Критика и Хуманизъм | 25 | 2008 | Култури в движение

Мобилни идентичности? Мобилно гражданство?

Ивайло Дичев

В говоренето за новата мобилност има интелектуална мода. Подобна роля като че ли играеше постмодерното състояние на света през 70-80-те години и идентичността през 90-те. Днес това е темата за потоците, за диалектиката “мобилност – закотвеност”. Като казвам мода, съвсем не искам да подценя явлението. Това, че изведнъж всички от Токио до Лос Анжелис и обратно почват да говорят за нещо, не може да е просто резултат от политиката на финансиращи институции и ключови думи, нито на индивидуалното желание на автора да бъде интересен. За мен в тези три моди има нещо много общо: те са симптом на кризата на класическото модерно национално гражданство и търсенето на нещо отвъд. Постмодерната мисъл естетизира тази криза, играе с еклектизма ù, извлича хедонистки следствия от рухването на моралния ред. Идентичностната проблематика, изострена в нашия край на света от югославските войни, опитва да преинтепретира социалния ред през културни модели, традиции, та дори съдържания, да пренася върху общностите функциите на разклатените модерни институции. Накрая, тематиката на потоците бележи момента на примирението с това, че териториалният свят никога вече да бъде същият и търси нови форми на демокрация.

Трудова миграция на българските турци в Геармания. Съетнични мигрантски мрежи и култури

Мила Манчева

В своя бестселър „Руско диско” немскоезичният писател от руски имигрански произход Владимир Каминер ни запознава с двама дюнерджии, поели нощна смяна в турска закусвалня в западен Берлин. Двамата мъже обслужват редките, за тази част на денонощието, клиенти под звуците на българска музика, което предизвиква озадачението на авторовия протагонист. В последвалия разговор става ясно, че те са „всъщност българи, които се правят на турци” – „Берлин е твърде многообразен и човек не бива да усложнява нещата без нужда. Клиентелата е свикнала, в турска закусвалня да бъде обслужвана от турци, дори когато в действителност те са българи.”. Епизодът вдъхновява писателя за разказа „Бизнес Комуфлаж”, абсурдистка реплика на темата за ситуативната природа на идентичността и за безкрайните възможности и невъзможности в процеса на нейното изразяване и разпознаване. Разказът, лек и ироничен, е не просто илюстрация на присъствието на българските турци в съвременен Берлин, но и проницателен щрих върху начина, по който биват възприемани и преживяват себе си в миграция. От началото на 90-те години българските турци са удобна работна ръка за сравнително младите етнически бизнеси на немските турци в Германия.

Хибридният жизнен свят на българските студенти в Германия

Марина Лякова

Студентският живот на българските младежи в чужбина представлява съществено предизвикателство пред социалните науки. От една страна, защото за пръв път в миграционната история на България сме свидетели на масово напускане на България с цел “получаване на знания”. На второ място, защото пребиваването в чужбина крие възможността за у-свояване не само на знания, но и на нови стилове на живот, подходи към работата, норми и хабитуси; у-свояване, което се реализира на индивидуално равнище, но и което само по себе си крие потенциал да генерира промени в динамично развиващите се стилове на живот в България. Трето, защото следването в чужбина е израз на една рядко срещана в модерните общества междупоколенческа солидарност – с цената на огромни финансови и организационни усилия българското семейство изпраща децата си да следват в чуждестранни университети отчасти и с надеждата, че тази инвестиция ще се изплати някой ден – „децата ще живеят по-добре от нас” и „децата ще помагат”; в този смисъл (и тук с риск да заскобим емоционалността на отношението родители-деца) за много български семейства следването на децата в чужбина е освен всичко друго, форма на „доброволно пенсионно осигуряване”. Четвърто, защото става дума за масов феномен.

