Критика и Хуманизъм | 23 | 2007 | Призракът на народа. Новите форми на популизъм

 

водещ броя: Боян Знеполски
брой: 1, 2007, с.183, ISSN:0861-1718

на български и на английски (българска версия)

няма налични бройки от книжното тяло
статиите са налични само в електронен вариант

Купи изданието

Народът в българския печат и политика през 80-те и 90-те години на XIX век.

Стефан Дечев

 

Реториката, родена от Френската революция и новите концепции за народния суверенитет, общественото мнение и правата на народа, играe важна роля във формирането на модерната българска политическа култура. Представеният текст си поставя за цел да проследи начините, по които управляващите в Княжество България през 80-те и 90-те години на XIX в. се стремят да легитимират своята власт чрез “народа”. Той ще направи опит да щрихира противопоставянето в публичното политическо пространство като средство за фиксиране на “волята на народа”. Ще бъдат потърсени и разкрити различните употреби, смисли и значения на понятието “народ” в българската публична политическа сфера през посочения период. Изследването ще направи опит и да отговори на въпроса чрез какви похвати и ранни форми на това, което днес бихме могли да означим като “популизъм”, а тогава и в общоевропейски контекст се определя като “демагогия”, държавници и политици се опитват да достигнат до реалния народ, до населението на страната, което притежава нужните избирателни права. В този смисъл ще бъде потърсен и отговор доколко рационален и критичен е политическият дебат, според изискванията на Юрген Хабермас за една модерна публична сфера. Не на последно място ще бъде направен опит за повдигане на завесата около представата на държавници и политици за народа и отношението им към реалния народ, към мнозинството от съвкупното население на страната.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Хуманно-класовият втори Златен век. 1300 годишнината от основаването на българската държава и историзиране на официалната култура в юбилейната действителност (1976-1981 г.)

Иван Еленков

 

 

В събраната тук документация първо най-високо споменаване на Големия юбилей се открива в изказване пред Юлския пленум от 1968 г., във връзка с решението на Политбюро на ЦК на БКП за написване на многотомна история на България. По това време професионалното говорене за миналото вече е поело в отклонение от идеологическото и все повече занапред ще се отделя от него. Пак тогава се улавят и промени в режима за споделяне и публично изказване на “историческата истина”, бил валиден в предишните две десетилетия; идеологията по своему се съобразява с “новото говорене” за историята, постепенно приемайки отговорност към “цялото българско минало”. При юбилейните концептуализации обаче работата стои по-инак; би могло да се каже, че в тях преобладават сюжетика и интонации, присъщи на една вече архаизирана, по-ранна политическа призивност. Вероятно причината за това е, че и при все поделото се “ново говорене” през 1960-те, юбилейните чествания, като същностни сред техниките за режисиране на политическото в масов спектакъл, следват един непроменен формат на официална показност, насочен изключително, неизменно, последователно и във всичко към открито и нападателно излагане на неоспоримата от никого пълна власт на комунизма – формат, наложен още от края на 1940-те.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Националпопулисткото наследство на социализма.

Бойко Пенчев

 

 

Защо да не гласуваш е срамно? Едно от малкото неща, около които има консенсус в публичното пространство през последните петнадесетина години е, че да участваш в избори е по принцип нещо добро, а неучастието е израз на гражданска непълнолетност, социален аутизъм или обикновено безразличие, което по никакъв начин не може да бъде валидна, публично защитима позиция. Защо дистанцирането от политическото е нещо лошо, а инфантилният ентусиазъм, с който се овластява цар или генерал – съвсем приемливо? Защо дори критиците на „Атака“ държат да подчертаят, че към избирателите на „Атака“ трябва да се отнасяме с уважение?

