Критика и Хуманизъм | 39 | 2012 | Националното в епохата на неговата популярна възпроизводимост

Добре дошли в родината на Орфей

Чавдар Маринов

Яд ме е че по всички световни исторически сайтове има толкова много писано за Гърците (които в прочем са копирали доста неща от Траките), а за Траките няма нищо, или и да има е само споменато. А с тая гръцка реклама “Добре дошли в родината на Орфей” ме вбесиха. За Орфей се говори, че е роден в нашите Родопи, гроба му е в нашите Родопи и светилищата му са в нашите Родопи. От къде на къде Гърция да е неговата родина? Че къде те имат някакви следи от неговото присъствие?С тези думи български Интернет потребител е изразил възмущението си от гръцка туристическа кампания под мотото „Елате в страната на Орфей”, рекламираща природните и културни богатства на Северна Гърция. Реакцията е част от кратък, но шумен скандал, който се разрази в българските медии и Интернет пространство през март 2005 г.

Държавата – слаб антологист – институционализиране на канонизаторски и антологийни практики през 20-те години на XX век

Биляна Курташева

Смъртта и държавата като агенти на канона. Войните между„млади” и „млади” в литературата
Не е трудно да се установи, че след войните процесите на канон-формиране в българската литература видимо се ускоряват. Освен динамиките в самото литературно поле, за това съдействат два мощни извън-литературни фактора от различен порядък: смъртта и държавата. „Фатумът” и институционалните механизми се наслагват и съучастват по пътя на оформянето на пантеона на българската литература.Като казвам смъртта, нямам предвид смъртта по фронтовете, или поне не на първо място. Имам предвид преди всичко смъртта на кръга „Мисъл”.1 Както е известно, по стечение на ред житейски обстоятелства – и драматични,2 и от (уж) по-банален здравословен характер, членовете на Четворката един по един си отиват от този свят тъкмо през военновременния период 1912 г. – 1919 г. Това по естествен начин окръгля, затваря един етап от новата българска литература. Компактното осъществяване и „затваряне” на кръга „Мисъл” съдейства за стабилизирането на континуалното мислене и представяне на традицията като последователно разположена по времевата ос. Неслучайно понятието „етап” (и то маркиран посредством персони) влиза в активна литературно-историческа употреба след Войните, особено в антологиите – например в предговора на Български поети. Антология (1922) на Хр. Цанков-Дерижан и в Кратка история на българската поезия на Гео Милев, предговор към неговата Антология на българската поезия (1925), също и в критически текстове на влиятелни критици като Владимир Василев (1923, с. 58).

Въображаемо строителство на въображаема общност – политики на идентичността в Украйна

Артьом Георганов

На 24 август 1991 г. възниква една от най-големите европейски национални държави – Украйна. Но “украинизацията” на тази държава, която би трябвало да съответства на идеала за национален канон, се възприема относителите на „украинската идея” като изключително недостатъчна. Същевременно за представителите на един друг тип мислене, за които сриването на Съветския Съюз е било нещо подобно на ментална катастрофа,същата държава изглежда плашещо украинизираща се, стремяща се към разрушение на привичния им свят. Видимата поляризация на украинското общество се налага върху външнополитическата ѝ ориентация, понякога подменяна с метафориката на “цивилизационния избор” и отчетливо се проявява в историческите наративи, в езиковите практики, свеждани до опозицията на руско-украиноговорящите, а от началото на 21 век все по-отчетливо и в политическите предпочитания.Преодоляването на подобните, повсеместно постулирани състояния на символична и ценностна неопределеност явно не е характерно за оказалия се първоначално на власт постсоциалистически елит. Бившите лидери на КП(б)У безусловно се стремят да инструментализират легитимиращия потенциал, скриван зад категориите на идентичностите, и най-вече националната идентичност, но в същото време се боят да не се престараят,съхранявайки всички съветски ритуали, тъй като смятат, че оставянето на старото е „по-евтино” и „по-безопасно”, отколкото да създадат ново. Още повече, че готови исторически и символически легитимни модели не съществуват.

