Критика и Хуманизъм | 28 | 2009 | Философският ХХ век в България: диалогични полета

Проблемът за същността на философията в творчеството на българските философи през ХХ век

Венцеслав Кулов

Обичайно е да се казва, че философията има древна история. С това като че ли се омаловажава една важна историческа подробност: че до края на ХVIII и началото на ХIХ век думата „философия” е имала смисъл, много по-общ от сегашния, и е означавала една нехомогенна съвкупност от теории, които от днешна гледна точка могат да се определят като научни и протонаучни. Когато в рамките на тази съвкупност се обособява класът на естествените науки, общото име „философия” губи своето традиционно значение и започва да се осмисля според случая – става многозначно. Тази лингвистична ситуация обикновено се представя като умножаване на гледните точки за философията, наподобяващо многообразието на хипотези в науката. Така безкритично се предпоставя тезата, че обективно съществува такова нещо като философия, и се внушава, че измежду множеството визии за философията има една, която е правилна или най-правилна. Това внушение обаче е съмнително. Съществува ли правилна гледна точка за философията и ако да – коя е тя? Тълкуването и решаването на този сложен (комплексен) въпрос определя едно проблемно поле, което в следващото изложение ще бъде наричано за краткост „проблем за същността на философията”.

Проблемът логицизъм-психологизъм в българската философска история

Димитър Цацов

Отношението между логицизъм и психологизъм е основна тема в българската философска традиция. Водещото начало, което тръгва от ранните произведения на Димитър Михалчев, е фактически критиката на теорията на отражението (образите), респективно на психологизма, репрезентационизма, и отстояването на идеята за радикален антипсихологизъм, т.е. презентационизъм. Терминът презентационизъм е въведен от Сава Петров още през 60-те години на ХХ век. Първоначално предизвикващ някакви съмнения, но вече натоварен с конкретно съдържание, той заема определено място в когнитивното пространство на философската общност в България

Дебати и образи за науката през XX век в България

Ясен Захариев

Представеният текст си поставя две задачи, които взаимно се пред- полагат. От една страна, той цели да покаже различните понятия за наука, които се споделят и защитават от водещите философи в България през ХХ век. От друга страна, се анализират някои от най-значимите за България философски дебати в отделните научни дисциплини. В последния случай споровете между българските учени не са непременно насочени върху проблема за същността на науката изобщо, а върху „научността” на една или друга теория в конкретна област. Поради тази специфика проблемите обикновено се дискутират от широк кръг участници, което често пътипоражда едно допълнително напрежение между специалисти и неспециалисти в конкретната научна сфера. Заглавието на текста не спекулира с думата „образи”, тъй като поне до края на ХХ век трудно може да става дума собствено за „философия на науката” в България. От това обаче никак не следва, че пред българските философи науката не е стояла като проблем, изискващ критично отношение. До голяма степен именно благодарение на отделните дебати могат да се реконструират идеите за наука, които участниците са имали. Ето защо двете задачи, поставени в текста, са всъщност двете страни на един и същ въпрос – какви са идеите за наука и „научност” в България през разглеждания период?

Философски измерения на дискусиите в психологията

Нина Димитрова

Ако за българските интелектуалци от предосвобожденския период е характерна ориентацията към Русия и Франция, то краят на ХІХ век бележи засиления интерес към Германия, тогавашния център на европейския философски живот. Повечето от младите български философи получават образованието си в Германия и имат шанса непосредствено да контактуват с мнозина изтъкнати личности от културния пейзаж на епохата. Така възгледите на Ф. Ницше, Й. Фолкелт, Й. Ремке, философско-психологическите идеи на В. Вунд и О. Кюлпе намират разпространение и у нас. Както е известно, едно от събитията в биографията на тогавашната наука е създаването на първата в света психологическа лаборатория (1879) от Вунд. С възможностите, които предоставя за стандартизиране на експериментите над недостъпните дотогава психични явления, лабораторията е съзвучна на силните сциентистки настроения на епохата. Фактът, че сред интернационалния поток сътрудници в Лайпцигската лаборатория е имало и неколцина българи, почти изцяло предопределя насоките в развитието на философско-психологическата мисъл в България от началото на ХХ век.

