Критика и Хуманизъм | 32 | 2010 | Критика и суверенност

За силата и слабостта на академичната социална критика

Боян Знеполски

Социалната критика като академичен жанр може да възникне на различни места – в изследователските лаборатории по социални науки, както и в резултат от тясното взаимодействие между социални изследвания и социални протести на гражданите. Пример за първия вид критика екритическата социология на Пиер Бурдийо. Първоначално тя е замислена като изследователски проект, спазващ строго разделението между академична и всекидневна нагласа, между академично и всекидневно говорене за социалния свят. В автобиографичната си книга Да направим действителността неприемлива Люк Болтански, един от близките последователи на Бурдийо, впоследствие отдалечил се от „учителя“, свидетелства за тази целенасочена и строго спазвана аскетичност на „кръга Бурдийо“. (…) Съществува обаче и друга традиция на социалната критика, представена от социологическата школа на Ален Турен, чиято изследователска кариера прeминава почти изцяло по барикадите на различни социални движения във Франция, Централна Европа и Латинска Америка. В този случай социалната критика методологически изисква тясното взаимодействие на социологически анализ и социален протест.

Обикновеното – новата метафизична инстанция на критиката

Милена Якимова

Тук искам да подема един сюжет, който да се чете като подлиние на това, което прави Боян Знеполски в текста си в този брой. Нека най-напред припомня, че изложението му е построено около една доста стряскаща мета- морфоза на отношението между академичната социална критика и гласове- те на социалното недоволство на академично необвързаните и неизкушени социални актьори. Изходно положение на Знеполски е откровената асиметрия и привилегированост на академичната социална критика в Европа през 60-те години. Асиметрията е налице, независимо дали социалният критик е оттеглен в изследователските лаборатории за концептуално демонтиране на обективните структури на неравенство и господство, или „се включва“ в барикадното недоволство, на което обаче иска да придаде истинската му и подобаваща форма, ако така аналитично шаржираме и противопоставим позициите на Пиер Бурдийо и Ален Турен през 60-те. И в двата случая теоретически надменната предпоставка е, че истината на несправедливостта не може да бъде постигната от нейните жертви, не може да бъде посочена от барикадните трибуни.

Що е идеология? Опит за реактуализация на една политико-критическа категория

Красимир Стоянов

Понятието за идеология на практика изчезна за повече от тридесет години от философските и социологическите дискусии. Едва в последно време наблюдаваме отново опити за реактивиране на това понятие като централна категория на политическата критика – каквато то бе до 70-те години на миналия век.

В настоящия текст първоначално ще се опитам да осветля причините за дълготрайната забрава на понятието за идеология, което според мен може да служи като централен концептуален инструмент за диагностицирането и анализа на патологии на политическото. Основната част на текста ще се фокусира върху опита за една актуализираща реконструкция на тази категория: една реконструкция, която би следвало да е в състояние да достигне съвременните стандарти на понятиен анализ, така както те се изявяват преди всичко в модерната аналитична философия.

Между суверенно насилие и човешко действие. Джорджо Агамбен и критиката на политическата суверенност

Боян Манчев

Днес тезите на Агамбен, превърнали се в поредната модна реторическа протеза на псевдоинтелектуалната разновидност на консумативното общество, се подемат напълно безкритично в често пъти съвършено неподходящи контексти. Тезите на Агамбен са подлагани на ожесточени, повече или по-малко основателни критики, както в политически консервативните среди, така и в средите на радикалната критическа мисъл. Авторът на Homo Sacer е обвиняван едновременно в политически радикализъм и в опасни десни обсесии, оригиналността на тезите му е често оспорвана, доколкото представлява куриозна смесица от интерпретативно и акцентиращо върху определени мотиви четене на често несъвместими автори като Бенямин, Шмит, Батай, Таубес, Фуко, Дерида, Нанси, Негри. За нас в случая не е толкова важно да даваме стойностни оценки на творчеството на италианския философ, колкото да подчертаем факта, че безпрецедентният интерес към тезите и особено към понятията, изложени в двата тома на Homo Sacer, има безспорно симптоматична стойност за критическото мислене на съвременността.

