Критика и Хуманизъм | 36 | 2011 | Качество на висшето образование в национални и глобални контексти

Промените в Закона за висшето образование след 1995 г. – лабиринт без изход

Таня Петрова

 

Законът за висшето образование, приет през 1995 г. и изменян 34 пъти,

изживя времето си. 16 години след въвеждането на тристепенната структура

на висшето образование – гордостта на 37-ото Народно събрание и първа

стъпка към Европейското пространство за висше образование, законът изо-

билства от неработещи текстове, вътрешни противоречия, тромави и откро-

вено ненужни регламентации. Голямото количество изменения не успяха да

създадат стимули и да гарантират ефективен контрол върху качеството на

обучението и научната дейност на висшите училища. Системата за висшето

образование продължава да страда и от липса на прозрачност.

Настоящият текст ще проследи по-важните промени в Закона за

висшето образование от приемането му през 1995 г., като се фокусира върху

темата за качеството на висшето образование. Анализът няма да се ограни-

чи в институционалните механизми за гарантиране на качеството, а ще про-

следи ключови характеристики на системата, промените в които променят и

облика ѝ. С оглед на големия брой изменения е предпочетен тематичен под-

ход, без претенция за изчерпателност. Текстът ще работи преимуществено

с нормативни документи и не си поставя за цел да представи съпътстващия

обществен дебат в сферата на висшето образование.

Краят на ВАК – от политически към академичен произвол?

Майя Грекова

 

Дълъг беше дебатът „За“/“Против“ ВАК,1 и след ВАК – накъде. Бяхме

свикнали с ВАК, макар добре да разбирахме що за „висша“ „комисия“ е.

Всяко правителство през последните двадесет години в началото се закан-

ваше да премахне и тази „тоталитарна структура“, но в хода на управле-

нието си разбираше колко удобно е да се държат учените в подчинение.

Вече не вярвахме, че е възможно да съществуваме без ВАК! И ето че един

министър2 като че ли пожела да премахне ВАК – предложи за обсъждане

законопроект, който закрива ВАК и създава друга система за „развитие на

академичния състав“3.

Няма да се впускам в подробен преглед и анализ на обсъжданията и

на промените в „новия“ закон. Ще се интересувам основно от проблема

за отговорността, концентриран в два въпроса, съдържащи ключовите

аспекти на промяната: 1. Какво се случва с академичния състав4, когато

отпадне политическият контрол? 2. Какво се случва с академичния състав,

когато системата, управляваща развитието му, се децентрализира?

Ще се опитам да приведа достатъчно аргументи в защита на тезата,

че сам по себе си политическият контрол не снема отговорността от все-

ки учен за всяко негово действие, имащо отношение към „развитието

на академичния състав“; но наличието на политически контрол прави

възможно принизяването на отговорността като ценност; отпадането на

политическия контрол само по себе си не възстановява ценността на отго-

ворността; невъзстановената ценност на отговорността при липса на не-

научен контрол (може да) води до „академичен“ произвол.

Акредитация срещу рейтинги – с кое какво да измерваме?

Анастас Герджиков

 

 

С Постановление на № 168 от 17.06.2011 г. наред със средства за

оптимизация на държавните висши училища Министерски съвет пре-

доставя и средства за модернизиране, като това става „въз основа на кла-

сиране на висшите училища по професионални направления, извършено

на базата на оценка за качеството на обучението и съответствието му с

потребнос-тите на пазара на труда”. Тази оценка според текста на поста-

новлението се формира въз основа на показатели със съответна тежест,

определени в Рейтинговата система на висшите училища в Република

България, администрирана от Министерството на образованието, мла-

дежта и науката.