Любов-омраза към чуждестранната храна – Неофилия, неофобия и глобализация

Ричард Уилк

Като физически предмет хамбургерът е сравнително просто нещо – питка с пържено кюфте от смляно месо. Но културно и политически се оказва, че хамбургерът е не по-малко сложен и мощен от мобилните телефони или всяко друго електронно устройство, което променя из основи нашия свят. Какво би могло да направи един толкова прост хранителен продукт така примамлив, че да кара всеки ден милиони хора да ядат нещо, което никога преди не е било част от тяхната кухня или начин на живот? И какво би могло да направи същия този хамбургер така опасен, че да подтикне политиците да изнасят пламенни речи срещу него, а хората да участват в улични демонстрации срещу продажбата му? Хамбургерът е един от множеството задвижени от силите на глобализацията предмети, символи и лица, които успяват да възбудят силни страсти и да провокират нови видове конфликти. Храната и кулинарията предлагат изключително плодотворни възможности да се разбере и проследи как работи глобализацията едновременно като обективен културен и икономически феномен и като реторическо поле, в което са съсредоточени разнопосочни интереси.

Националното като рекламен репертоар

Мила Минева

Ние сме онези, орисани да извървят дълъг път. И ние сме тези, които започват отначало. Ние сме тези, които празнуват като за последно, които заедно се радват на малко и които заедно постигат много. И когато надскачаме себе си и когато съдбата ни обръща гръб. Ето тогава постигаме нашите върхове, когато се изправяме срещу същата тази наша съдба, срещу всички несправедливости, срещу високомерието на големите и срещу самите себе си. А когато падаме, ни остава единствено да се изправим отново, да се надяваме и да вярваме, да вярваме до последно, а и след това, защото сме българи, всички сме един отбор.

Текстът е впечатляващ, картината е издържана в мрачни тонове; ако човек не се загледа, би могъл да си помисли, че става дума за документален филм, посветен поне на Балканските войни. Оказва се, че кадрите представят не батални сцени, а футболни мачове, че не гледаме кинопреглед, а рекламен клип. Още по-симпатичен става този образ, когато открием, че клипът не ни предлага да се запишем в българската армия, да станем доброволци за Трета световна война, не дай боже, или поне футболисти в българския национален отбор. Става дума за далеч по-прост и всекидневен жест – да си купим „Загорка”, защото това е клипът „Един народ, един отбор…”, който оставя на потребителя да добави „една бира”, за да конструира перформативно изречение в кръчма. И така с този текст ще се опитам да представя националното като рекламен репертоар.

Магически технологии – новото, бляскавото и символното

Дейвид Морли

От общоприетите подходи в изследването на технологията обикновено може да се иска още много; не на последно място поради фокусирането им върху предполагаемо рационалните функции на технологията. Тенденцията им е да извършват едно опростяващо приравняване на модерността с рационална ефикасност, наука и техника и да пренебрегват всички символни измерения на съвременните технологии. Алтернативна изходна точка в тази посока предлага работата на Херман Баузингер в едно пренебрегнато поле като етнологията, което във Великобритания може би най-плътно би се припокривало със също толкова подценяваното поле на „фолклористиката”. Фолклорната култура в света на технологията на Баузингер за първи път е публикувана в Германия през 1961 г., но е преведена на английски едва през 1990 г., като и до днес остава слабо позната в англоговорящия академичен свят. Неговата централна теза е, че всъщност фолклорната култура е жива и здрава в модерното технологично общество, затова, ако искаме да разберем значимите, непрекъснати връзки между традиционното общество и модерността, имаме нужда от Volkskunde на настоящето.

Историята на Виктор Крум – националната идентичност в интернет

Десислава Лилова

Как се формира националната идентичност в интернет, е въпрос, който няма лесен отговор. Става дума за технологична среда, в която няма учебници, празници, паметници и символи, чието усвояване е задължително. Тук класическият механизъм за конструиране на национална идентичност не работи, но това не означава, че процесът е напълно произволен. В него участват конкретни действащи лица с конкретен статут, с конкретни ресурси, с конкретни интереси. Те могат и трябва да бъдат рационализирани и в това отношение образът на България в Интернет общностите, посветени на романа Хари Потър, съдържа много информация. Малко са поводите, които са в състояние да фокусират вниманието на милиони хора върху една страна, за която в повечето части на света не се знае почти нищо. Още по-малко са поводите, които могат да поддържат интереса към такава дестинация за дълго време. От тази гледна точка бестселърът на Джоан Роулинг е феномен, който заслужава повече внимание.

