Критика и Хуманизъм | 24 | 2007 | Докторантски брой

Физическото възпитание в българските училища (1879-1912). Към заздравяване на колективното тяло

Гергана Мирчева

Текстът представя аспекти на физическото възпитание в българските училища от края на XIX в. до навечерието на войните (двете Балкански и Първата световна) в перспективите на културно-историческата реконструкция и дискурсивния анализ. Предписанията на законодателството към учебната дисциплина и институционалните им (пре)въплъщения се разглеждат тук като ключов аспект на училищна „телесна хигиена”. Под „хигиена”, в частност училищна, няма да бъде обсъждано подразбиращото се санитарно значение на термина, като стандарти за чистота и спретнатост, респективно наборът от инструменти за тяхното поддържане. Текстът предпоставя метафорично-„санитарния” пласт на „хигиеническото” като комплекс от описания на нормативния телесен и душевен статус на учениците, съответстващ на предписания за „морална чистота” и легитимиращ дискурсивни практики на социално-здравна превенция. Нейните значения, на свой ред, се „уплътняват” в по-широката рамка на определени научни-и-идеологически норми за „телесна култура”. Открояването им предполага разчитане и на свидетелствата за стратегически противопоставяния, взаимна подмяна и приплъзвания между „телесната” и „душевната зона” в полето на училищната хигиена. За целта корпусът от реконструирани текстове обхваща нормативни документи и професионални изследвания, предимно статии в специализирания медицински и педагогически печат.

Изследователското намерение е да се проблематизира доколко, защо и как през този период у нас аспекти на “нормалното и “анормалното” в “тялото” и “душата” функционират чрез физическото възпитание едновременно като елементи на био-медицинско и педагогическо знание, и като референти на определени културни норми. За да се интегрират към държавно-политически матрици и да предписват „здравен ценз” в производството на културни идентичности.

Опит за една генеалогия на възрастта в българското общество (краят на ХVІІІ – началото на ХІХ век)

Петя Радоева

Настоящата статия е опит за една генеалогия на „възрастта” в българското общество. Историческата поява на модерните значения на тази категория до- бива известност и намира собствено място в историческата наука преди всичко след капиталния труд на Филип Ариес. Неговият детайлен исторически анализ ясно показва, че обществата, най-често определяни като немодерни, са слабо чувствителни към човешкото развитие и разликите между отделните човешки състояния се създават само изкуствено – чрез силни обреди на инициация. Индивидуалният жизнен път не зависи от достигнатия възрастов етап, а се определя от външни социални фактори. Няма и не е могло да има “нормална” човешка биография. Затова и възрастовите групи имат съвсем различно от съвременното значение – обединяват ги не фази на достигнато индивидуално развитие, а придобити социални характеристики – еднакви дрехи, еднакъв начин на празнуване, еднакво публично участие, до подобие в цялостния начин на живот. А термините, с които се назовават, съдържат указания преди всичко за социалната позиция на индивидите. Така че и самото обяснение на възрастовите прояви в немодерните общества не може да бъде друго освен социално-историческо – то по необходимост пропуска собствено индивидуалното развитие и включва единствено социалните атрибути на индивида и специфичните социални практики, които ги раздават.

Мнемоничният субект в българската възрожденска литература

Анна Алексиева

Смятана дълго време за физическа болест, за заразно неразположение, способно да придобие епидемологични мащаби, носталгията е наложена като понятие (от гр. nostos, завръщане в родната земя, и algos, скръб, страдание) в края на XVII в. от Йоханес Хофер, който “открива” източниците на болестта в постоянната “вибрация на животинските духове в тези фибри на средния мозък, към които все още са прилепени отпечатъците от идеите за родината”. Определяна като тъга по родната земя, придобиваща характеристиките на физиологическо заболяване, носталгията се превръща в тема на медицински трактати, които установяват симптоматиката ù в тъжния, “меланхоличен вид”, в “безразличието към всичко”, в “упоритото мълчание” и телесно изтощение, както и в прилепването на “дробовете на жертвите на носталгията плътно (…) към плеврата на гръдния кош”, водещо до смърт. Лекувана с пиявици и очистителни, с кръвопускане и хипнози, през XIX в., при все че продължава да се мисли в един органично-физиологичен смисъл, носталгията придобива и психосоциологични конотации, припознаващи я и като “душевно оплакване”, като състояние на ума.