Няма никакво съмнение, че диференциране на финансирането на

вис-шите училища е необходимо. Вече повече от 10 години държавната

субсидия се определя според броя на студентите във висшите училища,

което е по-справедливо от „историческия” принцип на финансиране, при

който принцип всъщност липсваше. От самото въвеждане на тази про-

мяна обаче е ясно, че, ако броят на студентите е единственият критерий,

системата стимулира университетите да увеличават броя на студентите,

а не да повишават качеството на образованието.

Законът за висше образование (ЗВО) се е опитал да преодолее този

проблем чрез изискването на чл. 91, ал. 2, т. 3 субсидията за издръжка

на обучението във висшите училища да се определя не само въз основа

на диференцирани нормативи по професионални направления за един

студент и броя на приетите студенти и докторанти, а и въз основа на

резултатите от оценката при акредитацията на висшето училище и него-

вите специалности.

Националната агенция за оценка и акредитация пред новите предизвикателства във висшето образование

Димитър Йончев

Хумболтовият университет остана далеч назад в историята. На него-

вото място …. Дали би било вярно да се каже, че на неговото място се

появиха съвсем нови играчи в либералния образователен пазар? Изглежда

малко пресилено, но въобще не е лишено от основание. „Здравата връзка

между икономиката и обучението никого не е била толкова отчетливо вид-

на, както е днес” (Ali and Shastri 2010).

Днешният университет е обект на публични политики, точно както

такъв обект е например пазарът на труда. Публичните политики в Европа

ориентират висшето образование в посока на разпознаваемост в европей-

ското пространство, на съвместимост, която да позволява все по-голяма

мобилност, на универсалност в използването на дипломираните специа-

листи, на все по-тясна връзка на обучението с бизнеса. Впрочем, подоб-

ни ценности мотивират публичните политики и на европейския пазар на

труда, където хоризонталната и вертикалната мобилност, наред с ученето

през целия живот, привличат основните инвестиции в тази сфера.

Висшите училища са в полето на свободния пазар, дори когато зад тях

стои държавата. Този факт е силен мотивиращ фактор за техните ръковод-

ства, които се стремят да развият висока конкурентна способност. Тя да-

леч надхвърля националните граници, които практически не съществуват

в съвременното пространство на висшето образование.

Ключовият термин в съвременния университет е качеството на вис-

шето образование. В края на 90-те години на миналия век това разбиране

беше възприето като основа на европейската политика в областта на ви-

сшето образование, станала известна повече под името „Болонски процес“.

Ефективността на публично финансираните висши училища в България – приложение на анализа на границата на ефективност

Анита Байкушева, Боян Захариев, Десислава Кузнецова, Драгомира Белчева и Петя Брайнова

Настоящата статия е разделена на три параграфа. В първия е представена методологията на анализа на границата на ефективност. Във втория методологията е приложена за анализ на държавно-финансираните висши училища. В третия параграф е направен анализ на ефективността на научноизследователската дейност в държавните висши училища.

Споделянето на разходите за образование като решение на съществуващи проблеми в системата на финансиране на висшето образование в България

Александър Александров

Тази статия надгражда и развива някои по-ранни предложения по

теми, свързани с финансирането на висшето образование, рейтинг сис-

темата на висши училища и социалните придобивки и стимули за сту-

дентите в България. Поради ограничение в обема, в този материал няма

да бъдат разгледани част от необходимите промени в сферата на висшето

образование като въвеждане на настоятелства с реални управленски пъл-

номощия, счетоводна и финансова отчетност, включително въвеждане на

Международни счетоводни стандарти за публичния сектор, разделяне на

академичното от финансовото ръководство и други.