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Размисли за българския популизъм

Светослав Малинов

 

 

Целта на настоящия текст е да предложи няколко тези за популизма в България днес. Българският политически дебат изглежда обсебен от нашата тема. Стремежът към проясняване на популисткия феномен в подобен контекст е очевиден и не се нуждае от специално обосноваване. За постигане на своята цел ще използвам преди всичко инструментариума на политическата теория и нейната история в противовес на далеч по-често срещаните подходи към популизма от гледна точка на социологията, сравнителната политология, транзитологията и пр.

Дори и такава непретенциозна цел като нашата се сблъсква със сериозни трудности. С голямо закъснение (защо да не кажем панически) анализаторските кръгове се заеха с темата едва когато тя проби през национални избори, и то приемайки екстремни форми. Длъжен съм да напомня, че имаше сериозни гласове още след парламентарните избори от 2001 г., според които НДСВ широко и задълго отваря вратата на популизма в българската политика. Тъй като от самото начало бях сред застъпниците на тази теза, никога не съм имал илюзии, че след подобен пробив в една партийна система тя бързо се връща към предходната си „до-популистка стабилност”.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Националпопулизмът срещу демокрацията

Антоний Тодоров

Феноменът на новия популизъм създаде основания за много и различни изследвания и анализи. Предметът им, въпреки огромното разнообразие но подходите, може да се сведе до следното: дефиниране на популизма и на неговите основни разновидности, очертаване на новото в проявите на популизма в днешния свят, анализ на специфичните опасности от новия популизъм за съвременното развитие.

В политологическите изследвания популизмът е отдавна обект на изследване – той е исторически феномен, чиито проявление наблюдаваме до ден днешен. Исторически популизмът е понятие, което се свързва със специфични, но и световно разпространени феномени: Популистката партия в САЩ от края на ХІХ и началото на ХХ век, Народничеството в Русия от същия период, но също и фолкиш идеологията на германския романтизъм от ХІХ век. През ХХ век популизмът има също многобройни проявления: аргаризмът в Европа между двете световни войни, някои изтъкват популистката фразеология на фашистите в Италия и на нацистите в Германия, също така Перонизмът в Аржентина след Втората световна война, но най-вече съвременните прояви на популизъм, към които мнозина причисляват левичарската политиката на Хуго Чавес във Венецуела, десния и крайно десния популизъм в Европа (Хайдер в Австрия, Льо Пен във Франция или Сидеров в България). Теоретичният въпрос е: доколко зад тези толкова разнородни по своята генеалогия и исторически обстоятелства явления можем да открием обща рамка, обща структура, която позволява да дефинираме понятието популизъм?

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Старият и новият

Франсоа Ейсбург

 

Ще започна с няколко афоризма. Първият е на Волтер: казали му, че нещо е много лошо, при което той отговорил с въпрос. Въпросът бил: “Добре, лошо е, но в сравнение с какво?” Популизмът е нещо лошо, но ако наистина искате един показателен пример до какво води пълното му отсъствие, просто си припомнете ситуацията във Франция през януари и февруари 2006 г. при опита да се въведе ново трудово законодателство, без всякаква грижа дали то ще бъде прието от населението – от управляващата партия до обикновените хора. Липсата на популизъм със сигурност не е ефективен или желателен подход.

Вторият афоризъм има противоречива генеалогия според различните Интернет страници: на някои места той се приписва на Франклин Делано Рузвелт, на други на Джон Фостър Дълес. Става дума за Латинска Америка. Когато попитали за отношенията на Америка с човек, който определено не може да се нарече популист – диктаторът на Никарагуа, истински олигарх, който не направи нито един опит да установи визуален контакт с хората – отговорът бил: “Да, той наистина е копеле, но е нашето копеле.” Слушайки преди време за Ево Моралес или Хуго Чавес, някак ми се струваше, че истинският проблем не е дали те са или не са популисти, а фактът, че не бяха копелета на Америка.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Популисткият момент

Иван Кръстев

 

