Критика и Хуманизъм | 27 | 2008 | Турция и ЕС: пределното изпитание

Турция – Европа – Привилегировано партньорство – по-малко демокрация?

Клаус Легеви

Турският министър-председател Реджеб Тайип Ердоган неотдавна потвърди в интервю желанието на страната си да влезе в Европейския съюз и без забавяне да продължи процеса по присъединяването. „Целта ни е пълноправно членство. Искаме към нас да се подходи по същия начин, както към останалите страни-кандидатки, и преговорите да са честни.“ А на упрека, че темпото на реформите се забавя, той отговори: „Няма да спрем, а ще продължим напред“. Повече обаче не е особено реалистично да се допуска, че Турция би могла да стане пълноправен член на ЕС. Твърде силни са съпротивите срещу членството ú във важни страни-членки като Германия и Франция, а политическите постижения на турската република от предприсъединителния и от началото на преговорния процес от Копенхаген са твърде нестабилни. Самият Ердоган поставя под въпрос една съществена реформа, каквато е премахването на параграф 301 от турския Наказателен кодекс, предвиждащ наказание за „обида на турската нация“: „Реформирахме формулировките, но не мислим за отстраняването му“. Подобни съпротиви съществуват и по отношение на честното и цялостно осмисляне на темата за геноцида над арменците, който в Турция не е разрешено да се нарича по този начин, но се е превърнал в неформален критерий за евроинтеграцията на страната. Много европейски национални парламенти и Европейският парламент са приели резолюции или закони, които настояват на признаването, респективно наказват отричането му.

Десет въпроса към членството на Турция в ЕС

Йенс Албер

Повече от 50 години Турция е член на Съвета на Европа и на НАТО, а според подписания през 1963 г. договор за асоцииране тя има привилегировани отношения с Европейската общност, потвърдени още веднъж с Митническия съюз от 1996 г. През декември 1999 г. държавните и правителствените ръководители на страните-членки на ЕС единодушно приеха да дадат на Турция статут на кандидат-член, а през декември 2004 г. Европейският съвет взе решение за начало на преговорите за членство. Те трябва да започнат на 3 октомври 2005 г. Откакто турското присъединяване се превърна в реалистичен сценарий, въпросът, доколко Турция се вписва в Европа, все повече и повече занимава обществените дискусии в Германия и другите европейски страни. На преден план в европейските дебати стоят три опасения. Първото от тях се отнася до голямото социоикономическо разрастване на съюза, разглеждано като потенциална основа на изискванията за преразпределение или на миграционните движения, които могат да станат неудържими. Второто опасение е свързано с човешките права и установяването на демокрацията и свободата, а трето възражение засяга (не)принадлежността на Турция към западноевропейския културен кръг и се свежда до въпроса в каква степен тя ще се поддаде на интеграция, като се имат предвид големите ú социокултурни различия с евросъюза.

Образи на исляма и социална интеракция между християни и мюсюлмани в Германия

Марина Лякова

Представената тук статия разглежда въпроса, как се променят публичните дискурси за исляма в Германия между 2000 и 2004 година и как тези промени оказват влияние върху изграждане на отношенията между мюсюлмани и християни в немското общество. В статията ще бъде изяснено доколко начинът на изграждане на отношенията между християни и мюсюлмани е обвързан с политическите дебати и конструирания в медиите образ на исляма и доколко от своя страна тези социални конструкти оказват влияние върху изграждане на отношенията между мюсюлмани и християни. Изследването се базира на анализ на съдържанието на протоколи от Германския Бундестаг, на статии от седмичното политическо списание „Шпигел” и от най-големия регионален всекидневник „Вестдойче Алгемайне” (ВАЦ), както и на представителни изследвания на общественото мнение на турското население в Германия през 2000 и 2005 година.

Граници и идентичност на Европа до ХХІ век

Ханс-Улрих Велер

През последните години се оказа, че европейската политика досега е избягвала (или не се е осмелявала) да фиксира географските, културните и политическите граници на Европейския съюз, което я поставя пред принципна дилема. В три от посоките на света тези граници не са проблематични:

на запад ЕС граничи с Атлантическия океан;

след присъединяването на скандинавските страни в северна граница се превърна Северно море;

на юг границата е Средиземно море. Заради тесните връзки на някои държави от областта Магреб с бившата колониална сила Франция с тях са сключени договори за привилегировано сътрудничество. Освен това Мароко от години е заявило молбата си за членство. Всяка трезва преценка на интересите обаче забранява европейската експанзия към Северна Африка, не на последно място заради фундаменталисткия ислямизъм, който осезателно се разпространява там, и заради увеличаващия се поток мигранти;

проблемът е източната и най-вече югоизточната граница. След присъединяването на осем автентично европейски страни в началото на 2004 г. започна дебат дали характерът на ЕС няма да бъде принципно променен заради фаталното решение да се започнат преговори за членство с една огромна мюсюлманска държава като Турция, която се намира под знака на реислямизация. Ако се направи компромис с Турция, повече няма да има убедителни аргументи и срещу преговорите с Украйна. С влизането на Турция би се отворила кутията на Пандора, защото след нея на дневен ред са Украйна, Беларус, Молдова, кавказките държави и т.н. Ето защо е необходимо драстично решение на въпроса с границите.