Тези конотации се задействат и в българската възрожденската текстовост от средата на XIX в., която не остава безразлична към дискурса на носталгичното.

Форематология и телесност в традиционното общество – етносоциологически измерения (по примери от Иван Хаджийски)

Мария Кисикова

Изследователското внимание ще се концентрира върху тесен кръг от проблеми и малък обем от емпирични данни, извлечени от текстовете на Хаджийски (предимно том 1 и 2 от събраните му съчинения). Ще се анализира традиционната телесност и нейните форематологични изяви, както ни ги представя Хаджийски, от гледна точка на модерната етносоциология. Подбраните примери са с фолклорно съдържание, което неизменно въвежда фолклористичната перспектива, а интерпретативната работа ще обхваща модели и понятия, принадлежащи на етносоциологията – модерна по своите характеристики и проява методическа схема. Под етносоциологията тук ще се разбира онази практика на интердисциплинарността, при която има преминаване между етнология/ етнография/ фолклористика, от една страна, и социология, от друга, като на границата между двете полета ученият добива привилегирована гледна точка спрямо научните самоочевидности на всяка от теориите. Такава научна реалност, която държи сметка за двете страни на дихотомията, но и преодолява тяхната познатост чрез битуване в граничната ситуация. „Теорията се поражда тогава, когато науката се опитва да мисли отношението с тази външност, а не се задоволява с това да преправя своите правила на произвеждане или да определя границите си на валидност”. Тоест в практиката на интердисциплинарната работа се поражда смисълът на етносоциологията, теоретизирането върху правила и рамки на научност.

Крепости и рицарство

Сергей Стефанов

Често възниква въпросът доколко достоверно паметниците на куртуазната литература представят рицарството и дали идеализираният му образ в тях не е просто измамно химерен. Все пак, изглежда, тези произведения не са само плод на илюзии, а представят в някаква степен едно реално положение на нещата или поне определени кодове за разчитането на такова. Следовател- но те биха могли да послужат за постигането на негова адекватна оценка, като, разбира се, се вземат предвид най-малко две съществени забележки. Първо, куртуазната литература е върховата точка на социалното-и-културно развитие на едно явление, имащо подчертано своеобразен, да не кажем, уникален, характер, който сам се намира в апогей. Второ, като следствие от първото вметване и с оглед на това, че става дума за писмено свидетелство, трябва да се има предвид винаги онова “филтриращо действие”, с което текстът бележи своя обект1. Естествено се налага изводът, че, макар и описващо реалия, представянето на рицарството е дадено в изчистен и концентриран вид, с една дума, образцов. Така сме изправени пред двойствено следствие: от една страна, литературните описания и теми не престават да имат тенденция към реалистичност, от друга – неминуемо част, при това далеч не непренебрежима, от действителността остава извън поетиката на рицарството par excellence, където напрегнатостта на присъствието му в социалната йерархия е снета.

Културни явявания и философски разбирания за границата в европейското Средновековие

Гергана Динева

Класическият индикатор за статуса на границата-граничност в дадена култура е символът, доколкото той представлява опредметената граница: Символът дава “абсолютното равновесие между ‘вътрешното’ и ‘външното’, идеята и образа, ‘идеалното’ и ‘реалното’”. Символът е винаги и-предмет-и-смисъл, той е съсредоточие винаги на две разнопосочни битийности. Тъкмо тази неслитна и неразделна пълнота, удържана от символа, го прави най-ярката вещност на границата. Символът, разбран като диалектична среща на два битийни пласта, служи като основен ориентир в умонастроеността на дадена култура относно това как стои в нея истината за границата.

