доц. Милена Якимова, СУ „Св. Климент Охридски“
През 1930 г., в началото на едно десетилетие, с което днес се правят много аналогии, Джон Дюи пише и публикува Индивидуализмът – стар и нов (Dewey, 1999). И въпреки твърденията му, че е страстен защитник на либерализма, понася много квалификации, които – къде умишлено, къде неволно – го укоряват. Укорът е, че е станал социалист или ако не чак социалист, то поне че е спрял да бъде либерал, че е изоставил ориентира на индивидуалната свобода. С какво заслужава упреците, че е изоставил идеите на либерализма, а може би даже е скептичен към либералната демокрация? С какво ги заслужава не друг, а създателят на модела и практиката на либералното образование, за когото по собствените му думи (а още по силно – според действията му) демокрацията е не просто институционална организация и практика, но е етически идеал? Най-кратко казано, заслужава ги с това, че е открито критичен към индивидуализма. Да продължаваме ли да го мислим за либерал тогава (след неговата критика на индивидуализма, съпроводена с настояване за социални реформи и социална политика, нещо, което в родината му дори и да се прави, рядко се назовава така, защото семантично мирише на социализъм)?
пълен текст