„Един призрак броди по света – призракът на популизма. Преди десетилетие, когато новите нации придобиха независимост, централният въпрос беше колко от тях ще поемат по пътя на комунизма? Днес този въпрос, така актуален тогава, звучи леко демоде. Ако управниците на новите държави са склонни изобщо да възприемат някаква идеология, то тя би имала популистки характер. Такова е заключението на Чита Йонеску и Ърнест Гелнър точно преди четиридесет години. Достатъчно дълъг период от време „популизмът” първо да изчезне, а после да се завърне като основен играч в глобалната политика. И днес отново, също както тогава, не може да има съмнение относно важността на популизма. Но и днес, също както тогава, никой не е напълно сигурен какво точно представлява той. Има ли един конкретен феномен, който да отговаря на това конкретно наименование?

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Популисткият Zeitgeist в днешна Европа

Кас Муде

 

Предлагам да помислим за предизвикателството на популизма: възможност ли представлява той, или заплаха? За да предложим отговор на този въпрос, трябва да разграничим популизма като идеология и популизма като стил. Според мен дори популизмът като идеология теоретично да се разглежда като основна опасност, в действителност, днес в Европа, основната заплаха е популизмът като стил. Нека обясня. Без да навлизам в подробно обсъждане на тези две дефиниции, ще посоча, че тук използвам понятието “популизъм” в смисъла на т.нар. “ветрилообразна идеология” – идеология с ограничен обхват, подобна на национализма например, и съвсем различна от либерализма или социализма. В същността си той e идеология, според която обществото е разделено на две враждуващи крила, които от своя страна са напълно хомогенни – и това е ключовият момент – непокварените обикновени хора и продажният елит. С други думи, популистите разглеждат обществото като състоящо се от тези две напълно еднородни групи, без да въвеждат каквито и да било разграничения вътре в тях: елитът е корумпиран, а хората са непорочни и чисти. Вторият аспект на популизма като идеология е вярата, че политиката трябва да следва т.нар. обща воля на народа или неговия здрав разум. Именно този монизъм е същественото: според популистите съществува нещо, което може да се нарече обща воля. А това означава, че можем и дори трябва да осъществяваме политики, които са добри за всички.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Популизмът в сравнителен план – Западна Европа, Централна и Източна Европа, Южна Америка

Томас Кародърс

 

Тук накратко ще се спра на възхода на популизма в Европа, като сравня Западна с Централна и Източна Европа и като взема под внимание както идеологията, така и политическите партии. Ще предложа също така едно кратко сравнение с южноамериканския популизъм. Вместо с дефиниция на популизма ще започна с възгледа, че основното идеологическо послание на популизма се явява алтернатива на ориентирания към либерален консенсус центризъм. В политическата си еволюция през втората половина на ХХ в. западноевропейските политически партии очевидно следват пътя на ориентирания към либерален консенсус центризъм. А той носи със себе си възможността или риска във всеки един момент системата да бъде атакувана от две страни. В идеологически план популизмът е еклектичен и би могъл да направи пробив в системата както отляво, така и отдясно.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Популизмът в Източна и Централна Европа

Жак Рупник

 

През февруари 1989 г. изнесох беседа в Института за изследване на човека (IWM) във Виена, озаглавена “А след комунизма какво?”. Основната ми теза бе, че падането на комунизма в Източна и Централна Европа внася перспективата за демократична промяна, но нейният успех ще зависи от установяването на нов баланс между демократичния етос в опозиция на тоталитаризма и повторното излизане на повърхността на дълбоки течения в политическата култура на региона. Точно както терминът „завръщане в Европа” беше двусмислен, така и терминът „завръщане към демокрацията” бе проблематичен за всеки, изучавал предкомунистическата политика в Източна и Централна Европа. Смятах, че тест за това ще бъде Полша и си позволих да задам следния въпрос: смесицата от католицизъм и национализъм, преобладаваща в полското общество, го е направило особено устойчиво към комунизма (поне в сравнение с егалитарния, социално-демократичен етос, наследен от предвоенна Чехословакия на Масарик). Въпросът обаче бе: ще допринесат ли тези „активи” на полската политическа култура от контекста на съпротивата също толкова за установяването на либерална демокрация след колапса на диктатурата?

