Критика и Хуманизъм | 31 | 2010 | Аналитичната философия

Аналитичната философия и нейната забрава за континента

Интервю на Тодор Полименов с Готфрид Габриел

Тодор Полименов: (…) В този смисъл е и първият ми въпрос към Вас: как виждате значението на Фреге за възникването на това, което днес наричаме аналитична философия? Или с други думи: доколко обоснована е според Вас дефиницията на Дамет?

Готфрид Габриел: Аз съм съгласен с Дамет, че Фреге е бащата на аналитичната философия, макар че, разбира се, не бива да се забравят и автори като Ръсел и Хусерл. Що се отнася до ролята на философията на езика, аз също съм на мнение, че Фреге има съществени приноси за нейното развитие. Самият аз, както знаете, съставих сборник с ръкописи от архива на Фреге и го издадох под заглавието „Съчинения по логика и философия на езика“. Не ще и дума, Фреге е бил и значим философ на езика. Неговият същински интерес обаче – и тук не съм съгласен с Дамет – не се е отнасял към философията на езика. Фреге сам казва, че програмата му е логицизмът, т.е. доказателството, че аритметиката е именно по-широко развита логика и следователно – аналитична дисциплина.

Обратът към реализма и началото на аналитичната философия

Анна Бешкова

В Изворите на аналитичната философия Майкъл Дамет предлага две тези, които според него характеризират аналитичната философия като цяло. Това е „…на първо място убеждението, че философско обяснение на мислeнето може да бъде постигнато чрез философски анализ на езика, и, на второ, че едно пълно обяснение може да бъде постигнато само по този начин.” Предложеното определение се нуждае от няколко уточнения в различни посоки. Когато Дамет използва термина „мислене”, той няма предвид някаква субективна, психологическа интерпретация на понятието, а обективното съдържание в смисъл на „мисълта” на Фреге. За да не допуска двусмисленост в разбирането на тази централна категория, може би е по-удачно да се замени с „пропозиция” (или най-общо със също толкова неопределеното значение на клас от съобщителни изречения). Първата част от твърдението на Дамет ми се струва безспорна. В настоящия текст ще се опитам да разгледам именно обрата към реализма, т.е. към позицията, че обектите на познанието са независими, външни и различни от познаващия субект, който според мен поставя началото на аналитичната философия, като до голяма степен предопределя и нейната предметна област.

Лингвистичният обрат и други погрешни разбирания относно аналитичната философия

Пиер Вагнер

Аналитичната философия има над стогодишна сложна история и като движение е толкова многообразна, че едва ли може да бъде характеризирана посредством една единствена отличителна черта. Повечето от опитите да се направи точно това или не си дават сметка за нейното многообразие, или разглеждат само един период от нейната история. Например понякога се смята, че аналитичната философия отстоява изцяло антиметафизическа позиция. Подобно убеждение вероятно се корени в някои от известните изказвания на логическите емпиристи, във философския метод, изложен от Витгенщайн в неговия Tractatus Logico-philosophicus, или във факта, че някои текстове от ранната аналитична философия, дело на Ръсел и Мур – двама от основателите на движението – обикновено се интерпретират като реакции на метафизиката на Брадли и на други форми на британския идеализъм от времето. Не трябва обаче да се пренебрегват други факти, подкрепящи напълно различно гледище. Първо, теорията на пропозициите на Ръсел, както и неговият логически атомизъм и философия на логиката очевидно притежават метафизически следствия. Второ, през 60-те години на ХХ век антиметафизическият кръстоносен поход на логическите емпиристи вече започва да губи от характеризиращата го през 20-те и 30-те години на века сила.

Разривът между аналитична и континентална философия: структурни особености и генезис

Александър Кънев

Дълбокото разделение между аналитична и континентална философия е предмет на множество изследвания през последните десетилетия, но ми се струва, че някои важни структурни аспекти на генезиса му остават недобре разбрани. Разделението е израз на радикализация на характерното за цялата история на философията противопоставяне между про- и антинатуралистки тенденции на мислене. Не е никак лесно да се определят по-строго тези тенденции, тъй като се конкретизират по доста различни начини на отделните равнища на философското развитие: парадигмите, субпарадигмалните направления и конкретните школи. Можем обаче да се опитаме да дефинираме по-отблизо употребата на тези понятия за целите на проясняването на дълбокото разделение между аналитични и континентални философи.

