СОЦИОЛОГИЯТА И МИСЛЕНЕТО НА БЕЗПРЕЦЕДЕНТНОТО
Димитър Божков
автор: Светлана Събева
заглавие: Пречупената социалност: преосмисляне на разбиращата социология
София: Изток-Запад, 2010, с.218.
Двадесети век изправи мисленето пред множество предизвикателства, свързани със събития, оставили отпечатък върху живота и спомените на множество свидетели и жертви. Холокостът, Чернобил, тоталитарните режими, новите форми на био-власт и контрол стават част от един колективен опит, за който говоренето е на границата на възможното. Това засяга и цялото поле на хуманитарното знание, което трябва да намери сили да се сблъска с този опит. За социологията остава трудната задача да прокара пътища за мислене на безпрецедентното, на това, което няма аналог в историята по своята чудовищност. Необходимо става изнамирането на подходяща гледна точка, която да позволи по-смирена теоретична позиция, запазваща разглежданите феномени от генерализиращи операции и от загуба на уникалността им. В този смисъл е важно указанието на Хана Аренд, че неразбирането е отправна точка и първоначало на всяко разбиране.
Значимо постижение в тази насока представлява книгата на Светлана Събева Пречупената социалност: преосмисляне на разбиращата социология, в която тя прокарва нови възможности за мислене на безпрецедентното. Според автора класическата разбираща социология на Макс Вебер и Алфред Шютц не разполага с достатъчно инструменти за разбиране на извънредното, на това, което надхвърля всекидневния опит. В този смисъл социологията на безпрецедентното може да се мисли като контрапункт на социологията на всекидневието, като „превключване” от един тип херменевтика към друг. За това превключване загатва дори оформлението на корицата на книгата с картината на Паул Клее Ангелус Новус, който вдъхновява Валтер Бенямин за едни от най-задълбочените и вълнуващи размишления относно опита от историята, нейния месианистичен потенциал и необходимостта от съпричастност със жертвите.
В много проникновените анализи на Светлана Събева на класическата социология, е привлечено творчеството на Мартин Хайдегер и по-конкретно неговата херменевтика на фактичността и екзистенциалната аналитика на Dasein. Този подстъп към мисленето на социалното позволява поставяне на дневен ред на проблема за темпоралната структура на разбирането и за събитието като негова отправна точка. В това се състои и амбициозната задача, която си поставя авторът, а именно „експериментиране с границите на социологията под знака на Събитие”. То разрушава представата за празния, хомогенен и праволинеен ход на времето, където се подреждат историческите факти, като въвежда един друг опит за време, в който се образуват сложни констелации между настояще, минало и бъдеще. Такова разбиране позволява мислене на шанса нещата да бъдат и други, на възможното, а не на исторически необходимото. То предполага вглеждане във „флуидни събития на пробуждане”, в откровяващи моменти на всекидневния опит, когато чувствителността е по особен начин възбудена. Също така мисленето „под знака на събитие” дава възможност на социалните науки и на философията да поставят на дневен ред скандала на безпрецедентното по начин, който да осигури съпричастност с жертвите и да търси „не истината на фактите, а истината на смисъла” (с. 17).
В първа глава („Разбиращата социология ‘След Аушвиц’”) се поставя проблемът за разбиращата социология „След Аушвиц” и за смисловата адекватност на социологическите понятия. Те трябва да могат да посрещнат този скандал и да позволят разбирането на безпрецедентното откъм самото него. Това изисква скъсване с генерализиращите процедури на класическата социология и „заставане в близост до шока на опита” и до колективния усет за недействителност. Към социологическите понятия се предявяват определени изисквания, които да осигурят мисленето на сингуларното: да бъдат регресивни понятия, т.е. да правят възможни времеви „игри на осветляване и определяне”, които тематизират едновременно настоящето и миналото; да бъдат „хлабави понятия с тесен обхват и богато съдържание” (с. 22), което да позволи внимателно вглеждане в уникалността на единичното; да се отнасят до автономията на действието, което би позволило да се говори за важни понятия като мотив, отговорност, вина и др.; да бъдат „херменевтически обосновани откъм безпрецедентността” (с. 24), така че да не се позволи неговото оправдание. Светлана Събева посочва примери за такива понятия в творчеството на Хана Аренд – баналност на злото, прошката, безприютността, аналитиката на себе си „След Аушвиц”.