Философско-антропологически дискусии

Нина Димитрова

Стремежът за намиране на фундаментални структури на човешкото битие, за разкриване на „вечна човешка природа”, фиксиране на неизменна човешка същност, за извеждане на собствената специфика на човека – т.е. разгръщането на философско-антропологичния дискурс, бележи ярко присъствие в първата половина на философския XX век у нас, особено в междувоенния период. Определян като крах на дотогавашната координатна система на човешкото съществуване, междувоенният период благоприятства трайното настаняване на антропологичното измерение на философската проблематика, довява идеите за „жизнения порив”, екзистенциалистките и психоаналитични нагласи, подпомагащи лидерските амбиции на наскоро формираната философска антропология.

Поглед върху историята на етиката в България

Недялка Видева

Настоящата статия e предопределена да фокусира различни критични погледи. Причината е в непосилната задача, която тя си поставя – да проследи „раждането”, налагането и различните „перипетии” на българската етика в модерната история на страната. Логично е нейното разделяне на три части, чието съдържание следва социалното, политическото и културното развитие на България – от Освобождението до 1944 г., от 1944 до 1989 г. и от 1989 г. до наши дни. Тя може за бъде от вида опит за осмисляне на един от съществените аспекти на приобщаването на България към ценностите на модерна Европа, осъществен в края на XIX и първата половина на XX век – рецепцията на морални ценности чрез философско-етическото образование. Същностните моменти в този процес очертават контурите на вече успешно приложен модел, от една страна, и от друга, модел, от който можем да се възползваме при новата, протичаща днес, реинтеграция на страната в обединена Европа.

Философията на историята – философия на историческата инициатива

Атанас Стаматов

След векове на изолация от европейските културни ценности, историческият ход на събитията изправя българина пред необходимостта в рамките на закъснялото си Възраждане да съвмести решаването и на типичните за Просвещението проблеми. Това „сгъстяване” на историческото време го кара да търси осмислянето на социалното си битие в перспективата на философско-исторически доктринации, насочени към овладяване на историческата инициатива. Ситуацията закономерно извежда на преден план като централен проблем във възрожденската ни книжнина проблема за напредъка (прогреса)1. Всяко обсъждане на този въпрос обаче по правило започва с уговорката, че „българският напредък” не може да има други корени освен самобитните духовни начала на народа ни и продължава с търсенето на евристични модели за преход към модерността в мигрирали от европейската философско-историческа култура идеи. В центъра на вниманието му стои идеята за свободата, снела в себе си националните и социални въжделения на възрожденското ни общество, а осъществяването ú се схваща като първа необходима стъпка по пътя на българския напредък.

Дискусионни топики в областта на историята на философията в България

Латьо Латев

До Освобождението през 1878 г., респективно в периода на българското Възраждане, няма специални историко-философски изследвания. Екскурсите в историята на философията се ограничават в цитирания на известни философи в рамките на текстове с философска насоченост. Специализирани историко-философски изследвания се налагат вече след основаването на Висшето училище (по-късно Софийски университет), където се учредява и катедра по история на философията. Така че традицията на историко-философските изследвания у нас е от повече от век. Доколкото този опит води до специфични рефлексии, в течение на приблизително един век у нас има и проблематизации и дискутиране в полето на историята на философията.

Естетическата мисъл в полето на българската философска култура (Фигури, етапи, теоретико-методологически концепции, дискусии)

Камелия Жабилова

През ХХ-ХХI век представителите на българската естетическа и литературно-критическа мисъл, а и художествено слово, на няколко пъти изживяват драматични трансформации в търсене или отстояване на собственото си лице и глас, между идеи, идеологии и „наложени самооценки”. И докато тези творчески търсения в периода от Освобождението до 1945 г. и след 1990 г. може да се каже, че преминават под знака „нямаше нищо, а трябуваше всичко” (Вазов), то времето между 1945 – 1990 г. е все още трудно за анализ, което обяснява и липсата (с малки изключения) на безпристрастни, т.е. политически неангажирани и сериозни дискусии от страна на хуманитарната ни мисъл, извън порочната и непродуктивна схема, раздвояваща се между „лявата гузност и дясната гнусливост” (Бойко Пенчев). (…) Разбира се, настоящият текст няма амбиции да предложи пълен и изчерпателен „прочит”, а още по-малко е далеч от съвременния ентусиазъм да предлага или налага нов такъв, тъй като това е не само непосилно за един изследовател, но и винаги ще „страда от два порока” – фрагментарност и пристрастност. Целта ни тук е следната: чрез представянето на максимално голям брой гледни точки, „гласове”, позиции и диалози (реални и задочни) между представителите на различни естетически идеи и концепции, както и на коренспондентността между отделните периоди, да се очертаят дискусионните полета, оформящи „разноезичната” и динамична картина на българската философска естетика и нейното присъствие в родното културно пространство.