Полемичните основи на гражданското образование

Момчил Христов

В историческите изследвания на нацията и национализма централната функция, приписвана на масовото образование като цяло, и на училището в частност, е производството на граждански субекти с твърда национална идентичност и посредством това възпроизводството на символния, юридико-политическия и административния порядък на националната държава (вж. напр. Гелнър, 1999, с. 30-61; Смит, 2000, с. 30; Хобсбом,1996, с. 102-3; Brubaker, 1992; Calhoun, 1997, р. 67; Smith, 1986, р. 136;Calhoun, 2007; Delanty and O’Mahony, 2002; Smith, 1998). Образователните институции прихващат детето от първите години на неговата социализация и чрез обучение в националната култура и нейните традиции, го снабдяват с подръчни рецепти (Grosby, 2005, р. 9) за възприемане на товакакво означава да бъдеш член на „тази нация”, така както това е изразено в нейните обичаи и закони. По този начин те се стремят да придадат на индивидуалното съзнание „национална форма” (по Русо).Нещо повече, както обобщава Бенедикт Андерсън (1998, с. 130), „еднаквите учебници, стандартизираните дипломи и удостоверения за право на преподаване, строго регулираното подреждане на възрастовите групи, на класовете и на учебния материал, сами по себе си (!) създават самодостатъчен, кохерентен свят на опита”. Заедно с държавните социални политики, масмедиите, различните граждански служби, политическите партии и др., училището, центрирано върху националното (Skey, 2011), съдейства за изграждане на всекидневен свят, който е зависим от и е ориентиран към възприемане на социалната реалност. Едва ли е необходимо да се изтъква специално, че легитимният език, на който се артикулира това възприемане, е произвеждан и санкциониран от училището като контролен орган на държавата.

Новинарската родина – география на информационния поток в българската преса (1842-1878)

Десислава Лилова

Потенциалът на възрожденската преса да формира географските представи на своята публика рядко привлича изследователски интерес,макар да заслужава особено внимание. Според известната теза на Бенедикт Андерсън (1998, с. 49), самият акт на едновременно четене на вестници мотивира хора, които живеят на различни места и не се познават лично, да си представят, че принадлежат към една и съща общност. В това отношение формирането на българската нация не прави изключение. По-степенното хомогенизиране на представите за родина и чужбина пряко зависи от това какво пишат вестниците за Европа, Османската империя,Балканите и триадата „България, Тракия, Македония”. Няма периодично издание от дадения период, което да не е публикувало мнения по тези теми. Разгорещените дебати са не само четени от абонатите на пресата,но са и коментирани в публичните институции на читалища и кафенета– „малките парламенти” на локалните общности. Резултатът е, че координатната система на възрожденското пространство се натоварва с нови значения и си струва да се опитаме да разберем какви са били те.

Национално и градско в предизборни кампании за кмет на София (2007 г. и 2011 г.)

Майя Грекова

Предизборните кампании по дефиниция използват националното като ресурс за привличане на избиратели. Ако някой е очаквал или пък се е страхувал, че националното ще се размие след приемането на България в Европейския съюз, засега тези очаквания или страхове не се оправдават.Влизането на България в ЕС не смекчи, нито изтласка националното като консолидиращо гражданите на България, въпреки че са се превърнали и в граждани на наднационална политическа структура. Но употребата на консолидиращата сила на националното като че ли е валидна по-скоро за парламентарните избори, където независимо от партийните особености всички кандидати устойчиво се представят и се опитват да утвърдят себе си като единствените защитници на националното и на националния интерес. Дали националното се употребява като консолидиращ ресурс и на местни избори? От една страна, може да допуснем, че колкото по-малко е населеното място, толкова повече кандидатите за кмет се съсредоточават върху своята визия за основните проблеми, техните решения и „светлото бъдеще”на общината/града под тяхното вещо ръководство. Съответно, колкото по-голям е градът, толкова по-трудно е да се удържи на примамливата възможност да се употреби (и) националния дискурс, полагайки града в контекста на националното цяло. Тоест трябва да очакваме, че в случая със София, която освен че е най-големият български град е и столица на националната държава, употребата на националното ще доминира над съсредоточаването върху специфичните градски проблеми и експертното управленско мнение на кандидатите за кмет за бъдещото развитие на града.