Мисленето „под знака на Събитие” предполага и преодоляване на традиционното разграничение между теория и практика. Теорията включва в себе си и едно нетеоретично, елементарно-рефлексивно пространство. Така афективният опит става важна част от социологическото изследване и неговото експлициране ще помогне за осъществяване на проекта за мислене „След Аушвиц”. Изследването на афективния опит задава хоризонта на времевост и историчност на пребиваването на човека в света откъм феномена на загриженост за собственото битие. Тази пред-рефлексивна позиция би помогнала да се осъществи срещата между всекидневния опит и социологическата теория на фона на херменевтиката на фактичността на Хайдегер. Тя се оказва много подходяща за преосмисляне на „пречупванията” на опита, в които остава да се види сингуларното и изключителното, а също така и за създаването на една аналитика на действието през темпорални структури.
Следвайки тази линия на мислене, във втората глава от книгата („Разбиране и афективност – Пиер Бурдийо и Макс Вебер”), Светлана Събева показва как в теорията на практиката могат да се експлицират множество феноменологически понятия, засягащи времевата структура на афективния живот. Това става и през случването на един много продуктивен диалог между Хусерл, Хайдегер, Аренд, Бурдийо, Вебер и Шютц, в който се доразвиват някои основни интуиции, останали само едва засегнати у тези автори. Това включва от една страна социологизиране и историзиране на понятия, свързани с предпредикатния опит, екзистенциалната аналитика и херменевтиката на фактичността, а от друга експлицирането на останали скрити Хайдегериански мотиви у късния Бурдийо. Като продължение на този диалог и като пример за посочения метод на работа Светлана Събева предлага, като завършек на втората глава, един много задълбочен сравнителен анализ между понятието на Вебер Beruf – труд в призванието, и illusio („омагьосващото отношение” към социалните игри) на Пиер Бурдийо, в който показва както някои точки на приближаване, така и основни различия между двамата мислители. Проблемът, който остава отворен и решението на който се крие у Хайдегер, е именно „в какви отношения влиза херменевтиката с фактичността, така че да се конституира като нейно самотълкуване” (с. 95).
Това се отнася и до отношението между разбиране и времевост, което е тематизирано в трета глава („Разбиране и времевост – Мартин Хайдегер”). Във философията на Хайдегер времето участва в разкриването на смисъла и в структурите на грижата като момент от пред-рефлексивното отнасяне към света. Човекът е едновременно захвърлен в света, но заедно с това той нахвърля проекта за биването-си-в-света. Така Dasein конфигурира екстатичните времеви единства към бъдеще, настояще и минало. Удържането на тези три темпорални екстаза с акцент към бъдещето, позволява да се мисли смисъла на действието откъм самото него, т.е. оставящо да се покаже в неговата собствена уникалност. Според Събева чрез едно мислене със и чрез Хайдегер, преодоляващо някои ограничения на неговата програма, може да се открои разбиране за време, което изхожда от моментите на „пречупване” на опита, в които се долавят множество „екстатики на отсъствието” и на радикално чуждото. Така в прошката, свидетелстването, признаването, разказването могат да се провидят различни нахвърляния към едно сложно отношение между възможно и невъзможно, между „неотменимото така-а-не-иначе-битие” и „да бъде и иначе”. Работата на Хана Аренд свидетелства именно за едно такова продължение на философията на Хайдегер в посока мислене на безпрецедентното. Според автора на фона на тези размишления вече не звучи толкова странно идеята, че Хайдегер би могъл да помогне да разберем по-добре Холокоста.
Светлана Събева показва как това може да стане чрез въвеждане на негативността като основен екзистенциал на Dasein. Така наречените привативни феномени показват нова възможност, а именно възможността за невъзможното, която разгръща една феноменология на отсъстващото. В четвъртата глава („Афективност и негативност – към едно праксеологическо схващане”) се разгръща идеята как привативността „осъществява структурната връзка между времевост, афективност и свят” (с. 166). Тази структура, която поставя Dasein на пресечната точка между захвърленост в света и проект-нахвърляне, задава нови насоки за преосмисляне на афективността и на опита на негативното. По този начин се създава смислов фон, който би позволил преосмислянето на разбиращата социология и конституирането на една „социология на афективността”, която обръща особено внимание на определени гранични феномени, също както и на някои съвсем обикновени и незабележими преживявания, каквито например описва Вирджиния Улф.
Използваният подход в тази монография според мен успява великолепно да се справи със сложната задача да мисли едно разширяване на границите на социологията и заедно с това да предложи решение на изключително актуалния въпрос за това как е възможно разбирането на единичния феномен в неговата уникалност и специфичност, когато той не е просто обект на размишление, а пребива „под знака на Събитие”.
- Димитър Божков
- Светлана Събева – Пречупената социалност – преосмисляне на разбиращата социология