Мечтата на Ръсел (историко-философска скица от 1912-13 г.)

Камен Лозев

В европейската философия на двадесети век едва ли ще срещнем толкова интересни, плодотворни, бурни и дълбоко противоречиви отношения като тези между Бъртранд Ръсел и Лудвиг Витгенщайн. Двамата се срещат за първи път в Кеймбридж през октомври 1911 г., когато двадесет и две годишният Витгенщайн идва при Ръсел, световноизвестния вече философ и математик от Тринити колидж, и, следвайки съветите на Готлоб Фреге, настоятелно го моли да учи под негово ръководство. Малко повече от го- дина е нужно, за да се сменят местата на Ръсел и Витгенщайн в логиката: в средата на 1913 г. Витгенщайн не просто е „облякъл мантията” на Ръсел като учител, но и недоволства, когато бившият наставник не успява да проумее логическите му идеи. Ръсел приема настъпилия обрат спокойно, добронамерено, открито и честно, с ясното съзнание за изпълнена мисия към безспорно най-надарения си ученик. Той полага всички възможни и невъзможни усилия, за да създаде най-добрите условия за развитие и проява на талантите на Витгенщайн и тази роля на „градинаря”, който бди над „цветето в саксия”, е изпълнена с много умение, такт и огромно благородство.

Ръсел, философската логика и отношенията

Тодор Петков

Когато се налага да обърнем изследователски поглед към научни събития със стогодишна давност, резонният въпрос, който следва да ни бъде зададен, е: какво очакваме от подобно обръщане? Търси ли то исторически поглед към един фиксиран и обективиран „времево изпълнен обект”, наричан класическа модерна формална логика и асоцииран преди всичко с Фреге, Ръсел и ранния Витгенщайн? Или, напротив, цели да възкреси нещо от начинателите на аналитичната философия, за да произведе някаква неоаналитична школа? Или пък става дума за търсене на намеци и идеи у мислителите от миналото за решение на проблеми, възникнали в принципно нова обстановка? Историците на логиката едва ли биха се съгласили, че едно разглеждане на философската логика от началото на ХХ век под лупата на тяхната дисциплина е занимание, неспособно да добави нищо ново към досегашните постижения на фрегеведи, ръселоведи и витгенщайноведи – най-малкото поради по-нататъшното развитие на самата тази дисциплина и нейните методи, което не можем априорно да пренебрегнем; науката история винаги носи шанса за изненади дори при най-добре изучените „времево изпълнени обекти”.

Витгенщайн за логиката на вътрешното в бележките по философия на психологията

Тодор Полименов

Най-напред искам да направя няколко пояснения към заглавието на статията. Локализиращите думи „в бележките…“ не се отнасят единствено към издадените под заглавието Bemerkungen über die Philosophie der Psychologie (Бележки по философия на психологията, споменавани по- надолу само като Бележки) типоскрипти 229 и 232, които представляват, както е известно, напечатан на машина под диктовката на Витгенщайн избор от писани през 1946/49 на ръка бележки. С тях визирам и написаните през следващите две години ‘бележки’ по същата тема, които са публикувани под заглавието Letzte Schriften über die Philosophie der Psychologie. Das Innere und das Äußere (Последни записки по философия на психологията. Вътрешното и външното, споменавани по-надолу само като Последни записки). Разбира се, в настоящата статия ще се занимавам предимно с двата тома на Бележките, чийто обем е значително по-голям от този на ‘бележките’ в т.нар. Последни записки. Що се отнася до израза „логика на „вътрешното“, то Витгенщайн, наистина, не си служи с него в Бележките, но го използва на едно ключо- во място в Последните записки, където разликата между „вътрешното“ и „външното“ се обяснява тъкмо чрез техните логики.