Гражданите и пазарът. Дискурсите на един градски конфликт

Никола Венков

Когато дискутираме слабостите на управлението в България граждан-ското общество често се появява като мотив. „Развитото гражданско об-щество” е липсващото звено, което трябва да разреши много от проблеми-те ни, то е главната съставка на добре работещата демокрация. Програми и политически действия се обосновават в името на неговото развитие. Въпреки това, в публичното и политическото говорене рядко се изяснявакакво точно представлява то, кой влиза в това гражданско общество, какви биха били целите и ресурсите му, то едно ли е или са много?Като че ли „гражданското общество” идва като нов, по-модерен колективен свръхсубект на разположение за нуждите на политическата ле-гитимация? То трябва да поеме доскорошната роля на понятията „народ”и „нация”, които вече не са така подходящи в контекста на един либе-рален дискурс, предполагащ индивида като по-фундаментална ценност от колектива. Популярната ни представа за гражданското общество е за един „активизирал” се народ, чийто членове са станали инициативни ирационални индивиди. Те са готови да предприемат действия за да защитят законовите си права, тоест превърнали са се в граждани и в идеални субекти на демокрацията. За да постигат целите си те би трябвало да се обединяват в движения, асоциации, организации. В частност гражданското общество се появява като мотив и при дискусии по отношение на архитектурата, урбанистичното планиране и политика. В тях се поставят въпроси като: кой всъщност решава как да изглежда София, как да се гарантира естетиката на градската среда, как да защитим архитектурното наследство от пазарните процеси, има ли визии за публичното градско пространство, как да се балансират амбициите на различните потребители и създатели на града?

Между държавата и популярната култура – превъплъщения на национализма в медиите

Орлин Спасов

Познатите стари връзки между нацията, държавата, територията и национализма днес изглеждат до голяма степен разхлабени, а понякога дори разпаднати. Противно на очакванията обаче национализмът не изчезва. Да се говори за него става по-трудно. Той като че ли е навсякъде, адаптира се бързо, появява се в изненадващи форми. Етикирането с национализъм се разраства, като същевременно в някои свои опаковки той става доримоден. Както отбелязва Мануел Кастелс, „епохата на глобализацията е и епоха на съживяване на национализма” (Кастелс, 2006, с. 36). Свидетели сме на „едновременното зараждане на постмодерния национализъм и упадъка на модерната държава” (пак там, с. 39).Медиите и по-широко комуникациите са полето, в което тези напрежения се открояват особено ясно. Бумът в развитието на средствата за информация влияе върху характера на национализма, променя непрестанно„търсенето” и „предлагането” на националистически идеи. Бенедикт Андерсън показва ключовата роля, която играе печатът в самото конструира-не на нациите като „въображаема общност” (Андерсън, 1998). От тогава до днес медиите запазват централната си позиция при дефиниране кактона взаимодействието между членовете на националните колективи, така и на отношението им към други, външни общности. Комуникациите са ключов инструмент за възпроизводството на националистически дискурси, но и за непрестанно „преобличане” на национализма, който днес често изглежда опитомен в прегръдките на медийната култура.Теоретизирането на връзката между нация и комуникации има богата история. Темата е въведена от Карл Дойч. Той интерпретира социална-та комуникация като „основен аспект на единството на народа” (Deutsch,1966, р. 188) – интегриращ механизъм, който произвежда близост между хората. На този принцип комуникацията е в основата и на свързването на отделните личности в големи формации. Важен аспект в теорията на Дойче, че комуникацията издига „бариери” и очертава „маркирани разлики“ в отношенията с други групи (Deutsch, 1966, р. 100). Ето защо тя сплотява нацията, действайки и по логиката на противопоставянето ѝ на други нации. Доколкото комуникацията на наднационално ниво остава проблематична без наличието на достатъчно споделен общ контекст, Дойч прогнозира устойчивост на националната държава в обозримо бъдеще.