Икономизиране на жизнения свят?

разговор на Аксел Хонет, Райнер Форст и Рахел Йеги за списание POLAR, Франкфурт на Майн, 16.4.2004 г.

Предварително изясняване на понятията: вграденост на пазара

Рахел Йеги: Бих предложила първоначално да помислим какво изобщо се има предвид под понятието „икономизиране“. От една страна, в по-тесен смисъл би могло да се каже, че става въпрос за феномени на маркетизирането, т.е. за феномени, при които области на живота, дотогава не регулирани според пазарните закономерности, изведнъж се подчиняват на тези закономерности. В един по-широк смисъл обаче за икономизирането би могло да се говори като нарастване на нагласите, които по определен начин се стремят към ефективност или действат според икономическо изчисляване на печалбите. Може би първо ще обсъдим какви феномени собствено имаме предвид, за да преминем след това към една по-скоро диагностична част от разговора ни, свързана с въпроса дали според нашата оценка такива феномени в момента нарастват или не. Накрая ще дискутираме нормативната оценка на подобни феномени и тенденции.

Аксел Хонет: Нека започна с една трудност, възникваща при дефинирането на подобни понятия, с които диагностицираме съвремието. Двете споменати вече понятия – както „маркетизиране“, така и „икономизиране“ – пораждат свои проблеми, около които първоначално вероятно можем да се обединим и които допринасят за дифузността на диагнозите на настоящето от подобен тип.

В търсене на временни истини

Интервю на Мила Минева с Дейвид Морли

Минева: Нека обаче в това интервю да се опитаме да отворим Вашето „куфарче с концептуални инструменти”, за да хвърлим малко повече светлина върху теоретичните основания на подхода, който практикувате.

Морли: Вие фокусирате въпроса си върху моя подход към анализа на културата, или поне, върху спецификата на този подход, който защитавам, дори да не успявам да постигна винаги. Амбициите ми са съвсем прости, но те са, и винаги са били, едновременно политически мотивирани и реторически изкусни. От гледна точка на политическите мотивации (използвайки думата „политически” с малко „п”), подходът ми е ангажиран преди всичко с това да действа като противотежест на мъртвата хватка на Теорията с главно „Т, която, за съжаление, играе ролята на последния коз във всяка дискусия върху анализа на културата. Позицията ми по тези проблеми е, разбира се, повлияна от учителя ми Стюарт Хол. Той винаги е твърдял, че не се интересува от теорията сама по себе си, а само от нейните употреби при теоретизирането на специфични констелации (conjunctions), т.е. от използването на теоретичните инструменти за анализ на конкретни ситуации.

Неустановеност и избор

Ангел Ангелов

Състоянието на хуманитарното знание в България през 1990-те би могло да се опише като „праг или предел на епохата”, да не беше самото понятие за епоха или период станало проблематично. Невъзможно е обаче да мислим за знанието, без да анализираме институциите и общностите, в които то се създава и възпроизвежда. Не можем да кажем със сигурност кое социално присъствие днес е по-проблематично – на институциите (образователни, изследователски) или на самото знание, макар да е очевидно, че не структурите, а хората в тях решаващо допринасят за актуалността или анахроничността на знанието и дисциплинарните области.

Темата за „края на изкуството/изкуство без история?” е само част от прокламирането, обсъждането, преживяването на края на историята, философията, субекта, модерността, автора и т. н. Под „изкуство” в целия текст имам предвид „визуалните изкуства”, изкуствата на образа, включително видеото, но без киното.3 Размишленията за края на историята на изкуството през последните десетилетия е, разбира се, социално, а не астрономически мотивирано. Но астрономическият завършек на един век, дори на едно хилядолетие и започването на нов(о), е също повод да се прогласява или да се размишлява за приключващи социални присъствия.