Философски проблеми на религията

Нина Димитрова

Философията на религията изследва критично религиозните твърдения, отнасящи се до същността и съществуването на Бога; религиозния език; отношенията между религията и науката, от една страна, и останалите “дисциплини” на философията, от друга. Вариантите на отношението между философия и богословие като типове рефлексия; между философско и религиозно отношение към света; между религиозна философия и богословие – поставяни в духовното пространство на българския ХХ век, са също неотменна част от специфичното поле на философията на религията. Тук изследването на богатия фактологичен материал в тази сфера се фокусира около две големи теми като основа на дискусионните полета: разбиранията за дисциплината философия на религията (с методологически характер) и мненията относно взаимовръзките между философия – религия – наука. Един от проблемите, на които се натъкна настоящото изследване, е честото неразличаване, което доста български автори допускат по отношение на понятията „философия на религията” и „религиозна философия”.

Българската школа по философска медиевистика

Гергана Динева

Годината е 1984. В един извънреден брой на списание „Социологически преглед”, посветен на Международната младежка научна конференция на тема „Маркс и проблемът за всекидневието”, излиза статия със странното за посочената тема заглавие: „Чуждата земя” като конструктивен елемент на средновековната култура. С този неуместен за времето си текстови жест от страна на Цочо Бояджиев започва също толкова необичайната история на българската школа по философска медиевистика в условията на културна ситуация, на която медиевисткото философско изследване е не просто чуждо, но и „нелегално”.

Какво научихме от аналитичната традиция на ХХ век? (за рецепцията на аналитичната философия в България)

Мария Стойчева

Философската ориентация, измеренията на чието възприемане ще се опитаме да представим в тази статия, най-често се наименова аналитична традиция или философия. Соумс в двутомния си труд върху аналитичната традиция предпочита в заглавието „философски анализ”. (Soames 2003) Много автори и предимно критици на аналитичната традиция, включително и в България, говорят преди всичко за лингвистическа философия. Този термин е обаче критично зареден и въпреки че някои представители на тази философска нагласа понякога си служат с него, далеч не отразява особената нагласа към правенето на философия и екстраполира една характеристика до превръщането ú в доминираща слабост на традицията. Това също така води до извеждането на преден план на един критерий за оценяване на някои съществени обрати в развитието ú, които обаче не могат еднозначно да се свързват с отношението и мястото на езика във философското предприятие.

Форумът Софийски диалози за съвременната българска ситуация

Христо Тодоров

Началото на политическите промени в България през 1989 г. завари българската философия в незавидно състояние. То бе белязано от знака на политически диктат, идеологически монополизъм, интелектуална несамостоятелност, методологическа занемареност и херметична затвореност по отношение на останалия свят. Напълно неподготвена за новата ситуация, българската философска общност беше принудена да се справя с множество трудни и дългосрочни задачи. Тя трябваше да намери смислена обществена и културна функция за себе си, да се бори със собствените си дълго отглеждани предубеждения и заблуди, да преодолява лошите си умствени навици, да учи „чужди” понятийни езици, да открива нови проблемни полета, да усвоява непознати методи, да дефинира и да се опита да следва високи интелектуални стандарти и да се учи да общува с широка, разклонена, добре развита и сложно структурирана международна среда. Последното се оказа особено труден проблем. За разлика от философите от някои други страни от Източния блок, българските философи бяха зле интегрирани в международната философска и научна общност. Липсваха личности с международна известност, не съществуваха признати извън страната авторитетни публикации, нямаше международно известни периодични издания, не можеше да се посочи някоя добре развита „образцова” поддисциплина на философията, нямаше реномирани научни форуми.

