Мартин Осиковски – Убежища на вярата

МАРСИЛИО ОТ ПАДУА И ОБРАТЪТ В ЕВРОПЕЙСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА МИСЪЛ

Владимир Градев

автор: Мартин Осиковски

заглавие: Убежища на вярата. Църквата и съборът в съчиненията на Марсилио от Падуа и Уилям от Окам

София: УИ «Св. Климент Охридски», 2010, с.280.

Убежища на вярата е резултат на близо десетгодишен интерес, започнал още от студентските години на Мартин Осиковски, който постепенно и все по-задълбочено вникваше в изследваната проблематика. Намирам избора на темата за книгата за напълно оправдан и обогатяващ философските, културологичните и политологични изследвания на Средновековието, които през последните години се развиват и в нашата страна. Съвременната историография разглежда изхода от конфликта между папа Бонифаций VIII и френския крал Филип IV Хубави, като край на чисто средновековния политически дебат. Именно Марсилио от Падуа (1280-1342), лекар, богослов, философ, най-вече човек на действието и дългогодишен съратник на император Лудвиг IV Баварски в борбата му против папата, традиционно е смятан за първия „модерен” мислител, най-вече относно учението му за политическата организация на обществото. Ала модерността на Марсилио всъщност е другаде. Той не само отхвърля папската претенция за plenitudo potestatis и упражняването на светската власт, но и първи критически разглежда легитимността и необходимостта от всемирен предводител на християнството по пътя на спасението, а тъкмо тази предпоставка, която задава хоризонта на Средновековното общество и политическо мислене, никога дотогава, дори при най-ожесточените борби между имперската и папската власт, не е била поставяна под съмнение. На разкриването на този обрат от мисленето на Марсилио от Падуа, който обръща с главата надолу, наследената от свети Августин теолого-политическа традиция и заедно с номиналистката nouvelle vague ще отведе към бурните води на Реформацията и модерната политическа мисъл, е посветено изследването на Мартин Осиковски Убежища на вярата.

Искам да отбележа и задълбоченото проучване и вещото познаване както на източниците, така и на съвременната критична литература, на които се основава изследването на Мартин Осиковски. В библиографията са дадени всички исторически извори по въпроса, техните модерни издания на различните европейски езици, както и съвременната критическа литература по изследвания проблем на немски, английски, френски и италиански език. Разглеждането на цялата тази литература не е просто ерудитски самоцелно и безучастно, а винаги критично, и авторът добре разкрива и проблематизира изграждането на различните дисциплинарни полета, в които се интерпретира днес средновековната политическа философия.

Не мога да не изтъкна също, че Мартин Осиковски се занимава с трудни и малко известни за нас автори от началото на 14 век, чиито съчинения изискват много време и усилия, за да бъдат усвоени, като авторът блестящо се е справил с тази задача, което е видно от великолепния превод и задълбочения коментар в книгата на изворовия материал. Особено ценен е фактът, че Осиковски не затваря проблематиката единствено в рамките на разглежданите автори и теории. Възгледите на разглежданите от него философи, богослови и църковни дейци му служат като отправна точка за собствените му теоретични дирения, до които той стига, воден преди всичко от спецификата на изследвания обект. Съвсем ясно е, че става дума за собствено отстояване и провеждане на оригинална историческа херменевтика, която Осиковски започва успешно да разработва, за да покаже убедително, че не просто е в състояние да усвои всяка изложена позиция и критически да я оцени, благодарение на нея да изясни както политологичните залози, така и да разкрие църковното и социално значение на съответната постановка и сам внимателно и предпазливо да рефлектира и проблематизира процеса на конституирането на предмодерната политическа наука и различните стратегии за нейното легитимиране, което намирам за едно от основните достойнства на този труд.

Изобщо, Мартин Осиковски се утвърждава през последните години като един от най-добрите познавачи на средновековната политическа философия в България. Той представя в своето изследване цялостната проблематика и залозите на еклесиологичния спор в късното средновековие в изненадваща, поради изключителната трудност на задачата, пълнота. За пръв път имаме толкова пълно проучване на късносредновековната политическа философия от български автор. Неговата работа позволява не само да се проследи детайлно развитието на спора, но и да се постави с методологична строгост въпросът за неговия политически, философски и религиозен смисъл. Мартин Осиковски е написал своята книга с много силна ангажираност в проблемното поле на своите научни интереси и същевременно е успял да впише тази своя лична отдаденост в рамките на една безкрайно търпелива и дисциплинирана скрупульозност в изследването на дълбоко скритите корени на модерното политическо мислене.

На основата на внимателното проследяване на всички страни на проблема за общия събор и критическия анализ на институционалните и дисциплинарни практики, които той създава, Мартин Осиковски разкрива богословските, философските и най-вече политологичните измерения на този сложен църковен и социален въпрос, като обръща особено внимание на местата и ролите, на смислите и стойностите на политическата наука в културата на късното средновековие.