В това отношение Средновековието заема специфично място в европейската култура. За разлика от митичното общество, в което парадигмалното стои като реална действителност, към която се извършва връщане посредством преповтарянето, ритуалното извикване на живот на този образец, без обаче тази граничност на свещенодействието да се осъзнава като “обективно” символна, нито тотемът да се схваща като граница, доколкото митичният човек винаги стои вътре5 на символното поле, пребивава в него, действайки, в Средните векове положението стои по-различно. Средновековният човек, от една страна, естествено стои пред лицето на символа и го разбира като такъв, а, от друга страна, притежава също толкова естествена символна нагласа6 и умонастроение, които му позволяват да гледа на символа и “извътре” – действено. В този смисъл, в Средновековието присъствието на границата-граничност има потенциала да се яви изцяло – да се промисли и чисто като граница, т.е. “обективно”, и да се преживее и мисли като граничност, т.е. актуално. Изобщо човекът в тази епоха разбира символа, като символ, в най-пълен смисъл, както в аспекта му на смислова вещност, така и в аспекта му на действане.

Към въпроса за имената на Пловдив (ІV в. пр. н. е. – ІV в. от н. е.)

Иво Топалилов

Проблемите, свързани с изясняването на имената на града или урбанистичната структура, която по-късно ще получи името Филипопол, са обект на многобройни изследвания. В тях понякога безкритично се приемат сведенията на античните автори, което позволява да се настоява за тези, за които не откриваме конкретни доказателства нито в епиграфския, нито в нумизматичния, нито в друг вид материал. В този смисъл, в настоящето съобщение като основна цел ще бъде разглеждането на тезите за различните имена, тeхните аргументи и слабости, за да се открие правилното развитие на имената на селището или комплекса, превърнат в град. Като най-ранно име в разглеждания хронологически отрязък в литературата се посочва името Евмолпия. Идеята за него се дължи на В. Добруски и е приета от М. Апостолидис, Ж. Велкова и особено А. Пейков . Основания за подобна теза могат да се открият в сведенията на късните автори като Амиан Марцелин, Руф Секстий и Стефан Византийски. Така например Амиан Марцелин споменава за Philippopolis Eumolpias vetus, Руф Секстий – urbem olim Eumolpiada dictam esseprodunt и Eumolpiadem quae nunc Philippopolis dicitur, а Стефан Византийски – η Φιλιππούπολις επισημος τής Θράκης πόλις… πρότερον μεν Εύμολπιάς. Въпреки тези сведения обаче, името Евмолпия не е прието в значителна част от научните трудове.

Ученическата етика и духа на социализма. Всекидневният живот в 114-та гимназия в София през 60-те години

Надежда Гълъбова

Заглавието на този текст така директно преиграва Протестантската етика и духът на капитализма, тъй като тръгва от Веберовото разбиране за Модерност като „разомагьосване на света” – онази своеобразна организация на социалния ред, подчинена на калкулация, рационалност и формални правила, която изтласква властта на харизмата и традицията от социалното пространство и основава легитимността на управлението върху нормативен ред и неперсонални правила. За разлика от Вебер обаче, който смята, че този тип управление – базирано на професионално обучени бюрократи – характеризира както капиталистическата, така и социалистическата модерност, аз ще очертая онези специфики на социалистическата модерност, които я отличават от капитализма. Ще се фокусирам върху механизмите на легитимация на властта (и породените от тях ритми на производство и консумация), които продуцират специфично социалистически стратегии на всекидневно поведение, социалистическа етика, или използвайки Бурдийо – социалистически хабитус. Тоест отново за разлика от Вебер, който търси “своеобразен етос, който поражда капитализма и присъства преди капиталистическото развитие”, аз по-скоро ще разглеждам „социално конструирана система от структурирани и структуриращи диспозиции, придобити чрез практиката”, практически усет, придобит при „живеенето” на социализма.

Възход на паметта в посткомунистическа България?

Светла Казаларска

В контекста на това, което Пиер Нора нарича настоящия „възход на па- метта“, поразил Европа през последните десетилетия, силните и ревностни усилия за произвеждане на памет за комунизма не са учудващи. Радикалното преобръщане на централно- и източноевропейските комунистически режими в края на 80-те години предизвика прекъсване в установения модус на възпроизвеждане и препредаване на социалното и културно знание, оттам и спешната необходимост от изкуствени мнемонични технологии за фабрикуване, предаване и превеждане на наследството. Вълната на отваряне на нови музеи, откриване на мемориали, публикуване на мемоари и продажби на продукти на носталгията по комунизма през 90-те години беше следователно предвидима. Това обаче, парадоксално, не е случаят с България, където преобладаващите „приказки на маса“ за комунизма не се материализираха в съществени продукти на паметта. Патовата ситуация в публичния дебат за комунизма продължи неоспорвана твърде дълго и така значително възпрепятства работата на паметта в посока справяне, помиряване или преодоляване на миналото.