Така статията не претендира да предложи решения за всички пробле-

ми, пред които е изправено висшето образование в България. Целта дори

не е да се даде окончателна формула за финансиране на висшите училища,

а само да рестартира дискусията по тази проблематика и да предложи кон-

кретни алтернативи. В предишните дискусии по тези теми в последните

десет години има много ценни идеи. Но едва сега тези идеи са реално

осъществими поради някои сравнително скорошни събития, като създа-

ването на рейтинг-системата на висшите училища, въвеждането на задъл-

жителни матури, студентското кредитиране, както и финансовата криза и

състоянието на държавният бюджет. За пояснение – рейтинг-системата и

задължителните матури дават картината на качеството съответно на вис-

шите училища и на кандидат-студентите, държавно-гарантираните заеми

правят образованието достъпно за всеки, без оглед на социалния статус,

а финансовата криза дава допълнителен стимул на държавата да направи

някои трудни стъпки сега.

Научната компетентност – персонална и институционална оценка

Борислав Тошев

С масовизацията на висшето образование се масовизира и научната

дейност, а средствата за нейното развитие намаляха. С отпадането на во-

енната заплаха след разпадането на Съветския блок финансовите ресур-

си, насочвани за развитие на науката, вече не са такива, каквито бяха в

миналото. Проектното финансиране на научната дейност в голяма степен

замени нейното институционално финансиране (Тошев, 2011а). Диферен-

циацията на науката – основен белег на науката на XX век, отстъпи на

интеграционните процеси. Използването на интердисциплинарни и меж-

дудисциплинарни методи в решаването на научните задачи стана необхо-

димост (Тошев, 2011б).

При тези условия, както за финансиращите организации, така и в ли-

чен план, обективната оценка на научната компетентност на участниците

в научния процес – изследователи и научни организации – в дадения мо-

мент и в развитие, придобива особено значение. В тази статия са предло-

жени инструментите, чрез които такава оценка може да бъде направена.

Всички оценъчни процедури водят до числа, които изглеждат достатъчно

инструктивни и затова обективността на получените резултати едва ли

може да бъде поставена под съмнение.

Въпроси, на които министър Игнатов трябва да отговори

Димитър Вацов

Тук публикуваме въпросите, подготвени за интервю с министър Игнатов от главния редактор на списанието и формулирани преди всичко на базата на повдигнатите от авторите на този брой проблеми – едно интервю, което не се състоя, въпреки че поканата за него и въпросите бяха официално депозирани в МОНМ на 16.09.2011 г. Въпросите са публикувани във вида, в който са подадени. Доколкото касаят стратегически проблеми пред висшето образование в България, те не са изгубили актуалност и все още очакват своя публичен отговор.

Изключителност, изключване и рисковете на Болонския процес

Тодор Христов и Ивелина Иванова

Тази статия има за цел да покаже, че европейските политики в областта на висшето образоване артикулират качеството му като особена форма на нематериален капитал, която може да бъде наречена изключителност. Ще опитаме да покажем също, че този начин на артикулиране на качеството поражда риск от декапитализиране и маргинализиране на българското висше образование.

Болонският процес под въпрос – национални пречупвания и инструментализации

Жил Руе

Това изследване ще се опита да огледа в перспектива някои реакции,

които отхвърлят Болонския процес, и да ги анализира с оглед на икономи-

чески и политически инструментализации.

Болонският процес наистина беше инструментализиран икономиче-

ски. На първо място, интегративният подход на Лисабонската стратегия

вписа Болонския процес в един контекст на неолиберално пазарно функ-

циониране и доведе до радикална промяна на често много стари и утвър-

дени университетски институции, които усвоиха езика, методите и логи-

ките (дори идеологията) на пазарния сектор (Hazan, 2006).

Инструментализиацията е и политическа, понеже ако всяка страна,

подписала Болонския процес, трябваше да осъществи специфично пре-

чупване на прословутите „общи насоки” за адаптирането им към локал-

ния контекст, то може да се окаже, че под булото на „добрите” намерения1

голяма част от тези пречупвания доведоха до включване на системите на

висше образование в една пазарна система, особено с въвеждането в пуб-

личните учреждения на мениджърската логика на търсене на алтернатив-

ни начини за финансиране.