Насилие и изкупление

Владимир Градев

В търсенето на точката, от която е възможна критиката на насилието (Бенямин, 1921) Валтер Бенямин най-напред внимателно разграничава различните значения на Gewalt, дума, която на немски означава насилие, сила, но също авторитет, власт и означава както съдебната власт (richterliche Gewalt), така и бащината сила (elterliche Gewalt), както духовният авторитет на църквата, така и държавната власт. Същественото е, че по естеството си насилието принадлежи на правото, доколкото го изгражда, запазва и разрушава. Бенямин изхожда от класическото противопоставяне на естествено право, според което насилието, като неизбежен „природен продукт“ не представлява специфичен проблем и позитивно право, което го разглежда не като производно на човешката природа, а като продукт на конкретните исторически обстоятелства. Естественото право приема насилието според принципа „целта оправдава средствата“, а позитивното, обратно, само според законовата оправданост на средствата.

Биополитика и суверенност – към въпроса за границите на юридическата рационалност

Мартин Канушев

Този текст има минимален залог; неговата логика се конструира около три пункта. Най-напред, проблематизиране на ключовите предпоставки, върху които се изгражда юридическата теория за суверенността. След това, анализ на централните елементи, които изграждат биополитиката като тип власт, функциониращ успоредно с дисциплинарните практики. И накрая, или по-скоро чрез взаимното оглеждане на биополитика и суверенност, един социологически опит за очертаване на границите на валидност на юридическата рационалност в съвременните общества.

Фуко и либералната идея за гражданско общество

Момчил Христов

Едва ли има съмнение, че терминът гражданско общество е един от централните елементи, които структурират съвременните политически и социалнонаучни дебати около представителната (либерална) демокрация. Като негови силни страни обикновено се изтъкват: потенциално безграничният плурализъм; солидарността, състраданието и емпатията между неговите членове; силната политическа активност на съставящите го групи („групи по интерес“, „социални движения“, „асоциации“) и тяхната относителна автономност по отношение на държавните институции; способността му да бъде коректив на всяка прекомерна власт в един либерален демократичен режим. По думите на един авторитет в областта на социологическата рефлексия върху проблема „една либерална демокрация може и много малко да представлява гражданското общество, но ако съдържа твърде малко гражданско общество, нейното бъдеще като либерална демокрация е застрашено“. Либерално-демократично общество е онова, в което има достатъчно гражданска енергия и капацитет, за да противостои на идеологическата партизанщина и на частните интереси в сферата на политиката.

Правото на обосноваване в международен контекст

Христо Гьошев

В текста, който следва, бих искал да поставя за разглеждане един опит за философски принос по този проблем, идващ по естествен начин откъм традицията на критическата теория, от която след Хабермас идеята за теоретично универсализиране на условията на политическия диалог е неразделна част. Този опит представлява част от социалната теория на Райнер Форст, а оценяването му изисква анализиране на централното за нея понятие за право на обосноваване. Нормативният потенциал на това понятие идва оттам, че макар да е създадено в отговор на дебата за съвременните мултикултурни общества, то съдържа претенцията за универсална валидност, позволяваща прилагане в глобален контекст. За да бъде постигнато по-пълно разбиране, преди анализа ще разгледам основните положения, на които то се крепи. Първото важно положение е аналитичното разграничение личност – общност в социалната теория на Форст.