Социалните орбити на Междузвездни войни Отвъд Изток и Запад

Надеж Рагару

Както показват тези цитати, идването на „Междузвездни войни” в България предизвиква повсеместен, често юношески захлас; първите три серии от двойната трилогия се настаняват във въображението, в световете на игрите и в колекционерските практики на хората, а дефицитът на фетишизираните предмети ги прави още по-ценни. Оттук би било възможно да си представим, че едно изследване на възприемането на творбата на Джордж Лукас в социалистическа България няма как да не ни доведе до простички, предварително познати заключения относно очарованието,което западните предмети на потреблението (от културен или материален характер) упражняват върху Изтока, и относно ролята, която тяхното проникване в източноевропейските общества (било то и несигурно) изиграва при делегитимирането и изчерпването на социализма.Действително, през последните години киното често се разглежда като една от фасетките на „културната Студена война”. Жанрът „научна фантастика” се поддава особено добре на подобен прочит, тъй като,в годините на космическата и ядрената американо-съветска надпревара,предлага, според привържениците на тази теза, алегория за грешките на настоящето и/или проекция за бъдещите успехи. (…) Съединените щати превръщат киното в стожер на културната си дипломация, докато власти-те в Съветския съюз и в Източна Европа искат от него да предложи визия за рационално и оптимистично социалистическо бъдеще. Като култов филм, награден с Оскар, като глобален културен продукт, „Междузвездни войни” се вписва чудесно в един такъв анализ на езика на „културната дипломация по време на Студената война”, още повече, че Инициативата за стратегическата отбрана (SDI), лансирана от президента Рейгън презмарт 1983 г., първо бива oсмяна от демократите в парламента, а впоследствие – наречена именно „Звездни войни”. Филмовият разказ, изграден около противопоставянето на доброто и злото (свободата и Империята),сам по себе си може да съживи във въображението на зрителя двуполюсния модел.Противно на очакванията обаче изследването на „социалните траектории” (social lives) на „Междузвездни войни” в България ни подканва да преразгледаме тези интерпретативни категории. То също така ни предоставя възможност да се опитаме да проследим своеобразното преживява-не на късния социализъм в тази страна и начина, по който в България се завързват сложните отношения между националното и различните видове„Другаде” (във времето и пространството). За да извърша това изследване,първоначално ще разгледам самото внасяне на трилогията, в светлината на репертоарните политики, характерни за комунистическия режим. След това ще се върна към начините на усвояване на творбата на Джордж Лукас в България, което ще ме доведе до три хипотези.

Сериалите на българската идентичност

Мила Минева

Този текст започва от един парадокс, открит отдавна в българските социални науки: от една страна идентификацията на гражданите с модерната политическа общност е устойчиво ниска, от друга – речниците на национализма не просто са удивително устойчиви, но и събуждат силни публични страсти. „Гражданите на родината”използват националния репертоар, за да разкажат едновременно отсъствието на легитимна власт,липсата на социално сцепление, отказа си от участие в политическото и личния си конформизъм към свят, който не харесват. Накратко, национализмът изглежда е изгубил политическия си и мобилизационен потенциал, възможността си да формулира „ние, народа” като активен политически субект, доколкото не успява да изговори нито нови проекти за бъдещето,нито форми на колективна солидарност. От друга страна националните речници остават най-подръчни и максимално публични, именно тях из-ползват различни групи, за да изговарят собствените си каузи и интереси. И така, този текст се опитва да интерпретира тъкмо това разминаване между слабостта на национализма като политически проект и устойчивостта му като публичен речник, фокусирайки се върху анализа на един конкретен случай: как публично се договарят значенията на „турските” сериали или основният проблем е договарянето на границата,през коя-то се произвежда национална идентичност. Именно „турското” е в осно-вата на българската национална идентичност, а драматичният разказ за„турското робство” се повтаря дори като личен спомен и част от родовата памет и до днес. Изразът е мобилизираща фигура, през която могат да се договарят съвременни позиции и да се водят безкрайни спорове. Всъщност основната кауза на текста е да се опита да проследи конкурентните интерпретации на българското, анализирайки медийни дискурси и онлайн дискусии около популярността на турските сериали, за да покаже доколко (и дали) национализмът успява да функционира като всекидневен практически ориентир, тоест доколко през речниците на национализма се договарят съвременни практически идентичности.

Фенове на родината

Ивайло Дичев

През 1842 г. в окупираното от австрийците Милано Верди поставяоперата „Набуко”, която пресъздава страданията на покорените и прого-нени от родината си евреи във времето на вавилонския цар НавуходоносорII. Според легендата, когато дошла музикалната кулминация на творбата– хорът на робите “Oh mia patria si bella e perduta…”1 – изпълнителите се изправили застрашително срещу седящите на първия ред австрийски военни, а от задните редове се изправила още по-застрашително вече пееща-та заедно с тях публика. И тъй – кресчендо, докато чужденците-натрапници не били принудени да се изнижат позорно от залата. С това музикално обявяване на война, казват, започва италианското „Рисорчименто”, а ме-лодичното самоокайване на робите ще съпътства битките за национално обединение из площадите в продължение на десетилетия.Век и половина по-късно, през 1996 г., в Загреб се случва друго ембле-матично национал-музикално събитие. В града изнася концерт популярната по-рано във федерацията босненско-сръбска група „Забранено пушенйе”, но ето че изведнъж хърватски патриоти се нахвърлят върху музикантите. Избликът на ярост увенчава нагнетяваната години наред нетърпимост между хърватския поп, повлиян от централноевропейските шлагерии сръбския музикален стил народняк (турбофолк, неофолк), който черпи вдъхновение от по-източни, та дори ориенталски мотиви. Разделението вече няколко години се инструментализира от съответните национализми и дори е теоретизирано от Съюза на хърватските композитори. По този повод хърватската преса пише, че подобни източни, гастарбайтерски напеви нямат място в европеизиращата се Хърватска република. Разделенаот оръжието, Югославия е вече разцепена и с музикални средства.Подобни изблици на патриотична страст, която все повече се отдалечава от политическата идеология, за да заприлича на един вид фенство, в по-следните десетилетия взимат всевъзможни форми. Най-често става дума за някаква обида на национално-сакралното. Така през 2007 г. блокът, в който живее майката на българската студентка в Берлин Мартина Балева,дръзнала да постави под съмнение сакралността на баташкото клане чрез изкуствоведски размишления, е изподраскан със смъртни заплахи и обиди в типичния за софийските графитери стил.

