Венцеслав Кулов – Понятия за философия

ЗА СМИСЪЛА НА ВЪПРОСА „ЩО Е ФИЛОСОФИЯ?“

Ясен Захариев

автор: Венцеслав Кулов

заглавие: Понятия за философия.

София: 2009, с.159.

Вероятно всеки преподавател по философия е изпитвал известно неудобство тогава, когато му се е налагало да обясни пред различна аудитория какъв всъщност е предметът на неговата наука. Подходите за измъкване от неудобството са различни според квалификацията на преподавателите и очакванията на аудиторията. Някои не пропускат случая да отбележат с доза сантимент, че от философията произлизат всички науки, но в същото време хитруват и се измъкват от ситуацията с аргумента, че тя самата не е съвсем „точна” наука. Ако нещата с философията обаче действително стоят по този начин, на преден план излиза един още по-неудобен въпрос: кому е нужна една неточна наука и какво търси тя наред с останалите точни дисциплини в един модерен университет? Някои досетливи студенти (обикновено не по философия) го задават.

Книгата на Венцеслав Кулов разнищва въпроса за същността на философията по начин, който е едновременно задълбочен и увлекателен. Кулов борави с толкова ясен и изчистен от произволни излишества език, та в мен не остава никакво съмнение, че прочитът на книгата му ще донесе истинско удоволствие на всеки, който обича точно поставените въпроси и ясно изведените, недвусмислени отговори. Логическата прецизност, общата стилистика и не на последно място пестеливостта на текста дават основания той да се окачестви, освен като приятен за четене, и най-общо като аналитичен. Още в самото начало са формулирани проблемът, тезата на автора, нейната валидност и следствия. Книгата всъщност е демонстрация и разясняване на тезата, с помощта на умело изграден контекст, който служи и като аргумент, и като илюстрация.

Кулов застава зад схващането, че зад философията не стои определена същност. Това става ясно за читателя още от първата страница, на която като мото е сложена една мисъл на К. Попър от „Логика на научното откритие”: „Няма такова нещо като същност на философията”. Ако няма същност на философията, следователно не можем да говорим за една философия, а за много различни философии, като някои от тях нямат нищо общо помежду си. Общо е единствено името „философия”, но зад него не стои един общ смисъл. По този начин говоренето за „философията” винаги изхожда от определено понятие за нея, което е детерминирано от специфичен исторически и културен контекст. Книгата на Кулов е своеобразен пътеводител във времето, който ни показва как са се създавали и променяли различните понятия за философия. Забележителна е последователността с която се подхожда в текста. Едно от големите достойнства на книгата е нейната ясна логическа рамка. Кулов е изкушен от логиката и за това ясно свидетелстват както лекционните курсове, които той чете в УНСС, така и великолепният учебник по логика, който издаде през 2008 г. За да постави основния проблем и своята теза възможно най-ясно, той прави редица терминологични и методологически пояснения, отнасящи се до характера на номиналните и реални дефиниции, естествените и изкуствените класове и т.н. Кулов нито за момент не се изкушава да говори за философията есенциалистки, макар че честата употреба на общото име „философия” в различен контекст упорито създава у читателя интуицията, че все пак става дума за различни варианти на едно и също нещо. Кулов нарича тезата си „метафилософски плурализъм” и подчертава, че по своя характер тя не може нито да бъде опровергана, нито да бъде решително доказана. Тя може само да бъде разяснена по смислен начин и поради това авторът разглежда книгата си като едно „пространно разяснение”. Важно е също, че обратната теза – “метафилософският монизъм” – според която има някаква уникална същност, стоща зад името “философия”, също не подлежи на опровергаване или потвърждение.