Тезата, която се опитвам да удържа в този текст, е: първо, че през последните няколко години се забелязва един лек обрат в работата на колективната памет в посткомунистическа България, известно разплитане на възела, което ще се опитам да илюстрирам с избрани примери за проекти на паметта; и второ, че всичките тези проекти стъпват върху всекидневните, неофициални и неинституционализирани спомени за комунизма, лишени от големите идеологически значения, въплътени в тях.

Демократизация и национализъм в посткомунистическите преходи

Мария Бакалова

Може ли демократизацията без национализъм или национализмът е от същностно значение при демократизирането на една политическа общност? Дали национализмът подпомага процесите на демократизация или по-скоро ги препятства?

В търсене на отговори, обект на настоящия анализ е изследването на връзката национализъм – демократизация в различните ù проявления, както и очертаване на полета на съвместимост и несъвместимост в теоретичнонормативен и емпиричен план. За целите на изследването първоначално се разглежда концептуализирането на национализма и демократизацията – очертават се дефиниционни области и равнищата на изследване на връзката. Изследва се отношението между концепциите за национализъм и за демокрация и неговото значение за определяне на съвместимостта/несъвместимостта им в теоретичен план. Накрая се извеждат областите на съвместимост и несъвместимост на национализма и демократизацията като концепции и като реални феномени в посткомунистическото пространство.

Виж пазарът бяга!

Велислава Петрова

През последните 20 години българските градове преживяват дълбока трансформация. Променят се не само статутът на земята, която постепенно или изведнъж се превръща в стока, променя се и отношението на гражданите към пространството, което обитават. От наблюдатели и обекти на стратегията на централно планиране на градовете, изведнъж те се оказват участници и съ- автори на заобикалящото ги пространство чрез всекидневните си практики. Откритите пазари са първите места, чрез които става видима дълбоката трансформация, която се случва в българските градове, свързана със зараждането на нови политико-икономически елити и влиянието им върху структурирането на градовете. Ето защо разбирането на феномена на откритите пазари ни се струва основен за разбирането на това, което се случва с наследеното централно планирано градско пространство в условията на «преход». Предмет на изследване на настоящата статия е процесът на формализиране и пространствено успокояване на един софийски пазар, а именно намиращият се известно време в коритото на Владайска река в района на Сточна гара, бълха-пазар. От особен интерес са разказите, съпътстващи тази промяна. Използваните изследователски техники са дълбочинни интервюта, директно наблюдение (проведени през лятото и есента на 2005 г., в различни периоди от 2006 г., кратки сесии през 2007 г.) и включено наблюдение в ролята на продавач през лятото на 2005 и 2006 г.

Пазарът на професионалните услуги в постсоциалистическа България – случаят на архитектурната професия

Петя Славова

Трансформирането на тези икономически механизми, които социалистическият режим и плановата икономика налагат в архитектурата, е свързано с въвеждането на нови правила, регламентиращи професионалната и икономическата дейност на архитектите. Но какви са те, кой ги определя и как функционират в реалността? Така въпросите, които ще ме занимават в тази статия, са следните: кои са новите механизми, опосредяващи срещата между архитекта и неговия клиент, както и взаимното им ангажиране един спрямо друг? Кои са онези механизми, които влияят върху определянето на цените в проектирането? Кои са онези „сили”, които определят функционирането на пазара на проектантски услуги, и каква е тяхната природа?

За да отговоря на тези въпроси, ще структурирам анализа в три части. Първо, ще се спра на спецификите на професионалната дейност и на професионалните услуги. Открояването им позволява да анализирам професионалните услуги като един особен вид разменно благо, като предмет на особен вид икономическа транзакция, която се подчинява и функционира по силата на определени икономически правила – различни от тези, прилагани при търговията на стандартизирани стоки като продуктите за масово потребление..