(Само)управляващият се гражданин. Или какво ни казва кампанията на bTV ?Да изчистим България за един ден!

Леа Вайсова

На 9 април 2011 г. зрителите на bTV цял ден наблюдаваха кадри с хора,хванали големи чували за отпадъци или вече пълни с отпадъци, боклук събран и подреден до и в контейнери, репортери, известни личности, всички„граждани” заедно в парковете, градинките, по улиците и в междублоковите пространства на град София (и не само), мобилизирани в следствие на мащабната медийна кампания „Да изчистим София за един ден!” в рамките на пролетното почистване, инициирано от столична община. Кампанията в София предшества по-голямата кампания „Да изчистим България за един ден!”, планирана за пролетта на 2012 г., която е част от глобална инициатива „Let’s Do it World”. Началото е романтично – група приятели в Естония през 2007 г. решили, че не могат повече да търпят натрупаните вече отпадъци, но и непрестанното замърсяване. bTV в кратък филм „Да го направим! Или как Естония беше почистена за един ден?” разказва за ентусиазма отдолу на група хора (заможни бизнесмени), за усилието им да обединят всички. Виждаме една истинска география на солидарност-та – хиляди мобилни телефони, снимащи замърсените места на Естония,картографирани като точици в електронна база данни, която да послужи в деня на чистенето. Ролята на медиите, „и чудото се случи…” – усилванена музиката, кадър от високо към зелени площи с мънички човечета, числа, тонове събран боклук, усмихнати лица.В описаното филмче никъде не се дава отговор на въпроса: Защо всъщност „природата” и нейната „чистота” са важни? „Кой” и в отноше-ние с „какво” действа? Вероятно това е така, защото се допуска подразбиране. В търсене на „очевидното” ще си позволя да изкажа хипотезата, че глобалното в случая на тази кампания представлява рамка за действие без референт, означаването се случва локално. Действие без означаване тук става възможно посредством универсалисткия жест – замърсената природа, хората, боклукът – рамкиращ една безкачествена множественост, кой-то се конституира като единна именно в отношение с „природата”, употребена в единствено число, „природата” монолитна опозиция на… Кои са тези „всички”? И защо „всички”? Какво му е доброто на доброто?

Боклукът като граница

Велислава Петрова

„(Истинският) български мъж никога не изхвърля боклука,” казва Dимитър Ходжев, или както е по-известен Митьо Крика, в един клип излъчен по холандския онлайн канал Metropolis TV. Струва ми се, че през този пример можем да видим полу на шега, полу на истина, основната теза,която движи този текст, а именно това, че отпадъкът може да служи за поставяне на граница, дори и в полето на национализма и то в популярен контекст. Интересът ми към боклука тръгва от изследването на неговата материалност, как преживяването и определенията ѝ се променят с времето. В този текст се интересувам от това как отпадъкът (боклукът) циркулира в публичното пространство, обвързвайки се с категориите на националното.Всичките метафори са възможни именно благодарение на специфичната материалност на боклука, която го дефинира като „мръсен”, „гнусен”,„лепкав”, но и като напълно хибридна материя, прекрачваща границите между природа и култура и по този начин поставяща под въпрос социалния ред. Същевременно няма да се интересувам от това кой или какво се квалифицира като “боклук”.Може би тук е моментът да разчертая границите между боклук и отпадък. Отпадъкът препраща към полето на биологията и индустрията, но всъщност обикновено е свързан с процес, с преминаване от едно състоя-ние в друго, като всички значения конотират нежеланото, ненужното. И боклукът, и отпадъкът са свързани преди всичко с момента, в който предметите/суровините/продуктите губят своята ценност (било икономическа,било емоционална, било свързана с употребата).Наблюдаваме и една непрекъсната фиксация върху боклука и отпадъка в различни полета на социалната реалност. Изкуството е обсебено от тях, но те са и тема, силно натоварена с политически послания и силно медиатизирана. Политическите конотации не са изцяло нови и в тях винаги „Европа” присъства като референция, но от 90-те години на ХХ век изключително се засилва екологичното измерение и постепенно отношението към отпадъците става част от стила на живот.

