Критика и Хуманизъм | 45 | 2016 | Протестите като гражданска практика

Независимо от промените в руската вътрешна и външна политика през последните 15 години в основни линии масовата подкрепа за Путин и публичната нагласа към подкрепящите го политически формации не са се променили. От началото на XXI век е очевидна сравнително широката подкрепа на руснаците за Путин и неговите патриотични политики и консервативни ценности. Но същевременно тази подкрепа не се пренася върху политическите дейци, които се ориентират към тези ценности. Последното стана очевидно по време на третия мандат на Путин, започнал през май 2012 г., който сложи край на мащабните прокремълски младежки проекти. Отсъствието на национални младежки проекти заедно с високия, всъщност възстановил предишното си равнище рейтинг на Путин след анексирането на Крим през 2014 г. подсказва промени в символните и младежките политики на Кремъл в сравнение с периода на мащабни проправителствени младежки проекти. Тези промени се изразяват в осезаемото присъствие на личността на Путин в кремълския политически театър (Petrov et al., 2014). Ако на прокремълските политически проекти се гледа като на пасивен слугинаж на политиките на Кремъл, както често подсказва медийното им отразяване, то по отношение на младежките политики след 2012 г. остава един важен въпрос: Защо изчезнаха мащабните проекти?

Евромайданът и Революцията на достойнството се разглеждат като нова фаза във вълната от глобални протести, съсредоточаващи се върху окупацията на публично пространство и използващи новите социални медии, като същевременно остават без лидери и без координация от „традиционни“ социални движения. В подобна изследователска рамка е трудно да разпознаем студентите като отличаваща се група. И все пак протестите на Евромайдана започват, когато студентите излизат на улицата, за да „отидат на Майдана“ – какъвто е случаят и с предишните революционни движения на Майдана.

Гражданските протести могат да се разглеждат като неотделима част от политическата динамика на едно общество: от гледна точка на промяната в съотношението на силите между политическите партии, на разместването на пластовете на електоралните нагласи, на възникването на нови политически субекти. Но те могат да се разглеждат и като начин да придобием ново знание за обществото: за нагласите му, за предразсъдъците му, за интерпретативните му схеми. В тази статия бих искал да разгледам българските протести през 2013 г., поставяйки акцента върху студентските окупации именно от гледна точка на знанието ни за българското общество. Какво по-конкретно ни разкриха студентските окупации за днешното му състояние?

[…]

Според Джарет Зайгън понятието „нормален живот“ се дефинира по два начина. От една страна, то е структурно. Човек трябва да бъде правилно позициониран спрямо държавата и останалата част от обществото. Той трябва да бъде онзи тип личност, който е облагодетелстван от доминиращата социалнополитическа и идеологическа система. От друга страна, понятието е и символно. За да води живот, който може да се нарече „нормален“, човек трябва да прилича на „нормален индивид“. Той трябва да играе тази роля с оглед на външен вид, телесно поведение, стил на живот, политически нагласи, модели на потребление и безброй други оси на сравнение. Накратко способността на човек да води „нормален живот“ преди всичко се дефинира от неговите отношения с авторитетните дискурси и с асоциираните с тях нормативни практики. „Ако приемем, че днешният авторитетен дискурс [в постсъветската сфера] е от неолиберален консуматорско-капиталистически тип – твърди Зайгън, – то нормален човек е онзи, чието отношение с този дискурс се изразява във възприемането му като условия, осигуряващо живота, който се предполага да живее един нормален човек“ (Zigon, 2010, р. 150).

[…]

Днешният украински политически ландшафт като резултат от Евро-майдана и т. нар. „хибридна война” в Донбас е в процес на фундаментално преструктуриране. Заради дълбочината и бързината на протичащите трансформации известният киевски социолог Михаил Виницки (Киево-Могилянска академия)1 през октомври на преломната 2014 година употреби за класифицирането на сумата на тези едновременни процеси – понякога паралелни, понякога взаимосвързани, понякога противоречащи си – сложната политологическа концепция на Тида Скочпол за „социална революция”. Хаотичността и амбивалентността, присъща на всички социални революции, в това число и на украинската, превръща тяхното научно изследване в нелека задача. Дори обществоведите, добре запознати с постсъветската история на Украйна, от началото на 2014 г. се затрудняват все повече в адекватното проследяване, излагане и оценка на съвкупността от явления, тенденции и перспективи на поразително развитие в много сфери на украинското общество.