(Не)възможният проект – съвременно българско изкуство. Дебатът за авангарда във визуалните изкуства на 90-те в България

Владия Михайлова

Да се говори за съвременно българско изкуство днес е рисковано начинание. Езиковите и идеологически капани, както и потокът от дискусии, статии, изказвания и забележки създават особено състояние на “непрозрачност”, в което структурите на предпоставения конструкт, както и неговите основания и мотивации, се оказват трудни за проследяване и артикулиране. Найчесто представянето на ситуацията на съвременното изкуство у нас започва с констатиране на липсите: липсват публични колекции, а съществуващите не се обновяват, съхраняват и представят по съответен начин. Това принуждава художниците да търсят реализация навън и същевременно работи срещу развитието и възпитаването на публика и колекционери. От друга страна, разнообразието от специализирани издания и критика не е голямо, липсва архив и по-задълбочена историческа рефлексия, както и Музей за съвременно изкуство. Всичко това очертава ситуацията, в която се намира съвременното изкуство в България, преди всичко като неустановена. В нея то работи при все още неизяснени (взаимо)отношения с държава, пазар, както и идентификационни клишета и капани като “българско” (кое?), “съвременно” (спрямо какво?) и – разбира се, собствената му легитимация като “изкуство” (съвсем не невинен и не-непроблематичен аспект на неговото “съществуване”).

Фентъзи – утопия на равновесието

Емилия Карабоева

Гандалф е жив
Съвременният човек чете приказки. Напоследък ходи на кино също за да гледа – съзнателно или не – приказки, нещо повече, разиграва приказки. И светът на децата, и светът на възрастните се оказва все по-населен с магически предмети, заклинания и мечове. Умберто Еко нарича тази страст към приказките, фентъзи-историите и Средновековието искейпизъм. Но ако съвременният човек масово бяга от нещо, то от какво и защо е избрал тази посока – нито напред към бъдещето, нито назад към миналото, а встрани? Това встрани е един паралелен свят, съчетаващ вълшебната приказка, Средновековието и съвременността, паралелната вселена на Фентъзи. Ако фентъзи-жанрът създава нова вселена, организирана по алтернативен на нашата реалност начин, то това ни отвежда до един друг жанр на алтернативата, който напоследък се счита за западащ – утопията. Утопия и фентъзи само на пръв поглед изглеждат противоречиви, всъщност съвсем спокойно можем да окачествим повечето утопии като фентъзи, но е валидно и обратното. Това, което ще докажем на следващите страници, е, че утопията и утопичното мислене не са изчезнали в съвременния свят, а само са се трансформирали по начин, който донякъде ги прави трудно разпознаваеми. Съвременната утопия е реалността на фентъзи.

Музеят за съвременно изкуство – въпрос в сегашно време

Яра Бубнова, Ангел Ангелов, Мария Василева, Боян Манчев, Ирина Генова, Кирил Прашков, Недко Солаков, Владия Михайлова, Димитър Вацов, Боян Знеполски

Димитър Вацов: Това е четвъртата ни съвместна инициатива с Института за съвременно изкуство – София. Познавате художествените приложения на страниците на нашето списание, както и цялостния брой Образи на града, който направихме заедно. Дискусията, която сега организираме, е финансирана от фондация Pro-Helvetia и е подготовка за художественото приложение на следващия наш брой. Използваме за контекст на дискусията пространството на Софийската градска художествена галерия. Благодаря на Мария Василева за гостоприемството. Понастоящем това пространство се обитава от изложбата „Нито бял куб, нито черна кутия. История в сегашно време“ на нашите приятели от ИСИ. Имаме основания да вземем за повод на разговора тази изложба: Институтът за съвременно изкуство е може би първата група български художници и интелектуалци, които са предприели ясни стъпки по пътя на своята институционализация извън рамките на държавата и на някогашните казионни съюзи. Без съмнение тези стъпки са свързани с разбирането, че съвременното изкуство е над-териториално и не може да бъде пряко обвързано с политическите и властови проекти на модерната национална държава, нито пък с някаква локална автентика. И тази идеология, която се вижда както от техните работи, така и от публичните дискусии, които те са направили за изминалите 15 години, поставят като водещ един от първите проблеми на обявената по-широко тема за музея: Да има ли и какъв да бъде българският музей за съвременно изкуство?