За циганите, ромите и Умберто Еко

Милена Якимова

На 12 януари 2012 г. сайтът Бъзикилийкс публикува интервю с Умберто Еко (http://neverojatno.wordpress.com/2012/01/12/eko/), „дадено“за Дарик радио, твърдейки откровено, че интервюто е художествена измислица. В продължение на месеци интервюто се тиражира по сайтове и блогове и е коментирано оживено, че и ожесточено. Както е обичайно за форумите, коментарите са експресивни и тъкмо експресивността съставя значението им, а не някакви послания. Едно от най-впечатляващите неща във форумските среди на фрагментирана, но в същото време и колективна експресивност е пълната незабележимост на признанието, че Умберто Еко в случая трябва да се чете „Умберто Еко“, че човекът с това име никога не е давал такова интервю, в което се казва например следното:„Не е тайна, че вие се топите. И то не бавно и полека, а със скорости,огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, коя-то действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия на-дали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще е толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност“. Шегата наистина е забележителна, защото ако си спомним „самия“Еко от послеписа към Името на розата, ще си спомним и че авторът трябва да умре, щом завърши писането, за да не стои на пътя на текста. Бъзикилийкс успява да постигне тази парадоксална смърт – никакъв действителен Умберто Еко не може да застане на пътя на „Умберто Еко“, интерпретиращ българското злощастие – гледащите в бъдещето емигрират,останалите гледат безучастно на самохвалната и крадлива власт, докато бавно чезнат, претопени в други етноси, крадливи колкото и властта. От време на време някой се обажда, че интервюто е измислено, но или му се скарват, или напълно го игнорират ето така:

…ne poznavam tozi pisatel, no shte se postaraia da go napravia.Udiven sam ot konkretnata i tochnata mu otzenka….. dori i bulgarin ne goe kazval tochno ,kato nego. ZA SAJALENIE NA VSICHKI NAS

Етническите сблъсъци в българското виртуално пространство – един невъзможен сценарий

Християн Вачков
Влиянието на глобалната мрежа върху конструирането на идентичности е пряко свързано с постоянното създаване и преустройване на всевъзможни сайтове, които не само позволяват свободното споделяне, но и са изградени основно на базата на информация, предоставяна от потребителите. Форумите, блоговете, социалните мрежи са безспорен фактор в процесите на конструиране, репродуциране и удържане на множество локал-ни позиции, които пряко кореспондират, а понякога изцяло са в дискурса на „националната идея” или „националните идеи”. Все повече социални изследователи обръщат внимание на Интернет като поле за самоинициатива и трибуна за творене и популяризиране на национални идеологии.Изследователите на различни диаспори откриват във виртуалния свят полето, което позволява на отделни малцинствени групи да съхраняват своя-та идентичност и да я „прокламират” чрез изграждане на връзки със „себеподобните”. Интернет се развива и като поле на множество конфликти и противопоставяния, които се коренят в сблъсъка на национални идеи,възприемането на една или друга, претендираща за валидност, национал-на идея или на нейното яростно отхвърляне.Подробно изследване върху ролята на Интернет в създаването и под-държането на национали идентичности прави Томас Ериксен в своя труд Нации в киберпространството (Ериксен, 2006): ”Едно от най-интересните открития от последните изследвания на Интернет е, че тази технология по-често се използва за заздравяване на националните идентичности,отколкото за отслабването им. (…) Всъщност Интернет бързо се превръща в основен медиум за консолидирането, подсилването и дефинирането на колективни идентичности” (ibid, 2006, pp.4-5). За да илюстрираме механизмите на продуциране и репродуциране на идентичности в Уеб пространството ще разгледаме и по-подробно примерите, които Ериксен предлага.

Логиката на политическото

Невена Панова

Рецензия на книгата на Боян Манчев, Логика на политическото.

Културната геометрия онлайн или как да анализираш динамиката на настоящето

Славка Каракушева

Рецензия на книгата Нова културна геометрия. Уебмрежовици, културбракониери, киберагитатори. (2012) Дичев, И.,Ю. Роне (съст.), София: Изток-Запад.