Въведение в проблематиката на книгата са два ключови за началото на 14 век църковни и политически конфликта: острият спор за евангелската бедност и „последната схватка на империята и папството”, между папа Йоан ХХII и баварския владетел Лудвиг IV (откъдето и заглавието на главата: „Пътят към Бавария”). Проследяването на тези сблъсъци позволява на автора, добре да отграничи своето изследователско поле и да покаже решаващата роля на тези остри сблъсъци за очертаването на позицията на Марсилио от Падуа и особено на Уилям от Окам, които са в центъра на изследователския интерес на Осиковски.

Изобщо, малко е да се каже, че авторът познава из основи историята на църковно-политическия дебат от началото на 14 век. Той систематично е овладял късносредновековното политическо мислене и с голяма вещина разкрива различните контексти, които са го направили възможно. Осиковски е проникнал възможно най-дълбоко във възможностите и предизвикателствата, които институционалната рамка на Църквата дава на политическото мислене. За да се разбере, например, решаващото значение, което имат дебатите за „евангелската бедност”, за „незаблудимостта на църковния авторитет” (и кой точно го изразява – съборът или папата), така както са изложени от Марсилио от Падуа и Уилям от Окам, изследователят овладява каноничното право и схоластиката, и същевременно проследява мощното въздействие на сложните и противоречиви процеси на конкретното историческо изграждане на дръзките политически програми на двамата мислители. Задача, която отвежда Осиковски към подробно разглеждане и внимателно вникване във все още недостатъчно проучени сложни житейски и интелектуални траектории на Марсилио от Падуа и Уилям от Окам, които му позволяват да разкрие онези нови форми на политическо мислене и действие, които постепенно възникват, редом с процесите на упадък на папската институция, консолидирането на светската власт, първите критични вълни, които постепенно ще доведат до края на средновековната res publica christiana.

Убежища на вярата, както всяко, отстояващо собствена методология, новаторско изследване, повдига въпроси и желание за допълнително изясняване и дебат. Питам се, не минава ли много повече проблемът за общия събор през изграждането на новия модел на монашеска общност и съборност, която църковната „революция” на францисканския орден въвежда през 13 век, отколкото през сблъсъка около евангелската бедност? Не ни ли води този проблем и към модела на общността и събора, така както ги задава свети Августин, и изобщо към политическия августинизъм, големият извор на средновековната политическа мисъл, скъсването с който ще превърне Марсилио в „най-лошия от всички еретици” за дълга поредица от папи, канонисти и теолози, но ще му осигури и мястото на първопроходец за модерната политическа мисъл. Но дори да останем в сферата на томизма, през чиято призма Осиковски разглежда основно дебата, би следвало да бъде по-ясно отчетено, че и тук основният принцип, за да бъде християнското общество единно цяло, e ordinatio ad unum (подреждане според едното) – принцип на единството, който въплъщава именно Римският епископ. В изследването не е отделено достатъчно място за голямата църковно-съборна практика на 13 век – отправната точка, от която Марсилио от Падуа и Уилям от Окам изхождат за своите реформаторски програми. Не е отделено нужното внимание и на папския „преврат”, извършен от Бонифаций VIII и на който всъщност се противопоставят и Марсилио и Уилям. Но дори да останем при Йоан XXII, не може да не предизвика интерес въпросът за връзката на неговата странна есхатология (няма в историята на Католическата църква друг папа, чиито постановки да са намерени за еретични) с неговата еклесиология, а оттам и с проблема за събора. Оставен без по-нататъшно разглеждане, въпреки че с него именно започва книгата, е въпросът за другия контрапункт на папската власт, а именно монархията и изобщо светската власт и нейното разглеждане и проблематизиране от Марсилио и Уилям, и то най-вече във връзка с проблема за репрезентацията в условията на криза и десакрализацията на църковния авторитет. Особено активен в това отношение е Марсилио от Падуа, чиято основна ос на аргументацията е линията закон-монарх-мир, същинската pars construens на неговата теория – в много по-голяма степен отколкото акцентирането на съборността, която намирам, че е по-скоро полемичен ход срещу plenitudo potestatis на папската институция, против която се борят и двамата мислители. Смятам, че би могло и по-обстойно и задълбочено да се изследват последиците от дебата: може ли изобщо да се говори за антиципиране на някакъв „демократичен” модел в предмодерното общество, какво конкретно е влиянието върху предмодерната политическа философия и теология, какво е въздействието му върху по-нататъшната криза и окончателно разцепване на res publica christiana. Накрая, в разглеждането на въпроса за църковната съборност, следва – за да получи проблемът за събора своята точна рамка и пълен контекст – да се вземе предвид и религиозното схващане за християнската общност, която като такава е преди всичко литургична и сакраментална и това не може да бъде пренебрегнато от нито една еклесиология, тъй като в литургията се осъществява връзката с Небесната църква и общност и, като божие действие в настоящето, тя не само изразява есхатологичната реалност, но и преподрежда земния град, „бъденето заедно” на политиката като антиципация на откровената истина.

Всъщност, тези бележки не са упрек към автора, а единствено свидетелство за значимите въпроси, които той повдига, за големия критичен и евристичен заряд на това новаторско изследване, и най-вече са израз на моето очакване за неговото плодотворно продължение.