Логиката на прагматизма трябва да надделее над взирането в географски карти

Интервю на Стилиян Йотов с Антонина Желязкова

Стилиян Йотов: […] Какво смятате за сливането на темите “ислямът в ЕС” и “Турция в ЕС”?
Антонина Желязкова: Формално погледнато, обвързването на Европейската конституция с европейската идентичност е некоректно категориално, става дума за понятия от различен порядък, а и не виждам необходимост от подобна зависимост. Струва ми се, че създаването на някакви фундаментални общи правила като политически инструмент биха направили по-лесно координирането и функционирането на ЕС. В този смисъл усилията, дори Лисабонският компромис като етап от достигането до единни рамки и кодекси, които наричаме условно Конституция, трябва да се подкрепят и уважават. По принцип до такъв род общи документи, които да удовлетворяват всички страни, се достига много трудно, отнема време и се изискват сериозни компромиси. Всеки подобен документ на ЕС е отнемал години на постоянни и упорити заседания на експерти, изясняване на националните интереси, уточняване на всяка дума с терминологично естество, когато се подготвят дори и препоръчителни, а не задължителни текстове.

Турция и отношенията с Европейския Съюз – диалог за религиозното многообразие

Кемал Киризчи

Допитванията до общественото мнение сочат, че нарастването на напрежението между западния и мюсюлманския свят често приема формата на страх от исляма в западните общества. В същото време много мюсюлмански страни демонстрират радикално отхвърляне на Запада и особено на САЩ. По какъв начин това се отразява на отношенията между Турция и ЕС? Какво влияние могат да окажат те върху по-големия въпрос за диалога между Запада и мюсюлманския свят? “Употребата и злоупотребата” с историческото наследство на империализма и колониализма, както и скорошните брутални действия на САЩ в Ирак играят важна роля за подхранването на недоволството срещу Запада. Тероризмът, свързван с радикалните ислямистки групировки, неуспешната интеграция на части от мюсюлманските имигрантски общности в големите европейски държави и съпътстващите всичко това политически “употреби и злоупотреби” с исляма поражда “политика на ислямофобия” в Европа.

Парадокси на турската евроинтеграция

Дарина Петрова

Политическите обзори на турските медии за 2007 г. я определят като „годината на изборите”. Последните месеци потвърдиха своеобразието на политическите процеси, които не се побират в стандартни и еднозначни оценки и с това са съгласни и международните коментатори. От една страна, политиката на управляващата партия, за която се употребява клишето, че „има своите корени в политическия ислям”, се оценява като либерална, демократична и проевропейска. От друга страна, средите, от които се очаква да подкрепят европейската ориентация на Турция и светските устои на републиката – военните, традиционните политически партии, органите на правосъдието, държавната администрация и всички останали привърженици на ататюркистките идеи, – все по-определено заемат консервативни, националистически и/или антиевропейски позиции. А идеологията на създателя на Турската република Мустафа Кемал Ататюрк защитава устоите на светската и модернизирана по западен образец национална държава и възниква именно в условия на жестоко противоборство с идеите за наднационалните обединения на пантюркизма и панислямизма, белязали разпадането на Османската империя в началото на ХХ в.

Дилемите на Турция – външни предимства, вътрешни напрежения

Мурат Белге

Откакто е налице известно умиротворяване в Сърбия, Турция пое “мисията” да бъде “най-бурната държава” в света. Може би има общества, които се сблъскват с още по-тежки проблеми, но въпросът не е в това: дилемите на Турция не са свързани със сериозността на проблемите ú. Напротив, всеки (разумен) външен наблюдател би казал, че става дума за общество, осъществяващо забележителен прогрес и че въпреки големите трудности, то притежава точно толкова забележителен потенциал за разрешаването и преодоляването им. И точно онези неща, които този “външен наблюдател” би посочил като предимства, всъщност създават вътрешно напрежение. Това е иронията и парадоксалността на настоящата ситуация. Например турският писател Орхан Памук получи Нобелова награда за литература. Това изглежда основателна причина едно общество да се гордее и да ознаменува по някакъв начин събитието. В Турция обаче, то почти се превърна в повод за “национален траур”, тъй като Памук се осмели да критикува Турция (което, според националистите, е тъкмо причината да получи наградата) и дори стигна дотам, че прие геноцида над арменците за реален исторически факт.