Разяснението започва, разбира се, с появата на думата в древна Гърция и утвърждаването на класическото, традиционно понятие за философия. Авторът анализира употребата на понятието от Питагор и Платон, през Аристотел и Епикур до Бейкън и Декарт. Това, което определя традиционното понятие за философия е, че тя се схваща като теория. На това място Кулов прехвърля анализа си от понятието за философия към това за теория. И тук логиката на изложението е като по учебник: дава се дефиниция за теория, посочват се основните й черти (абстрактност и систематичност), видове и т. н. Това акцентиране върху спецификата на теориите не е случайно, защото традиционното понятие за философия се променя именно с появата на нов тип теории – научните. Именно появата на науката води до ревизия на традиционното понятие за философия. Изложението продължава в същия аналитичен дух: Кулов дефинира понятието за наука, посочва основните й черти (науката е теория, която е едновременно синтетична, обяснителна и емпирична). В случая акцентът попада върху емпиричния характер на научните теории. Особено внимание се отделя на специфичните белези, които отличават научните теории от всички останали. Отбелязват се станали класически във философия на науката положения: за произхода, съгласуваността и проверимостта на теориите в опита, за индуктивният и хипотетико-дедуктивния метод, за опровержимостта и научните прогнози. Това, което Кулов отбелязва е, че все по-ярко открояващата се разлика между емпирични и неемпирични теории в крайна сметка ще доведе до отстраняването на думата „философия” от естествознанието и съответно до необходимостта от ново понятие за философия.

Хегел е философът, който трансформира традиционното понятие и създава ново, при което философията се разбира като мислене за самото мислене, познание за познанието. Съответно тя е или логика – познание за мисленето като такова, или познание за мисленето в определена област – философия на… (природата, правото, историята и т.н.). Паралелно с това Хегел обръща изключително внимание на историята на философията, която се схваща от него не като историческа, а като философска дисциплина. Познанието на историческото развитие на философията е всъщност познание за самата философия. Това понятие има изключителен отзвук след Хегел и е разбираемо, че Кулов му отделя специална глава в своята книга. И тук иначе сложната мисъл на Хегел е представена от автора кристално ясно. Ето едно кратко изречение, само за пример. Става дума за разбирането на Хегел за философията: “Изказано на нормален език, то е подкупващо просто: философията е метапознание (познание за познанието)” (с.87).

След Хегел ревизиите в понятието за философия стават нещо обичайно. Всички те обаче са обединени от нещо общо – съизмерването на философията спрямо науката. През XIX и XX век се открояват и различни гледни точки относно различните дисциплини, които влизат в състава на философията. Кулов прави обширен преглед, като сред всички гледни точки откроява анализа на Вилхелм Винделбанд от края на XIX век като най-точен и изчерпателен. Според него не е възможно да се намери както родов белег, така и видова отлика на едно общо понятие за философия. Според Кулов разбирането на Винделбанд няма “разумна алтернатива”.

Анализът на Кулов преминава към ХХ век, където отново са отразени опитите на отделни философи да дефинират различните понятия за философия. Тук прави впечатление един момент, който се откроява. Кулов разглежда пространно възгледите на българския философ Димитър Михалчев, като отново прави това в контекст, а не изолирано. По този начин възгледът на Михалчев за това, че е възможна “научна” философия се свързва с подобни възгледи на съвременни философи като П. Стросън например. Внушителна демонстрация на основната теза в книгата се прави с помощта на един финален преглед на възгледите на О. Кюлпе, Р. Майор, Дж. Уиздъм и Р. Скрътън. Всеки един от тези автори се опитва да изброи и да обобщи в изчерпателна схема различните възможни отговори на въпроса “Що е философия?”. Тези отговори се артикулират като “гледни точки”, “визии”, “модели” и “стандартни гледища” за философия. Кулов анализира и сравнява различните гледни точки, като това, което най-силно се откроява в края, е техният релативизъм, подкрепящ основната теза на книгата.

Независимо от великолепната демонстрация на тезата, че философията няма същност, а е дума, зад която стоят различни значения и употреби, книгата на Кулов няма доказателствена сила. Самият автор благородно признава това неведнъж в своя текст. Проблемът е там, че дори в своя анализ Кулов се придържа към една до голяма степен исторически определена традиция със свои класически представители и текстове. Колкото и да са различни един спрямо друг, те все пак се припознават като част от философската традиция, която неизбежно се мисли единно, па макар и в “размити граници”. Ако приемем, че тезата на Кулов е вярна, ще се наложи да отговорим на въпроса: По какво правило, в продължение на векове, хората са причислявали коренно различни философии и понятия за философия към една традиция, която назовават с едно име? Кулов донякъде се опитва да отговори на това в заключителните бележки. Според него всички ние сме в плен на езика. Езикът господства над мисълта и е създал в нашето мислене стереотип, който ни кара да мислим за философия-ТА така, както говорим за нея – в единствено число.