Най-сетне, третата инструментализация на Болонския процес е него-

вото самоинструментализиране чрез привилегироване на внедряването на

инструменти, техники и следователно на структура, вместо на ценности.

Като първа стъпка, един бърз обзор на някои оспорващи Болонския

процес движения – най-вече през учебната 2009-2010 г. – ще ни позволи да

опишем недоволствата от него от страна на различните актьори, студенти

и преподаватели. След това тези предполагаеми инструментализации на

Болонския процес от Лисабонската стратегия, а впоследствие и в рамките

на Стратегия „Европа 2020”, ще бъдат предмет на анализ в контекста на

„икономиката, основана на знанието”.

Смисли и функции на университетското образование между Хумболт и Болоня

Красимир Стоянов

Разгорещените дискусии около реформите в университетското образование през последните години не само дават добър повод да се постави отново въпросът за смисъла и функциите на това образование. Нещо повече, те просто правят наложително систематичното обсъждане на този въпрос. Очевидно е, че основният критерии за това, доколко са удачни извършените или набелязаните реформи на една институция, е доколко тези реформи отговарят на нейната „идея”, т.е. на нейните вътрешно присъщи смисли и функции.
Аз ще се опитам да се насоча към този въпрос в контекста на дискусиите около т.нар. Болонска реформа през последните години. Докато за някои участници в тази дискусия въпросната реформа е необходима и решаваща стъпка към модернизацията и консолидацията на европейското университетско образование, то за други тя представлява един вид „разпродажба” на неговата идея, или най-малкото нейната колонизация от страна на икономически и държавно-бюрократични логики и механизми. Но какво всъщност представлява тази идея в нейния „оригинален” вид? Към този въпрос ще се насоча след едно сбито представяне на аргументите на поддръжниците и противниците на Болонската реформа, така като тези аргументи се артикулират най-вече в публичното политическо  пространство на Германия. В една следваща стъпка ще се опитам да покажа как тази идея следва да бъде реактуализирана в контекста на мо- дерното масово университетско образование. В заключение ще представя тезата, че практическото осъществяване на тази реактуализация предполага не отхвърляне, а реформа на Болонската реформа; една „реформа на реформата”, която преодолява принципа на канонично структуриране на университетското образование и която полага култивирането на изследователски компетенции като негова централна оперативна цел.

Образование, образование, образование – Три идеи за качеството на висшето образование в Англия и Уелс

Лоис Лий и Каролин Хайтмайър

На Конгреса на Лейбъристката партия през 1996 г. Тони Блеър очертава приоритетите си в управлението на страната: „Образование, образование, образование”. Лозунгът се оказва успешно ораторско попадение и Блеър се връща към него в началото на втория си премиерски мандат – който обаче ще протече под знака на дебатите за ислямисткия тероризъм и (законността на) войната в Ирак.2 Днес този акцент върху образованието изглежда почти като глезотия в сравнение със съвременните дискурси, фокусирани върху финансовата криза, недостига на работни места и високата себестойност на основните ресурси. Въпреки това лозунгът е важен, тъй като добре резюмира това, което е определящо за политиката на „Новия лейбъризъм”: среден път между колективисткия акцент на Стария лейбъризъм върху неравнопоставените социални групи и индивидуалистката концепция за справедливост. Този курс кристализира в идеята за социална мобилност, прокарвана заедно с акцента върху образованието, като в центъра на вниманието и на двете е възможността индивидът сам да подобри положението си. Тоест, ако Старият лейбъризъм критикува неравното разпределение на ресурси между групите, а понякога и самите групирания, Новият лейбъризъм оставя настрана групите и ресурсите им – очевидно приемайки ги за неизменна даденост или най-малкото за загубена битка – и вместо това се фокусира върху това как индивидът би могъл да се движи по социалната и икономическа стълбица (т.е. нагоре). Резултатът от този подход е, че по-общите въпроси за промяната на структурата на обществото (и за различните форми на дискриминация и йерархия, заложени в нея), са изтласкани извън обсега на внимание за сметка на силен акцент върху индивида и върху условията, при които той би имал възможност за напредък в рамките на тази устойчива структура.