Лудвиг Витгенщайн и Казимеж Айдукевич за нормативността на езиковите правила

Вихрен Бузов

Целта на това изследване е да се извлекат някои теоретични обобщения за нормативността на езиковите правила, като се направи сравнение между някои избрани тези на „късния” Витгенщайн и на Казимеж Айдукевич, един от най-забележителните полски аналитични философи, считан основателно за „най-значимия представител на Лвовско-Варшавската школа от страната на философите” (Nowaczyk 2008: 85), по-специално представящи схващания на втория, отнасящи се до неговата концепция за езика от 30-те години на ХХ век. Техните философски идеи за струк- турата и функционирането на езика могат да бъдат интерпретирани като парадигмални образци на т.нар. „директивни” теории за значението, кое- то съм се опитал да обоснова в статия от преди няколко години (Bouzov 2005). Тези теории разглеждат езиковите значения като конструирани от определени нормативни правила. Нормативността на езиковите правила може да бъде разбрана в светлината на идеята за перформативния харак- тер на социалните институции. Сравнителният анализ е проведен в светлината на грандиозната трансформация на съвременната философия на езика – от абстрактни формални изследвания на езика по посока на едно преобръщане на интереса към прагматистките аспекти на неговото развитие.

Как аналитичната философия разочарова когнитивната наука

Робърт Брандъм

Ние, аналитичните философи, напълно се провалихме в дълга си към нашите колеги в когнитивната наука. Направихме го с неспособността си да споделим ключови уроци относно природата на понятията, употребата на понятия и концептуалното съдържание, които повече от век бяха пове-рени на нашите грижи и внимание. Приемам, че аналитичната философия започва с раждането на но- вата логика, въведена от Готлоб Фреге в неговата основополагаща книга Begriffsschrift от 1879 г. Идеята, възприета и отстоявана в началото от Бъртранд Ръсел, е, че фундаменталните прозрения и инструментариум, осигурени от Фреге в този текст и развити и използвани през 90-те години на ХIХ век, биха могли да бъдат приложени във всички философски дисциплини, за да се повиши нашето разбиране за разсъдъка и мисленето изобщо, като се подобри разбирането на понятията – включително и на специфичните понятия, с които тази философска традиция се занимава от самото си зараждане. Защото Фреге предизвиква революция не само в логиката, но и в семантиката. Той за пръв път прави възможно математическото характеризиране на значението и концептуалното съдържание и по този начин и на структурата на самото мислене. Оттук задачата на новото движение на аналитичната философия е изследването и разработването на тези идеи, използването и приложението им навсякъде, където те биха могли да донесат максимална полза. Тези идеи са културното рождено право, наследство и отговорност на аналитичните философи. Но ние не се отнесохме към тях по подходящия начин.

Защо съвременната формална логика не е само формална?

Евгени Латинов

Терминът „формална логика” изглежда е използван за първи път от Кант. С него той има предвид просто това, което се разбира под „логика” в неговото време – Аристотеловата силогистика с добавени към нея „учение за понятието” и „учение за съждението” (логическото съдържание на последните в главните си пунктове също може да бъде намерено при Аристотел), цялото това систематизирано и донякъде обогатено (но само в детайлите, а не по същество) от средновековните логици. В наше време бихме нарекли това „традиционна логика”. Добавянето от Кант на прилагателното „формална” към „логика” има за цел да противопоста- ви традиционната логика, която е и цялата логика по негово време, на част от собствената му философия, която той нарича „трансцендентална логика”. В основата на това противопоставяне стои противопоставянето форма – съдържание: формалната логика се занимава само с формата (на мисленето или познанието). За разлика от нея трансценденталната логика притежава свой собствен обект на изследване, който има свое собствено съдържание.

Класическият анализ на познанието и проблемът Гетие

Анета Карагеоргиева

С установяването на първите канони на аналитичната философия започва и изследователската атака към традиционните философски проблеми с цел те да бъдат така преформулирани, щото да се избегнат капаните на езика, вкарващи философията в псевдопроблеми. Преди всичко, разбира се, сметките трябва да се разчистят с най-дразнещите метафизически понятия като битие, същност, идея и други от този вид, но в един момент идва ред и на фундаменталното понятие за знание. Ръселовите трактовки в Проблемите на философията от 1912 г., въпреки поставянето и решаването на нови и значими въпроси около компонентите на знанието, според редица негови последователи не дават цялостен, последователен и подробен анализ на този феномен. Затова в края на 40-те години въпросът е открит наново и води до интересни развития, които и днес съставляват значима част от стандартната за всички философски факултети по света дисциплина „Теория на познанието” (понякога явяваща се под различни имена).