Априлското въстание на пътя на културите

Албена Хранова

Още преди публикуването на първия том от „Записки по българските въстания” (1884), Иван Вазов отпечатва откъс от текста на Захари Стоянов под заглавие „По въстанието в 1876. Събранието на Оборище” в книжки Х и ХІ-ХІІ (1883) на почти еднолично редактираното от него списание „Наука”, издание на тогавашното „научно-книжовно дружество” в Пловдив. По това време и авторът на откъса, и редакторът на списанието пребивават в столицата на Източна Румелия, познават се добре и до тази публикация са във формално прилични отношения. Щекотливото в този сюжет е, че Вазов публикува откъса от „Записките” в странно звучащата днес рубрика „По науката и социологията”, докато в „литературния дял” публикува своите собствени произведения („Неотдавна”, „Митрофан и Дормидолски”, „Немили-недраги”), тези на приятеля си Константин Величков, П. Р. Славейков, Тургенев, Байрон и др. Така Захари Стоянов се оказва таксономизиран в едно поле, което – според Вазовите съдържания на рубриката „По науката и социологията” в трите годишнини – включва текстове за пруските съдилища, земетресенията, черковния въпрос, аритметичното действие изваждане, названието на Пловдив, водата в природата, българската конституция, животинското и растителното царство, рупаланското българско население и наречие, инстинктите, доброволците в Черна гора, земетресенията, народната етимология и нередовния живот. Такова е Вазовото разпределение на ролите и главните герои в този сюжет – „науката”, „социологията” и „литературата”.

Легитимиране на неравенствата

Тодор Христов, Ивелина Иванова

Ще представим резултатите от изследване, проведено през 2006 г. със стипендия на Изследователския център по социални науки към СУ “Св. Климент Охридски”.

Целта на изследването бе да отговори доколко социалните неравенства в българското общество са легитимни. Този въпрос не ни интересуваше от гледна точка на описанието на социалната стратификация, статуса, пазарната ситуация или жизнените шансове на конкретни социални групи. Интересуваше ни преди всичко политическото измерение на неравенствата.

От гледна точка на теорията на демокрацията едно политическо устройство е демократично, ако гражданите имат равен глас в управлението. Но действителната тежест на гласа им зависи от политическия, икономическия, културния, символния капитал, с който разполагат. Когато капиталът е разпределен прекалено неравно, това може да превърне във фасада демократичните политически институции от рода на всеобщото избирателно право. Изследването трябваше да прецени дали това не се е вече случило в българското общество.

Обратната страна на Евро-интеграцията или за преноса на политики като спирачка на развитието

Десислава Гаврилова

Помните ли разказа на сър Артър Конан Дойл, в който Шерлок Холмс се пита защо кучето не е лаело по престъпника в нощта на престъплението. Отговорът на този въпрос се оказва ключът към разкриване на престъплението: защото господарят на кучето е престъпникът!

Подобно на Шерлок Холмс от доста време ме измъчва един въпрос, свързан с „неслучване”: защо в периода на цялостен подем на страната и уеднаквяване на редица стандарти в публичното управление с тези на ЕС не се провеждат така необходимите реформи в средното образование и културата, въпреки категорично оформилия се именно в този период консенсус на ескперти и обществено мнение за необходимостта от цялостни реформи в тези области? И защо същевременно например в екологията – област, която е традиционно ниско в скалата на приоритети на общественото мнение у нас – в последните години се провеждат последователни активни политики, въвеждат се регулации, а заделяните за екология бюджетни средства се увеличават многократно? Каква е причината за тази деформация в логиката на демократичното управление – логика, която предполага, че политиците следят барометъра на важните за обществото проблеми и удовлетворявайки чисто политическия си интерес, провеждат реформите, които обществото смята за необходими? Едва когато поставим въпроса в контекста на започналия през 2000 г. процес на евроинтеграцията на България, като че ли имаме шанс да се доближим до отговора на тази управленска мистерия…

Защо отново за Ницше днес?