Реформи във висшето образование на Англия – от публично финансиране към пазарна логика

Джон Холмууд

В тази статия ще разгледам последните предложения за реформи във висшето образование в Англия, поставяйки ги в техния исторически и по-широк контекст.1 Ще се съглася, че някои страни на тези промени като че ли отразяват една скрита тенденция към приватизация на висшето образование, видима и в други страни. Все пак ще допусна, че те са едновременно радикални и безпрецедентни по своя характер. Става въпрос за радикална трансформация на една система на всеобхватно, масово и публично висше образование в система на частно висше образование, със значими последици както за социалните права на гражданството (Holmood and Bhambra, forthcoming), така и за други публични блага.

Още в самото начало би трябвало да заявя, че имам и активна позиция по отношение на тези проблеми, аз съм един от основателите на Кампания за публичен университет. Не декларирам този факт, за да го превърна в потенциален източник на пристрастност, а по-скоро за да го означа като основа на определен тип яснота и неотложност, пронизващи целия текст (и да обясня, че някои от източниците са от вид, обикновено определян като ефимерен и неподходящ за цитиране в научна статия). В момента картината на висшето образование във Великобритания се променя постоянно, а последните предложения за реформи не са предмет на обсъждане в основните академични издания. Разбира се, някои аспекти са били обект на анализ, особено онези, свързани с възхода на икономиката на знанието и нейното влияние върху западните системи на висше образование (Slaughter and Leslie 1997; Marginson and Considine 2000; Bok, 2003; Slaughter and Rhoades 2004), и с въвеждането на регулаторния одит и новия публичен мениджмънт (Dunleavy and Hood 1993; Barzelay, 2000; Lane, 2000). Без прецедент
за Великобритания са както скоростта, с която се въвежда маркетизацията на висшето образование в периода от изборите на новото управление насам, така и всеобхватният характер на плановете.

Качеството на висшето образование и университетските реформи – италианският случай в дългосрочна перспектива

Антонио Ферара

Закон 240/2010, познат като “реформа Джелмини” (по името на министъра, която го инициира), е последният опит да се разреши напрежението между качество и масов достъп до университетско образование в Италия; напрежение, което съвсем не е от скоро. Законът не беше посрещнат с пълен консенсус, както показаха и протестите на студенти и изследователи, започнали в деня на приемането му в Парламента и продължили и след това. За да разберем обаче подкрепата на общественото мнение и на “служителите” за тази реформа, трябва да се върнем назад и да я разгледаме в по-дългосрочна перспектива.

Елитарен университет
През първия век от живота на обединената италианска държава университетът функционира като институция с ограничени размери и с елитарен характер: през 1913 г. се дипломират 4 000 души на година, а през 50-те години те все още са не повече от 20 000 (Graziosi, 2010, рр.25, 37). В този период качеството на изследователската работа и на преподаването, обаче, се понижават поради фашистките политики, които практически изгонват от университетите най-добрите и международно признати учени. Някои избират да се пенсионират (като бившия премиер Виторио Емануеле Орландо, известен юрист и правен теоретик), а други отказват да се закълнат във вярност на режима и подават оставка, подобно на Гаетано де Санктис, навярно най-важният историк на античен Рим по онова време, станал след войната председател на Института за италианска енциклопедия (Boatti, 2001). Трети, като Енрико Ферми (чиято жена е еврейка), емигрират заради антисемитските закони от 1938 г. Неслучайно по-голямата част от Нобеловите награди, присъдени на италиански учени в следващите десетилетия, са запазени за работещите в чужбина, предимно в САЩ (Graziosi, 2010, рр.30-33; Fermi, 1968).