Концептуална рамка и интенционални обекти – към онтологията на социалните артефакти

Ина Димитрова

Този текст е опит да се мисли въпросът за природата на социалните артефакти, прилагайки основно теоретичната рамка, използвана от Дейвидсън, Рорти, Пътнам, в която се снема дуализмът на схема и съдържание. Тезата, която защитавам, е, че полагането на проблема за социалната онтология на подобен фон води до няколко теоретични “печалби”. Първо, в такъв контекст на естественото си място идва тезата, че може без противоречие да се твърди едновременно, че социалните реалности са социални фикции без друг фундамент освен социалната конструкция и че те са реално съществуващи, доколкото са колективно признати. Второ, възможно е, според мене, да се предложи една ефективна интерпретация на понятието за “колективна интенционалност”.

Изложението се състои от три части. В първата, схематично, и разбира се, огрубено, предлагам една схема, чрез която фиксирам “мястото” на “сливане” на мисленето в социалната теория и съответно в споменатата постемпирицистка линия на аналитичната философия. За тази цел използвам понятието рефлексивност и го интерпретирам като “двойник” на отказа от дуализма на схема и съдържание. Втората част се спира на конкретния опит “битието”, съществуването на
социални артефакти (като “социални фикции”) да се мисли чрез полагането им в и чрез концептуални рамки, т.е. чрез споделена, разбираема, описуема употреба. Третата част, опирайки се основно на няколко базисни тези на Рорти, концептуализира тези, така положени, обекти или корелати на споделената употреба като “интенционални обекти”. Ако се приеме подобна визия за социалните артефакти, то те могат да се мислят като корелати на една “колективна интенционалност”, която всъщност е именно т.нар. “концептуална рамка”.

Системите от релевантности и проблемът за отношението между наука и всекидневие

Симона Тренева

От дълго време изследването на отношението между наука и изследвана реалност и по-специално между социални науки и всекидневен живот представлява изключителен интерес сред философи и социолози. Едмунд Хусерл, Макс Вебер, Алфред Шютц, Харолд Гарфинкъл, Пиер Бурдийо са само някои случайно подбрани имена на учени, посветили голяма част от своите усилия за изясняването на този проблем. Повечето от тях обаче разглеждат науката и всекидневието или като две отделни сфери на социален живот, или като различни нагласи, които оформят по специфичен начин човешките действия и взаимоотношения. Тук аз, тръгвайки от постановката, която проблемът за отношението между наука и всекидневие получава в творчеството на Алфред Шютц, ще разгледам възможността да се мислят науката и всекидневието като два аспекта на една форма на живот, които взаимно се проникват и допълват. За тази цел ще представя някои измерения на проблема за структурата от релевантности, организиращи социалния опит, и на тази основа ще очертая една насока за възможното взаимопроникване между наука и всекидневие.

Щрихи към апокрифната история на математическата логика

Росен Люцканов

В своята дълга история, логиката неизменно е сподиряна от убедеността в това, че разполага със запазено място в Платоновия свят на идеите, че случването ù в историята е само заблуждаваща привидност или подвижен образ на вечните отношения между абстрактни понятия, които съставляват нейния традиционен предмет на изследване. Според Файерабенд, неуязвимостта на тази убеденост е следствие от факта, че логиката по рождение е елемент на теоретична традиция, чиято конститутивна особеност е ангажираността ù с проекта за трансцендиране на историята чрез подмяна на съдържателните дискурси с техните абстрактни схематизации. Предложеният от него анализ показва, че идеята за съществуването на необорими аргументи, които уста- новяват безусловно истинността на своите следствия чрез демонстративно доказателство, е генетично свързана с приписваното на елеатите „откриване на абстрактните понятия, които са прекалено бедни, за да отразят особеностите на която и да е традиция … поради което изглеждат независими от всяка традиция“. Това означава, че „бягството от историята“, което неизменно съпътства логиката, е неизбежно следствие от функционирането ù като част от епистемологичния проект за окончателна експликация на трансисторическите условия на мисленето.