Авторитаризмът на военно-цивилната бюрокрация – пренебрегваният проблем в уравнението ислям и демокрация в Турция

Александър Везенков

През 2007 г. се появиха редица поводи да се заговори за съвмести- мостта на исляма и демокрацията в Турция – по време на първия опит за избиране на президент през април, при последвалата криза и предс- рочните парламентарни избори през юли, и най-сетне, при избирането на Абдуллах Гюл за президент на Турската република през август. Актуал- ността на темата се дължеше на предизвестената победа – и на парла- ментарните избори, и при избора на президент – на определяната като „умерено ислямистка” Партия на справедливостта и развитието (известна и с абревиатурата си на турски – АКП), която е на власт от края на 2002 г. Мнозина изразяваха опасение, че страната е изправена пред съдбовен избор между запазването на своя светски характер и превръщането си в ислямска република подобно на Иран.

Доколкото президентът се избира от парламента, именно парламен- тарните избори на 22 юли 2007 г. бяха решаващи като упражняване на правото на демократичен избор. Репортажите на турските, и особено на чуждите медии, извеждаха на преден план въпроса доколко „ислямисти- те” представляват заплаха за светския характер на Турция. Но въпросите на журналистите от световните медии са едно, а това, което вълнува изби- рателите на място, съвсем друго. По-голямата част от запитаните не казва- ха нищо по въпроса за „светския характер на републиката”, още по-малко споменаваха мюсюлманската си идентичност, като вместо това посочваха като основен мотив да гласуват за една или друга политическа сила собст- веното си икономическото положение. От тази гледна точка управляващи- те „ислямисти” спечелиха много нови гласове заради стопанския растеж през последните години, но и загубиха други, заради „дясната” си полити- ка, която ощетява най-вече разчитащите на фиксирани доходи – държав- ните чиновници и особено пенсионерите.

Разширяването на ЕС между политическата обусловеност и културната съвместимост по примера на дебата за Турция в Европа

Ангелос Гианакопулос

Въпреки положителното решение да се започнат присъединителни преговори с Турция, взето по време на Европейската среща на върха в Брюксел на 16-17 декември 2004 г., и стартирането на преговорите на 3 октомври 2005 г. по-нататъшната интеграция на тази страна в европейските структури изглежда по-несигурна от всякога. Това се дължи не само на принципната отвореност на изхода от преговорния процес между Турция и ЕС, недвусмислено изразена в съответното решение от Европейска- та среща на върха, в което са формулирани поредица предпазни клаузи и предварителни условия. Този процес е по-несигурен от всякога, преди всичко защото в рамките на европейските политически и обществени дебати интеграцията на Турция се разглежда като въпрос, който далеч надхвърля досегашния процес на разширяване и има значителни последици за бъдещото изграждане на европейското обединение. Тази скептична нагласа се усили още повече след отхвърлянето на Европейската конституция от Франция и Холандия и решението процесът на ратификация в страните-членки на ЕС да бъде преустановен за една година. Междувременно се създаде впечатлението, че както по отношение на процеса на разширяване, така на институционално изграждане, някои неща в съюза са изпуснати от контрол и че той е поставен пред безпрецедентно изпитание. На фона на тези актуални събития целта на този доклад все пак не е да разисква възможни решения, да не говорим да определя нормативни принципи на европейската идентичност с оглед на бъдещото присъединяване на Турция. Основавайки се на наблюдението, че перспективата Турция да се присъедини към ЕС, породи, от една страна, процес на самоопределение в европейските общества, а от друга, придаде нова динамика на процеса на приспособяване на самата Турция към ЕС, настоящият текст би искал да изясни релевантни аспекти от по-нататъшната интеграция на страната от европейска и от турска гледна точка, да разгледа техните импликации, както и да изясни пресечните области на „европейското“, изхождайки от съответните дискурси.

Турция, ЕС и българските дебати

Антоний Тодоров

Поканата към Турция да започне преговори за присъединяване към ЕС отново постави на дневен ред поредица от въпроси: докъде (дори не толкова докога) ще се разширява Европа, докъде се простират нейните граници, каква в крайна сметка е нейната същност и идентичност. Причи- ната е, че за първи път в историята на ЕС поканата е отправена към стра- на, която географски, исторически и културно може да се определя както като европейска, така и, вероятно дори в по-голяма степен, като азиатска или неевропейска. С основание журналистът Тони Николов отбелязва в “Обектив”: “В този смисъл решението… дори не беше: „да“ или „не“ на Турция. То идваше да каже „да“ или „не“ на Европа. И то на каква Европа? Ако не до Урал, както някога си мечтаеше дьо Гол, то докъде?”

Повдигнатият въпрос се прояви в едно очевидно разделение – между противниците и привържениците на разширяването на Европа към Турция. Но тази очевидност прикрива много повече разделение и гледни точки. Противниците на присъединяването на Турция са също толкова раз- нородни политически и ценностно, колкото и привържениците. Това раз- деление по въпроса не подсили просто вече съществуващите разделения между леви и десни, между консерватори и социалисти, между либерали и националисти, а възниква в почти всеки един от класическите полити- чески лагери. Използваните