Pax Sinica и пактът на китайското образование

Димитър Камбуров

Вчера, 3 октомври 2011 г., Рафаел Надал на пресконференцията след скъпоплатен демонстративен мач в Тайван заяви, че много се радва, че е спечелил „тук, в Пекин, преди три години”. Нека всичко, написано по-долу, да се гледа през призмата на това по-скоро целокупно указващо ни изказване.
Жанрът на този текст ще бъде по-скоро мемоарно-биографичен и в този смисъл далеч не експертен, статистически надежден и въобще научен. Сигурен съм, че има достатъчно изследвания и статистики за това какво се случва в китайската образователна система и в частност в китайското висше образование. Моят есеистичен обзор ще изхожда преди всичко от личния ми опит като чуждестранен лектор по български език, култура и литература в Пекинския университет за чужди езици и култури (Beijing Foreign Studies University), известен в Китай с името Бейуай. Този университет е изненадващо популярен и се ползва с непоклатим престиж. Мълвата гласи, че някога е бил езиково отговорен за нивото на китайския шпионаж, след 1966 г. най-вече срещу СССР, който впрочем е субсидирал създаването на университета десетилетие по-рано. По-късно обаче е улегнал в по-мирски облик и днес завежда езиковото разнообразие в страна, ендемично безразлична към него. В университета, освен международно утвърдените, се изучават и малки езици като норвежки, унгарски, български, холандски, гръцки, а сърбо-хърватският, когато пристигнах, още не беше разделен. Въпреки тази му мисия на бяла лястовица на езиковата многоликост в една пословично монологична страна, за мен си остана загадка как университетът се е сдобил и как все още пазеше своя впечатляващ авторитет. С времето обаче започнах да се убеждавам, че тази институция е по-скоро типична в своята образцова китайскост и в този смисъл подобаващо репрезентативна за образователната система, в която заемаше доста предна позиция. Това, че и в него, както в цял Китай, човек трудно можеше да се оправи на какъвто и да е чужд език; че администрацията се държеше високомерно и пренебрежително към свои и чужди; че китайският стил на обучение гарантираше масово посредствени резултати… – всичко това правеше университета типично-образцов.

Силата на периферията в епохата на разпадане на старите центризми

Интервю на Елица Станоева с Диана Мишкова,
Директор на Център за академични изследвания, София
28.07.2011 г., София

Е.С.: Базовите ценности на институтите за академични изследвания са труднопреводимото понятие „excellence” – изключителност на изследванията, както и тяхната релевантност. В настоящата ситуация на конфликтни стремежи към нараства- ща специализация и фрагментация на дисциплините вътре в университетите и към интердисциплинар- ност в изследователските дейности един от подходите, който широко се прилага от институтите за академични изследвания, е оформянето на групи с тематичен фокус, като разбира се релевантността на този фокус може да се определя според различни приоритети. Разглеждайки програмите, които ЦАИ е реализирал през годините, тематични фокуси се открояват в текущата програма „Модерност и идентичност”, както и в минали програми като „Авторитет и социално доверие”, „Роли, идентичности и хибриди”, „Ние, народът”, „Идеята за рефлексия”, „Как да мислим Балканите”, „След присъединяването… Социо-икономическа култура на Източна Европа”, „Дискурси на регионалната идентичност в Централна и Източна Европа, 1775-1945 г.”

Как се дефинират изследователски приоритети в европейски контекст

Интервю на Елица Станоева с Лука Джулиани,
ректор на Научната колегия, Берлин
(Wissenschaftskolleg)
6.07.2011 г., Берлин