Проблемът за Кръга в първите рефлексии на Фихте в Собствени разсъждения върху елементарната философия

Христо Гьошев

Проблемът за кръга, по начина, по който искам да го разгледам в този текст, обединява няколко измерения на Фихтевата мисъл. Ако този проблем трябва да бъде все пак изразен с една дума, може да се обозначи с израза „Кръг в човешкия дух”. Следващият анализ има за цел, първо: очертаването на една скица на първоначалните отношения на тези измерения в рамките на предшестващата Наукоучението и най-ранна фаза на работата на Фихте върху неговата първа самостоятелна философска система; и то така, че да бъде отчетена диалогичната форма, която съпътства рефлексиите на Фихте поради отнасянето им към позицията на скептика Шулце, изразена в Енезидем или за фундамента на държаната от г-н. проф. Райнхолд в Йена елементарна философия; и второ: опита за оценка на тези ранни рефлексии посредством отнасянето им към по-късното развитие на систематичния проект на Фихте.

Реалистичният поврат в четенето на Пърс и иконичността

Димитър Димов

Писането за предаността в житейските и научни усилия на Пърс наистина звучи заклинателно и до известна степен маниерно, но спирайки се на втория “обект” от проблема за “четенето на Пърс” – “иконичността”, ще се опитаме да онагледим нуждата и предусетим последиците от един такъв методологически избор в по-частен случай.

Според “Речник на чуждите думи в българския език” произхода на ду- мата “икона” е от гръцкото εικων, чието значение е ‘образ’ и се използва в значение на “рисуван образ на божество или светец като предмет на религиозно поклонение у християните”. По-задълбоченият етимологически и понятиен анализ позволява, разбира се, да разгърнем смисловия потенциал на “икона” и “иконичност”, както в “по-тесния” християнски културен контекст така и в “по-общия”* историко-философски аспект. Етимологията на думите е от гръцкото ‘eikenai’, което значи да наподобявам, да бъдеш като нещо друго, да го заместваш, да му приличаш. В християнската традиция на Стария и Новия завет eikon се използва както да означи Божието подобие на човека и Исус Христос, така и за отпечатания на монетите императорски образ, езическите идоли и статуи.

Перформативната логика на филсофския дискурс на Декарт в контекста на теоретичния спор между Фуко и Дерида

Стойка Пенкова

Проблемът, на който ще се спра в тази статия, е как един определен дискурсивен режим – този на Декарт – функционира перформативно, изобретявайки модерната субектност. Нейното конституиране се осъществява чрез няколко основни процедури, в които, чрез “яснота” и “отчетливост” субектът постига “истината” за себе си и за нещата около себе си, превръщайки се със самото това в единствената инстанция, способна да утвърди съществуване. Което по същество предполага редуциране на другостта и свеждането ù до просто тъждество. Така поставен, проблемът препраща към един теоретичен спор, провокиран от Дерида и подет почти десет години по-късно от Фуко, а оттук и към неговия залог – статута на лудостта (другото на разума) като социален конструкт и методологическата стратегия, осъществена от Декарт върху нея. В по-общата си форма спорът предполага проблематизиране на опозицията разум/не-разум и търсене отговор на въпроса дали може да има история против разума и отделена от него. Следователно се явява критически дебат върху модерността и две различни референции относно пост-Просвещението и пост-Субектността, свързани с тематизиране на Другостта и Различието.

Проблемът за съотношението между етнография и етнология

Цветанка Горанова

Настоящата статия разглежда етимологични и предметологични въпроси в областта на теоретичните проблеми на етноложкото познание и представлява само един параграф от дисертационен труд на тема “Възгледите на българската народоучна общност за дисциплинните взаимодействия в етноложкото познание (края на ХІХ и първата половина на ХХ век)”. В този избран раздел, от цялостното изследване, се разкриват методологическите импликации, заложени в полисемията на понятията “етнография” и “етнология”, характерна за посочения период, но за да се обясни по-обстойно многозначността на термините, се привеждат и някои, употребявани извън тези хронологически рамки.

Необходимо е да се отчете, че до средата на ХХ век в българската народоучна книжнина не се установява единство относно значението на “етнология”. Народоведи, езиковеди, географи и особено Михаил Арнаудов и Христо Вакарелски дават свои определения, интересуват се от съотношението между етно- логията и етнографията и тяхното място в системата на народоуката. Общо е само разбирането им, че “етнология” не е синоним на целия комплекс от дисциплини, изучаващи народа и народната култура, а е дял от народознането. Широкото (като комплекс от много дисциплини) и тясното (като една дисциплина) разбиране на етнологията е валидно за съвременната наука.