[…]

Знаем, че когато се прилага непоследователно по време на протест, умерената репресия може да доведе до радикализация и насилие (Elster, 1985; Lichbach, 1987; Khawaja, 1994; Francisco, 1995; и други). Но не знаем дали поведението на съдебната система преди и по време на протестите може да има отражение върху вероятността от ескалация в насилие. Тезата ми в тази статия е, че скорошната, несъмнена и ефективна употреба на податлива на натиск съдебна система от управляващите за наказание и разклащане на опозицията повишава шанса и двете страни да прибегнат до насилие. Политизираното селективно правосъдие вдига залозите за победа както на правителството, така и на протестиращите и намалява възможността за компромис.

[…]

С новия замразен конфликт в сепаратисткия регион на Донбас популярният дискурс за Украйна като „разделена нация“ като че ли е самореализиращо се пророчество. Всъщност дискурсът за „двете Украйни“ доминира интелектуалните дебати в страната още от независимостта ѝ и оформя възприятието на Украйна на Запад, както и в Русия. Този дискурс противопоставя украинскоговорящия проевропейски запад и проруския изток, изпълнен с носталгия по Съветския съюз, като две исторически и културни цялости, формирани от несъвместими констелации на колективна памет и антагонистични идентичности, които имат минимален шанс за мирно съвместно съществуване като обединена страна.

[…]

Повече или по-малко осъзнатата от властите линия на запазване на неопределеността като начин да се избегне обществен конфликт десетилетия наред предопределяше предпазливостта на държавните политики на паметта. Събитията на Оранжевата революция, от една страна, показаха мобилизационния потенциал на национализма и демократическите лозунги, а от друга, максимално изостриха проблема за многообразието на регионите, несводим нито до абсолютни формули на единството (така наречената „съборност”), нито до антагонистичния образ на „двете Украйни”. При това липсата на обществен консенсус по ключови въпроси на историческата памет, от една страна, бе препятствие за възникването на всеукраински образ на миналото, но от друга, пречеше на неговата еднозначна инструментализация.

[…]

Тази статия се фокусира върху феномена на русофилията в Гърция, разполагайки го в контекста на националния популизъм в страната. Немалко политически анализатори и журналисти споменават предполагаемо високото равнище на публична русофилия в гръцкото общество. Между временно назначаването в настоящия кабинет на лица с контакти в евразийското движение (напр. министъра на външните работи Никос Коциас) разтревожи редица коментатори. Някои побързаха да разположат новото правителство, ръководено от СИРИЗА, сред „полезните идиоти“ на Владимир Путин заедно с определени партии от популистката десница (напр. Националния фронт във Франция) и широката левица (напр. „Ди Линке“ в Германия). При все това тези коментатори не разглеждат русофилията в Гърция като елемент от национален популизъм, който пресича целия традиционен спектър на „ляво-дясно“.

Това е писание за Русия от политологическа гледна точка. От политологическа гледна точка най-важното, което се случи в Русия, е промяната на Промяната (или дори Промяната на промяната), сиреч преходът от демократизация през 1990-те към диктатуризация от 2000-те години насам. Само че тук аз ще заскобя най-важното за Русия и ще се съсредоточа върху най-важното в Русия за нас. За нас – и за целия свят – най-важното е, че казаната промяна вътре в Русия бързо доведе до промяна в Русия навън, в отношенията ú със света. Най-общо казано, това беше преход от експериментален външнополитически либерализъм (с неговата насоченост към общо благоденствие в резултат от междудържавно сътрудничество и стратегии тип win-win) към традиционен външнополитичеси реализъм (с неговата прицеленост в оцеляването, основано на максимализиране на собствената сила, и търсене на победа над останалите в игра с нулев резултат).

[…]

Можем ли да очертаем общ портрет на ислямския радикал? Можем ли да дефинираме условията и обстоятелствата, при които той или тя може да стане радикал? Има ли социологически, психологически, културни модели, които можем да идентифицираме като характерни за радикала?