Бела Егед

От публикуването на първата му книга Раждането на трагедията, работите на Ницше се превръщат в предмет на ожесточени дискусии. За сто години той получава своя заслужен дял почитатели и критици. Някои го приветстват като критик на декадентската цивилизация, други го отричат като безотговорен нихилист. През последните десетилетия обаче, предимно като реакция спрямо монументалното изследване, което Хайдегер му посвещава, вниманието се измества от това, което Ницше в действителност е казал, към скритите философски теми, които по всяка вероятност са го мотивирали или дори са смекчавали смисъла на думите му. Затова въпреки възможното обобщение, че през последните години тонът на коментарите върху Ницше като цяло е добронамерен, все още има и такива, които се противопоставят на опитите за “опитомяването” му. И ако искаме да научим нещо от Ницше днес, трябва да им обърнем внимание, дори и да не ги приемаме изцяло. Повечето от участниците в този брой като цяло се отнасят позитивно към възгледите на Ницше; някои го критикуват, макар и имплицитно. В този смисъл, за да посочим залога в творчеството му, ще бъде полезно да разгледаме някои от най-сериозните възражения.

Какво е значението на Ницше за съвременните философи?

Ричард Рорти, Пол Патън, Теодор Мюнц, Франтишек Новосад, Ян Сокол, Лесли Пол Тили, Петер Бергман, Алан Шрифт

1) Кои според вас са най-дръзките пасажи в морално и политическо отношение в творчеството на Ницше? Как ги интерпретирате? Мислите ли, че те изразяват неговата цялостна нагласа спрямо политиката и морала?

Ричард Рорти: Аз се чувствам засегнат най-вече от пасажите, в които Ницше изразява презрението си към слабите, и особено от онези, в които твърди, че в християнството има нещо сбъркано, тъй като е създадено от роби. Дори и да е така, на тези роби им е хрумнала чудесна идея, а именно че съвършената човешка общност е тази, в която любовта е единствен закон. Така и трябва. Този християнски идеал може да бъде разграничен от присъщия на аскетичното духовенство ресентимент, но Ницше никога не прави това разграничение.

Пол Патън: Някои от размислите по отношение на жените са сред най-обидните в Ницшевите творби.Според мен именно те показват до каква степен той е бил човек на своето време, неспособен да погледне отвъд съществуващите културни форми на полово различие на човечеството. Подобно на повечето мъже през XIX век, Ницше не успява да разграничи женския тип емоционалност, интелигентност и телесни качества от предполагаемата им “същностна” връзка с раждането на деца.

Върху учението на Ницше за себенадмогването

Хорст Хътър

Най-висшият етап на самоусъвършенстване се достига, когато честността към самия себе си се превърне във водещо начало – глас, – благодарение на който разумът се придържа към самия себе си непрекъснато и с лекота. Учението на Ницше е най-полезно именно на този стадий от процеса на сeбе-преобразяване. Техниките, които препоръчва и самият практикува, са най-ефективни за разрушаване на механизмите, пораждащи илюзията за неизменна идентичност. От неговите произведения и жизнения му опит могат да се извлекат пет различни техники: 1) култивиране на самотата; 2) овладяване на диалектиката между самота и приятелство; 3) агресивен стил на писане; 4) разумно хранене и 5) оттегляне от политиката.

Антидемократичният либерализъм на Ницше

Бела Егед

Преди повече от половин век У. Кауфман се опита да реабилитира Ницше като прогресивен мислител. Оттогава се водят интензивни дебати върху отношението между философските и политическите позиции на Ницше. Според някои изследователи Ницшевата “реакционна политика” по естествен начин произтича от учението му за волята за власт и Свръхчовека. Други смятат, че ако бъдат правилно интерпретирани, философските възгледи на Ницше съдържат една прогресивна политическа позиция, която той не успява докрай да експлицира, тъй като остава в плен на редица погрешни допускания.