Намерения и обещания в политиката

Христо Тодоров

Целта, която си поставям тук, е да разгледам въпроса за семантичната разлика между намерения и обещания. Тази разлика трябва да се прави най-вече в случаите, когато трябва да се реши дали дадено лице може да бъде държано отговорно за осъществяването на действия, които са били предварително оповестени от него. Въпросът е дали самото обявяване на намерението да извърши определено действие задължава лицето наистина да извърши действието или не. Ако това не е така, то тогава трябва да се формулират критерии за разграничаване на изказванията за намерения от тези за обещания. Обикновено във всекидневния опит такова разграничение се прави интуитивно. За практиката на политиката, и по-специално за практиката на демократичната политика, обаче е от особена важност такова разграничение да бъде направено експлицитно. Тъй като при демокрацията единственият източник на политическата власт е волята на народа, демократичното управление зависи непосредствено от доверието на хората в него. Обикновено политиците се борят за доверието на хората, като дават обещания, а критерият, според който се преценява доколко те заслужават доверие, е именно изпълнението на обещанията. Въпросът е обаче кога наистина са дадени обещания и кога става дума само за обявяване на намерения?

Перформативът – суверенна власт вместо съпротива

Димитър Вацов

Общата задача на този текст е да подхване наново въпроса за шансовете на постаналитичната философия на езика (в частност на теорията за речевите актове на Джон Остин) да даде опорна точка на критическата социална теория. Т.е. основният въпрос е: могат ли (и, ако да, как) перформативите да играят ролята на иманентна критическа инстанция в социалната и езиковата практика?

Едно моделно предложение за отговор на този въпрос, осъществено чрез ресигнификация на Остиновия „перформатив“ по следите на Дерида, ние вече имаме в работите на Джудит Бътлър. Нейното предложение – в общата си рамка – ми се струва изключително продуктивно. Ето защо ще се опитам накратко да реконструирам пътя по ресигнификацията на „перформатива“, изминат по линията Остин – Дерида – Бътлър.

Правото над слабите. Две басни за суверенитета без суверен

Тодор Христов

Ще опитам да покажа, че суверенната власт се упражнява посредством перформативи и че тя може да бъде направена по-ефективна чрез особен род перформативи, които условно ще нарека циничен суверенитет. В началото ще опитам да изясня какво разбирам под суверенитет с кратка генеалогия на понятието: Понятието суверенитет се ражда от войната между кралската и църковната власт в епохата на ранната модерност (Kreijen, 2004, p. 28). То е продукт на онзи тип политическа теория, чиито най-известни представители са Жан Боден (Bodin, 1955) и Томас Хобс (1970) и чиято първоначална цел е обосноваването на монархическата власт (Merriam, 1999, p. 12). През XVIII в. изработеното от тази политическа философия понятие става основа на една контрамонархическа теория, стремяща се да осво- боди суверенитета от връзката му с физическото тяло на краля, чийто най-известен представител е Русо (1988). Тъкмо тази контрамонархическа теория формира принципа на народния суверенитет, върху който се основават модерните демокрации.

Остин и Мос с Дерида – Дар и речеви актове

Дарин Тенев

Проблемът, на който бих желал да се спра в този текст (макар и съвсем схематично и накратко – времето трябва да се пести), касае като цяло връзката между логиката на дара и теорията на речевите актове, а по- конкретно – начина, по който те взаимно изясняват присъщите си меха- низми. Вдъхновение за настоящите размишления – както съвсем скоро ще стане ясно – бе мисълта на Жак Дерида.

Борбата за признаване и икономията на дара

Пол Рикьор

Заглавието на тази лекция, Борбата за признаване и икономията на дара, сякаш свързва вода и огън, думата „борба“ и думата „дар“. Това, което има значение обаче, е думата „признаване“, взаимното признаване. Настоящата работа е част от един по-широк опит да се придаде на по- нятието „признаване“ [reconnaissance] философското достойнство, което му липсва в сравнение с думата „познание“ [connaissance]; има теории за познанието, трактати за познанието, но доколкото ми е известно, нямаме голяма книга, която да носи заглавие За признаването. Не съм сигурен, че такава книга може да бъде написана, и затова представям само фрагменти; настоящият текст е последният фрагмент от изследването, което представям тук.