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Завоят надясно. Полският политически пейзаж през първото десетилетие на XXI век

Яцек Коханович

 

През ноември в корабостроителницата в Гданск, където преди двадесет и пет години бе поставено началото на движението Солидарност, Ярослав Качински заяви пред своите симпатизанти, че “сега ние сме там, където бяхме тогава, а те – където беше МОГМ (Моторизирани отряди на гражданската милиция (ZOMO).” “Ние” означаваше неговата партия, ПиС (Право и Справедливост (PiS) и правителството, което той оглавява, а “те” – всички негови опоненти. МОГМ, разбира се, е акронимът на придобилите позорна слава комунистически сили за борба с масовите безредици, един от символите на военното положение, наложено през 1981 г., целящи унищожаването на Солидарност. Чуха се много недоволни възгласи от страна на членове на бившата антикомунистическа опозиция, които сега не подкрепят ПиС и които смятат, че Качински е отишъл твърде далеч, но те, изглежда, не го смутиха. Всъщност той се специализира в употребата на силни думи и категорични изказвания, когато квалифицира и атакува своите опоненти. Близките му сътрудници следват с жар неговия пример. Либерално ориентираните интелектуалци, стачкуващите лекари, журналистите и юристите са мишена на остра критика от страна на ПиС. Тя стига дори до изказвания, имплициращи, че Конституционният съд нарочно създава пречки за провеждането на реформите, от които страната се нуждае.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Романия Маре и Атака в сравнителен план – националпопулизъм и политически протест в Румъния и България

Антонела Капел-Погачеан, Надеж Рагарю

 

 

На 26 ноември 2000 г. Корнелиу Вадим Тудор предизвиква всеобща изненада, спечелвайки повече от една четвърт (28,3 %) от гласовете на първия тур на президентските избори в Румъния. На втория тур лидерът на политическата партия Романия Маре („Партия Велика Румъния” – ПВР), който влиза в политиката през 1991 г., реализира най-силния си резултат (33 %). На последвалите парламентарни избори националистическата му формация получава 20 %. Неспособни да повторят успеха си, Романия Маре и нейният лидер държат през последните години стабилен електорален вот от около 13 %. Партията успя да олицетвори стремежа към национална гордост, примесен с вкус към авторитарна социална държава. Пет години по-късно, през юни 2005, България на свой ред отбелязва радикален националистически вот: Атака – формация, създадена два месеца преди парламентарните избори, спечелва 8,93 % от гласовете и 21 депутатски места от общо 240. Възникването на подобна екстремистка партия предизвика бурни реакции на общественото мнение и сред политическата класа, някои депутати дори призоваха за бойкот на народните представители националисти. Въпреки това година и половина по-късно, на президентските избори през октомври 2006 г., Волен Сидеров, лидерът на Атака, се озова на втори тур поради липсата на достойна политическа алтернатива на действащия президент – социалиста Георги Първанов. С 24,05 % от гласовете, т.е. само 3 % повече от първия тур, народният трибун ксенофоб изглежда достига своя предел – … добра новина, но само донякъде.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Баналността и екстремизмът в популизма – анализ на заплахите

Даниел Смилов

 

Независимо как дефинираме популизма, трябва да споменeм едно от неговите основни допускания: волята на народа трябва да получи пълно представителство в политическия процес. Тази воля не бива да остане неудоволетворена, да се пренебрегва или да се преинтерпретира от страна на представители или посредници. Имайки предвид това базисно допускане, популизмът ни се представя като идеал за адекватно и пълно представителство. В настоящия анализ трябва да се съобразим с това нормативно твърдение. Щом направим това, става очевидно, че ако поставим въпроса дали популизмът е опасен, ще получим отговори, силно зависими от контекста, доколкото той зависи от волята на хората в конкретна политическа ситуация и в конкретно общество.