Тук защитавам една разновидност на тезата, изказана от Кауфман: учението на Ницше за Свръхчовека и волята за власт не би трябвало да се интерпретират в (традиционни) политически понятия. Обаче, за разлика от Кауфман, мисля, че в своя среден период Ницше изразява една доста кохерентна политическа позиция и дори приемам, че учението за волята за власт води до някои политически изводи. За разлика от критиците на Кауфман, от друга страна, твърдя, че Ницшевите атаки от неговия късен период към т.нар. от него “морал на стадото”, са напълно съвместими с доктрината на конституционния либерализъм. Заглавието на настоящата статия отразява възгледа ми, че думите “либерализъм” и “демокрация” обозначават свързани помежду си понятия, но при все това, такива, които подлежат на отделяне.

Усъмняването в авторитета – Ницшевият дар към Дерида

Алан Д. Шрифт

Въпросът за авторитета и легитимирането му е централен в творчеството на Ницше и въпреки това не се радва на особено внимание. Неговият отказ да допусне която и да е от фигурите му винаги е налице, независимо дали се е заел да руши авторитета на морално-теологичната традиция, да деконструира Божия авторитет или да отнема скрития в езика авторитет на метафизиката. Това се отнася в същото време и за собствения му авторитет като писател, за авторитета на неговия “пророк” Заратустра или на Übermensch. Както мимоходом отбелязва по повод моралния авторитет: “В присъствието на морала, както и в лицето на всеки авторитет, не бива да се мисли, още по-малко – да се говори: тук се слуша! Откакто свят светува, нито един авторитет не е приел да бъде обект на критика…” (Зазоряване (З)). Тъй като авторитетът изисква подчинение, за всяка философия на бъдещето е задължително да съдържа негова критика. Ако трябва да преоценим всички ценности, подчиняването на ценностите на миналото трябва да се разруши. Целият генеалогичен проект на Ницше е насочен към деконструиране на основите на доминиращите ценности на модерността. Това означава, че проектът му за преоценка на всички ценности предполага делегитимиране на съществуващия (морален) авторитет.

Смъртта на Бог – Най-тежкото бреме

Дьорд Татар

Ницшевата метафора за “смъртта на Бог” означава краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл. Единствено кикотещата се тълпа, наобиколила “Безумеца”, вярва, че светът с Бог и без Него е едно и също. Но ако под “свят” разбираме човешкия свят, онзи, за който сме загрижени, онзи, в който кълнят нашите нужди, желания, радости и въжделения, то за него има значение дали е бил сътворен и дали неговият Творец се е явил пред своето творение като Спасител. Безумецът носи послание за състоянието на света, което тълпата не е в състояние да провиди: а именно, че “интимната” връзка между Бог, Свят и Човек – основните понятия на европейската мисъл – се руши. И началото на този процес можем да видим във възникването на модерния научен светоглед през XVII век: дехуманизирането на света. Неумолимото разпадане на отношенията между Човека и Света играе основна роля в него. Зараждащият се дехуманизиран свят, светът, който вече не говори на човека откъм самите си дълбини, се превръща в мъртъв свят. Прелюдията към смъртта на Бог е смъртта на Света.

Ницше и политическото днес. Кратък манифест за една афирмативна демокрация

Димитър Вацов

Ницше е рисков мислител. Не е възможно, а и той сам не ни позволява да го следваме „буквално”. Въпреки това е странно, че съвременната политическа теория и философия твърде слабо използват ресурса от свобода, кондензиран в текстовете на Ницше. Като че ли страхът да не бъде накърнена рамката на демокрацията на практика блокира свободата, която по дефиниция е нейна последна цел. Смятам, че Ницше е достатъчно мощен, за да отправи провокации и да предложи корективи спрямо почти всички основни предложения в социалната и политическата философия днес – спрямо процедуралистките теории, спрямо комунитаризма, спрямо неолиберализма, но също така и спрямо „неоницшеанските” радикално критически дискурси. Нещо повече, той ни дава интелектуални инструменти, чрез които могат да бъдат решени основни дилеми на съвременния дебат като например: как да приемем резултатите от радикалните критики и деконструкции на субекта и същевременно без догматизъм да запазим идентичността като позитивно (афирмативно) понятие. С негова помощ можем дори да скицираме и една идея за афирмативно гражданство, за една съвременна афирмативна демокрация.