[…]

Настоящото изследване има за цел да тематизира в рамките на общия познавателен контекст на проблема за чужденеца социалната ситуация, в която пребивава една негова радикална историческа метаморфоза през ХХ век – бежанецът. Следвайки социологическата рефлексия-традиция, ще се придържам към генералното обобщение, че съществуват „два характерни смисъла на „чуждост”. Първо, осъзнаване на чуждостта като онтологически наложена позиция: да проумееш, че обкръжаващият свят е загубил познатите очертания, че упорства на всеки опит да бъде подчинен „с мисъл или с действие”. Второ, чуждостта, възприета като автономна позиция: да се поставиш в практическо съответствие с проблематизиралата се социална реалност, да бъдеш абсолютно подвижна точка, която съизмерва несъизмерите светове. Да бъдеш, както казва Бодлер, „калейдоскоп, надарен със съзнание” (Коев, 1991: 29).

На 17 декември 2010 г. самозапалването на един тунизийски продавач на плодове възпламенява вълна от бунтове, която се разпространява с мълниеносна скорост из цялото Средиземноморие, дори от другата страна на демократичния му вододел.2 Само за няколко месеца постоянните окупации или палаткови лагери се превръщат в неотменна част от градските пейзажи на Испания, Гърция, Израел, Египет, Либия и Сирия. През есента на 2011 г. каскадата от бунтове на север достига чак до Великобритания и прескачайки Атлантическия океан, вдъхновява както формата, така и името на протестите Occupy в Съединените щати.3 През лятото на 2013 г. примерът е последван и от Турция, Бразилия и България.

[…]

Този текст е демонстрация на предложението да разбираме съвременните протести през амбивалентност чрез фигурата на един социален типаж, който наричам „наемника-предприемач“. Той е резултат от практическата натурализация на една невярна стара идея – че индивидуалната свобода е индивидуална способност, че ни е дадена по природа. Но тази идея може да бъде практически вярна само доколкото поддържаме предпоставките ú – формите на социализация, които ни индивидуализират. А колкото повече натурализираме индивидуалната свобода като изначална даденост, толкова повече тя намалява. При това намаляването е спираловидно – колкото повече намалява индивидуалната свобода, толкова повече тя самата изглежда причина за състоянието на обществата, толкова повече се твърди, че тя е в ексцес. Амбивалентният типаж на наемника-предприемач дава добър поглед към днешното ú завъртане в тази спирала.

[…]

[…]

Венсан Декомб:

„Именно тук имаме нужда от малко философия, защото социологията е принудена да говори съществуващия език. Социологът наистина ще попита: „Откъде идва нашата идентичност? Как да я променим?“ Той говори като всички останали. Но именно ние, философите, трябва да привлечем вниманието към това, че този дискурс е неразбираем. Мога да си дам стил. Ако идентичност означава стил, няма никакъв проблем. Мога да си дам оригинален стил или да бъда конформист. Или пък: мога да си създам репутация, мога да си изфабрикувам персонаж. Но защо трябва да наричаме идентичност тези начини да представя себе си в света – това е проблемът, който философите трябва да поставят, и именно този проблем се опитах да поставя в лекцията си в София.“

[…]

OBIECTUM PURUM е много силна философска книга. Тя иска да реши едновременно две основни задачи: първо, тя иска да види „зад текста на философстването един жив Декарт, който разговаря с нас“ (с. 26), т.е. прицелена е в иманентната реконструкция на творчеството на Декарт, за да го извади отвъд рецептивните клишета за „субективизма“ и/или „дуализма“. Второ обаче, иманентната реконструкция е освен това „типологическа“, т.е. Декарт бива четен откъм разгръщането на една парадигмална реконструкция на модерността като епоха, „като пространство, което има характеристики на свят“. Така Декарт бива четен като основоположник на модерната математическа наука като „светови хоризонт“, а развитията в трансценденталната философия и феноменологията – работите на Кант, Хусерл, Хайдегер и (поне на ранния) Витгенщайн – според Стефан Попов „показват какво е предопределен да извърши в дълбока историческа перспектива основополагащият жест“ (с. 19). Впрочем сега, със задна дата, можем да видим първата книга на Попов върху Трактата на Витгенщайн като разгръщаща същата типологическа реконструкция на модерността като епоха и като рефлексия върху границите на епохата, но не откъм началото, към което е насочена настоящата книга, а откъм края.