Необявената програма на една невидима общност: Михаил Бъчваров и неговите последователи (В памет на проф. М. Бъчваров)

Добрин Тодоров

Не са много личностите в сравнително кратката история на модерната философска култура в България, които притежават способността да привличат съмишленици и умението да ги превръщат в последователи на собствени начинания. Изглежда тази дарба за формиране на кръг от философи, преследващи общи цели, е дадена на малцина. Но именно тези избрани лица успяват да създадат ключови ядра, около които се изгражда професионалната философска общност. Тяхната посредническа дейност прави възможно не само коректното общуване, но и успешната съвместна работа на доста различни по възгледи, методологии и индивидуалност лица. Те притежават рядкото умение да изграждат, поддържат и ненатрапливо обединяват в екипи изследователската дейност на иначе твърде далечни по манталитет и стил на работа личности. Един от редките примери в това отношение е проф. Михаил Бъчваров /1929-1997/, който работи основно в областта на историята на българската философска култура.

Аморфно общество: Литва в епохата на високия посткомунизъм

Алмантас Самалавициус

Литовското общество отстрани изглежда образцово – Литва е първата държава от Балтийския регион, която се спаси от хватката на съветския режим; тя е също една от първите бивши съветски републики, приети в Европейския съюз; освен това днес е сред по-напредналите в икономическото си развитие държави в региона. Но погледната внимателно отвътре, много неща изглеждат твърде проблематични. Ще анализирам някои от характеристиките на обществото на “високия посткомунизъм”, надявайки се, че литовският опит може да бъде полезен при изследването и на други бивши комунистически държави.

Знаците, сочещи, че Литва е навлязла в епохата на високия посткомунизъм, са в изобилие.За известно време оптимизмът, свързан с членството в ЕС, будеше вярата, че страната бързо ще стане истинска европейска държава и ще достигне “западния” жизнен стандарт.

Литва в Европа, Европа в Литва: между мимезиса и несъществуването

Раса Балокайте

След драматичния крах на Съветския съюз, Литва се оказа в трудна за описване ситуация: съветският ред бе обявен за историческа грешка, за нелегитимен и несправедлив, а реториката от периода на независимостта (1918 – 1940) беше опетнена от национализма и изглеждаше безнадеждно остаряла и несъответстваща на духа на времето. С други думи, Литва нямаше жизнеспособна традиция и културен метаезик, който би ни помогнал да интерпретираме смислено събитията от всекидневието ни. В известен смисъл думите на Витаутас Ландсбергис „Живеем сред руините на културата” са показателни за тревогите и надеждите през този период

Неефективният гражданин. Идентичност и консуматорски морал

Томас Кавалиаускас

Разработвайки идеята за паноптикум, Мишел Фуко анализира феномена изпит. Според него изпитът има за цел по-скоро да контролира индивидите, отколкото да проверява знанията им: Изпитът, заобиколен от всички тези техники на документиране, прави от всеки индивид отделен “случай”: случай, който е едновременно обект на познание и обект на власт. Случаят не е вече като в казуистиката или юриспруденцията едно множество от обстоятелства, квалифициращи дадено деяние и способни да променят прилагането на някакво правило, а е индивидът – такъв, какъвто може да бъде описан, измерен, сравнен с другите, като при това бъде запазена неговата индивидуалност; той е също така индивидът, който може да бъде възпитаван, превъзпитаван, класифициран, нормализиран, изключван и т.н.

Глобалните музеи на XXI век, ФСРГ и реториката на културното планиране във Вилнюс

Скайдра Трилупайтите

Много от големите музеи по света се борят за предефиниране на своите функции. Днес музеят вече не е просто хранилище на експонати или място за нов тип производство, но също така изследователски и информационен център; образователен център, снабден с библиотека, помещение за съхранение на фото негативи, видео и DVD колекции; организатор на специализирани програми. Освен това музеите в различни страни настоятелно са насърчавани, макар и по различни причини, да следват линията на съвременната културна индустрия и да увеличават броя на посетителите, предлагайки им развлечения. В резултат образователните функции често се оказват неразделно свързани с масовото потребление и корпоративната реклама. Музеите, от своя страна, имат пряко отношение към процесите на градска регенерация и към културното „възраждане” на съвременните градове.