Е.С.: При подкрепата на индивидуални или колективни проекти институтите за академични изследвания (ИАИ), изградени по модела на института в Принстън,1 възприемат като основни свои ценности критериите за образцово качество или изключителност (excellence) и за релевантност/актуалност (relevance). Предвид настоящите тенденции в академичното поле, съобразно които качеството на образователните и изследователските институции се измерва посредством импакт фактори, Индекси на цитиранията и други квантифицируеми показатели, какви са критериите на ИАИ за образцово качество?
Л.Дж.: Проблематично е да се говори за институтите изобщо, тъй като всеки институт има своя собствена стратегия. Лично аз не вярвам в метрични системи, не вярвам в импакт фактори, не вярвам в Индекси на цитиранията. Затова и не ме интересува къде е публикувана дадена статия; това, което искам да знам, е дали тя е добра. И ако едно много добро списание е публикувало лоша статия – а това се случва, – за мен тя си остава лоша статия. Проблемът е, че човек се нуждае от време за четене.

Пътища на образованието

Елица Станоева

Kолаж от фрагменти от студентски есета по конкурса на списание Критика и хуманизъм
Образователната мобилност е централен момент в единната образователна стратегия на Европейския съюз, артикулирана в т.нар. Болонски процес, както и по-конкретно в Рамковите програми на ЕС за изследвания и иновации. Като политически приоритет повишената образователна мобилност обикновено се мисли на макронивото на транснационална nуправленска платформа, глобална икономическа конкурентоспособност и индустриални иновации. Но как се преживява формираната от тази стратегия образователна ситуация на „отворени хоризонти” и интензивен обмен от новодошлите участници на образователния терен – студентите, които не са просто бенефициенти на програмни приоритети, а са и активни субекти на екзистенциален опит? В търсене на най-различни възможни отговори на този въпрос списание Критика и хуманизъм организира конкурс за студентски есета, споделящи преживявания от пребиваване в чужда образователна среда.

на български език

Студентският обмен като луксозна възможност

Тодор Христов

Методология
Тук ще спестя много от детайлите по методологията на изследването.
Накратко, то премина през четири основни фази. Тъй като все още не разполагаме с ефективен български стеминг софтуер, първата фаза се състоеше в придаването на ръка на обща форма на различните словоформи на една и съща лексема. На втората стъпка текстовете бяха предварително подготвени за анализ с помощта на софтуера за семантичен анализ Automap, с чиято помощ бяха трансформирани в празни означаващи служебните думи и цифрите. Третата стъпка се състоеше в изграждане на семантичната мрежа на текстовете с помощта на алгоритъма за семантичен анализ на Automap. Като свързани бяха третирани всички думи от един параграф, като силата на връзката между две думи бе изчислена въз основа на близостта им в рамките на параграфа и честотата на случаите, в които се появяват със сходна степен на близост. Получената мрежа съдържаше 3 051 понятия, извлечени от текстове с общ обем 18 456 думи и разпределени в 195 параграфа. Тъкмо резултатите от този анализ визуализира облакът от категории в началото на тази бележка (по-големият шрифт на понятията съответства на по-голяма централност в рамките на мрежата, хоризонтално разположените думи като правило са свързани с тези, които са разположени перпендикулярно на тях). Четвъртата стъпка от анализа се свеждаше до установяването на ключовите елементи на семантичната мрежа. Тя бяха изчислени въз основа на общата степен на централност, отразяваща степента, в която те са свързани с други елементи на същата мрежа.

Срещу стената

Цветелина Манова

 

СРЕЩУ СТЕНАТА

есе

О, изтокът е изток, западът е запад и те никога не ще се срещнат.
Джоузеф Ръдиард Киплинг
Молех се само да свърши войната…
Тънката цепнатина между устните ѝ се разтваря за миг, но само колкото да пропусне думите, след което се хлопва зад тях като врата на невидим затвор. Лицето ѝ помръква, очите ѝ се замъгляват, леките бръчици по челото ѝ се изопват и изчезват. Гледам я и за един кратък миг ми се струва, че жената срещу мен е поне с двадесетина години по-млада, отколкото е в действителност. После илюзията изчезва, а действителността се настанява на мястото ѝ с триумфалната си и самодоволна усмивка.