от Съветския съюз? или може би просто като едни вид лайфстайл – искаме да си ползваме нашето? Насреща стои научната корпорация, свързана с марксистко-ленинска вяра във всесилието на модерната наука и възможността да се управляват волево всички неща в света. Съпротивата на историци и археолози срещу искането на дилетантите е в този смисъл израз на кризата в институционалната уредба на социалистическата държава – една криза, чиято развръзка ще бъде 1989та.

И отново натрапливото повторение: Левски ще бъде канонизиран от алтернативния синод под натиска на гражданите, неизкушени в църковната догматика; обратно, казионната институция на Православната църква ще откаже да направи това, обявявайки отцепниците за невежи и популисти. Не че героят беше причина за разкола; просто освен по въпросите на комунизма и имотите на църквата, той се разгоря върху плещите на Левски. Иначе зад конфликта стоеше разбира се сблъсъкът между СДС и БСП, като новите политически елити търсеха своя религиозна легитимация, доколкото често прагматичните политически аргументи не бяха достатъчни.

Любопитното е това, че, както виждаме от книгата, протагонистите и на двете крила говорят доста подобен ритуализиран език, където пожелателното свободно се комбинира с фактите. Става дума за дилетанта Хайтов и за професора Генчев. Неведнъж чувах предубедени мнения за това, че Мария Тодорова се опитва да реабилитира Хайтов – нещо, което в интелектуалните среди звучи като лош тон, доколкото въпросният автор се смята за доста съмнително явление. Но тук няма заемане на страна, а рефлексия върху самият факт на говоренето, върху онези други неща, които се решават на терена „Левски”.

Любопитна е симетрията в страстната употреба на тоталния символ. За Хайтов „Левски е Господът на българина” – ни повече, ни по-малко. Николай Генчев в спомените си пише:

„Левски величествено се изправяше срещу грозотиите на нашата съвременност с безсмъртните си идеи и дела. Показан в цял ръст, той щеше да фиксира съвременните управници като жалки узурпатори, тирани и нищожества.”.

Забележително е разминаването на двамата в полит-житейски план: „безпартийният комунист” Хайтов след 89та ползва Левски в движението си наляво, към народностно-родопски-безхитросното; след 1989 той се превърна в борец срещу „евроасимилацията” и знаме на неофашистката „Атака”. Обратно, за разочарования член на ЦК на ДКМС Николай Генчев Левски е един вид дисидент, ранен борец срещу тоталитаризми от всякакъв вид, който подготвя постепенното му заставане на анти-комунистически позиции (неговите възгледи по казуса Левски разви и същинският дисидент, Желю Желев). Т.е. в първия случай Левски е народът, който винаги ще страда от властта; във вторият той е идеалът за една по-добра власт, която следва да помете сегашната.

Тодорова привежда многобройни употреби на Левски не просто от етнографски вкус към детайла или пък да ни развесели: целта й е да покаже до каква степен е универсален героят, как може да служи за поле на сблъсък между всякакви групи и идеи, за легитимация на всякакви каузи. Така през времето на преименуването из разградско е регистриран спомен за жена, която организирала съпротивата на турците, и която наричали техния женски Левски. Така Соломон Паси, тогава външен министър, казва, че „Левски е нашият първи евроинтегратор”, а Кунева обикаляла по европейските столици като Апостола да търси подкрепа за българското членство. В един чудноват, съвсем не-историографски финал на книгата, собственикът на ферма за щрауси, ядосан на българската държава и пред омлет за осем души от едно единствено яйце, предлага на професор Тодорова да образуват тайно национално движение „Васил Левски” с девиз „Смърт на предателите”. Ако героят може да помогне и за каузата на щраусите, вярно силите му трябва да са неограничени!

Авторката следва Клод Лефор, за когото всяка власт има сакрално измерение. Но трябва сакрален ресурс и за да държиш властта, и за да протестираш. И тъй като България поради превратностите на историята се е оказала „слабо общество в слаба държава”, става така, че и легитимациите на управлението, и съпротивите срещу него тръгват от минималния национален консенсус, от нулевата степен на националната идентичност – Левски. Нека подчертая и ведрия, позитивен тон, с който е разказано всичко това. Българският култ не е по-лош от светските култове на други нации с по-многолюдни пантеони и по диференцирани политически ритуали и вярвания, изобщо няма лоши митологии, има неразбрани.

И все пак тази не само важна, но и изключително увлекателна книга, със сигурност ще подразни гилдията на историците. Самото сериозно вглеждане в комунистическия период, търсенето в него на процеси, на квази-политически позиции, идентифицирането на граждански енергии и битки у нас някои ще отхвърлят като неморално. Да се надяваме, че 20 години след края на онзи режим най-после е дошло време да минем отвъд едрите краски, да се вглеждаме в детайлите. А, както неведнъж подчертава самата Тодорова, да разбираш съвсем не значи да приемаш.

Гилдията вероятно ще погледне подозрително и към много широкия й метод – толкова антропологичен, колкото историографски – подкопаващ строгите дисциплинарни енории, които толкова яростно бранят у нас. Да кажем, че това ще сложат по сметката на битността й на световен учен. По-сериозна ще е може би реакцията на позитивистите срещу боравенето й с онова „вътрешно познание”, което тя носи и смята, че би било нечестно да маскира. Допустимо ли в един историографски текст ученият да вкарва собствената си субективност, да се експлицира връзката със събитията и участниците в тях, и особено с баща й Николай Тодоров – активен участник в дебата по костите в качеството си на председател на БАН? В антропологията правим точно това, доколкото собствената субективност е основният ни инструмент на работа, но как гледат на това историците у нас – ще е любопитно да чуем.

Темата за „вътрешното познание” е дълбоко залегнала в това изследване, за което историята не е са само фактите и документите, но й субективното, преживяванията, преданията, слуховете. Разбира се тънката граница тук е доверието ни в коректността на авто-рефлексията върху собствената позиция на изследователя, редоположена, не наложена върху сложната социална полифония. Защото задачата, която си поставя тази книга не е да покаже кой е прав в безбройните страстни дебати около моно-героя на България: тя търси да разбере какво всъщност казват хората, когато говорят за Левски.