Контрафактуални кондиционали и модална епистемология

Благовест Моллов

Версията на „контрафактуалния подход” към епистемологията на мета- физическата модалност, предложена от Тимъти Уилямсън (Williamson 2005, 2007, 2008), се основава на тезата, че при наличие на адекватно дефиниране на метафизическата модалност посредством контрафактуални кондиционали модалната епистемология може да бъде третирана като специален случай на епистемологията на контрафактуалиите. На следващите страници ще представя предложението на Уилямсън (I) и ще разгледам някои трудности, възникващи при деривацията на метафизическите модалности от логиката на контрафактуалиите (II), както и тези, свързани със скицирането на контрафактуална епистемология (III).

Ръселовият парадокс на класа от всички пропозиции: разширяващи се квантори и семантична устойчивост

Росен Люцканов

В началото на ХХ век думата „всички” не се радва на особено добра репутация. Една от причините за това e Ръсел, който разобличава нейната неблагонадеждност първо в прословутото си писмо до Фреге, а след това и в своите Principles of Mathematics (1903). Благодарение на това ни е известно, че тази дума трябва да бъде използвана изключително предпаз- ливо, независимо от това дали говорим за безкрайни множества (които не са елементи на самите себе си), или за брадясали мъже (които не се бръснат сами). Наистина, тя може да бъде открита във формулировките на повечето от останалите теоретико-множествени парадокси: в парадокса на Кантор („множеството на всички множества”), в парадокса на Бурали- Форти („множеството на всички ординални числа”), в парадокса на Ришар („множеството на всички фрази, задаващи реални числа”) и т.н. Не само парадоксите обаче са белязани от присъствието ú – тя неизменно се среща в дефинициите на логическите закони, например в записа на закона за изключеното трето: (∀p)(p ∨ ¬p), „всяка пропозиция е или истинна, или неистинна” (наличието на универсален квантор в случая е задължител- но, тъй като без него горната формула не би имала определена логическа стойност и в частност не би била логически истинна). Това подсказва, че много от парадоксите, които съпътстват теорията на множествата още от самото ú раждане, могат да бъдат преоткрити в логически контекст.

Минимална семантика и контекстуализъм. Опит върху метасемантиката

Мария Стойчева

В тази статия ще направя опит да разгледам въпроса за семантична- та теория от гледна точка на аналитичната философия както като основа за разбирането ú (на тази философска традиция) в исторически аспект, така и с оглед на съвременното ú развитие и поле на действие. От една страна, има картина на функционирането на езика, която идва от Фреге и Ръсел и която все още стои в основата на екстраполирането на основните особености на аналитичната традиция, така както тя се концептуализира във философски курсове и университетски дисциплини. От друга страна, е доказването или опровергаването на тезата, че литерализмът има място в различни негови разновидности в съвременната аналитична философ- ска концепция. Естествено се задава въпросът – какво се променя в тази картина и какво остава? По-радикално формулиран, този въпрос е всъщ- ност: останало ли е нещо от тази картина на функционирането на езика днес?

Философия на практиката при Лудвиг Витгенщайн

Ася Маркова

Основната ми задача с този текст е да представя позитивната предста- ва за философия, която според мен се открива в късната работа на Лудвиг Витгенщайн Философски изследвания. За тази цел, разбира се, ще анализирам онези конкретни параграфи от текста му, в които той експлицитно обсъжда формата на своите изследвания. Основното ми усилие обаче ще бъде да покажа как тези кратки бележки за ролята на философията се осмислят в светлината на връзката между основните понятия в концепцията му за езика. И тъй като водещото измежду тях е това за практика, моето намерение е да се опитам да го анализирам иманентно, за да мога с негова помощ да реконструирам формата на практическа философия, за която са пример Изследванията. Надявам се по този начин ще успея да направя убедителна тезата си, че в действителност Философски изследвания на Витгенщайн предлагат възможност да запазим смислено, продуктивно и недискредитирано понятие за философия.