Също така трябва да се отбележи, че като политически идеал, популизмът получава солидна подкрепа от страна от редица други демократични принципи: например принципът на народния суверенитет, на еднаквото зачитане на интересите на всички, на равенството и т.н. В този смисъл, подхващайки въпроса оттук, изглежда, че съществуват форми на популизъм, които са безопасни или най-малкото са често срещани в демократичния политически процес. Предлагам да наричаме тези негови разновидности “банален популизъм” или “популизъм ширпотреба”. Ако се опитаме да определим основните му характеристики, ще видим, че той поставя под въпрос съществуващата система на представителство.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

За популизма, постпопулизма и съвременните митове

Разговор на Боян Знеполски с Мишел Виевьорка

 

Боян Знеполски:

Популизмът е понятие, което напоследък се употребява твърде често. С него дори понякога се злоупотребява. Същевременно обаче той е “хлъзгаво” понятие, чийто смисъл остава мъгляв. Използват го или като синоним на демагогия, или пък го обвързват с национализма в словосъчетание- то “националпопулизъм”. Какво е Вашето определение за популизма? Какво е значението му за съвременните социални науки?

Мишел Виевьорка: Много трудно е да се даде задоволително определение на популизма, защото терминът има голяма историческа плътност, обхваща многообразен исторически опит от различни краища на света, поради което и дефиницията му сякаш се разпада. Освен това, напоследък терминът придоби твърде негативна, дисквалифицираща конотация, но за него би могло да има и много по-положителна представа. А понятие, което не ни позволява да се дистанцираме нито от дисквалифицирането, нито от валоризирането на популистката идея, не би могло да има строго научна стойност. Следователно има достатъчно причини да не даваме веднага дефиниция на популизма. Бих искал най-напред да припомня няколко важни исторически примера, които придават плътност на думата популизъм. От една страна е американският опит за популизма – опитът на онези фермери предимно от южните щати, чиито икономически трудности през втората половина на ХІХ век ще намерят политически израз в появата през 1892 г. на Народната партия (People’s party) и нейните харизматични водачи.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Популизмът няма политическа родина

Александър Андреев

 

Има едно стихотворение от големия австрийски поет Ернст Яндл, което може да се използва като синтез на политическите послания, отправяни от популистите. Стихотворението се казва „Отговори на седем незададени въпроса” и звучи така: „Не, не, не, не, не, не, не”.

Моята (не особено оригинална) теза е, че популистките партии са най-вече партии на отрицанието и че в момента, когато бъдат интегрирани във властта, губят голяма част от енергиите и убедителността си. Ще се опитам да я илюстрирам с несистемни наблюдения за общите белези на популистките партии и развитието им, след като (ако) бъдат интегрирани във властта. Ще кажа няколко думи и за популизма в Германия, където живея.

Популистите обикновено завладяват пред-политическото пространство и тъкмо поради това интеграцията в политическото обикновено е смъртоносна за тях. Под пред-политическо пространство имам предвид и кръчмата като класическо пред-политическо място, и площада, и телевизионните предавания (като това по „Скат” на Волен Сидеров), и най- вече Интернет форумите като трибуна на новите популизми и национал-популизми. Когато обаче една популистка партия влезе във властта, това изсмуква енергиите ú. Както виждаме и с „Атака” в България, и с „Партията на свободата” в Австрия и с „Вламс блок” (сега „Вламс Беланг”) в Белгия, лозунгите на тези партии, които на площада или под задимения кръчмарски таван звучат много убедително, бойко и героично, в пленарната зала на парламентите или в коридорите на властта започват да кънтят съвсем на кухо. Същото се отнася и за телесното поведение на популистите. Тук отново имаме много добри примери в лицето на Волен Сидеров тук, на Йорг Хайдер в Австрия, на Жан-Мари Льо Пен във Франция.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG