62

Критика и Хуманизъм | 38 | 2012 | Преосмисляне на демокрацията

 

водещи броя: Димитър Вацов, Боян Знеполски

брой: 1, 2012, с. 328, ISSN: 0861-1718

Купи изданието

Потенция, експлоатация и съпротива на телата-субекти. За една устояваща трансформация

Боян Манчев

Биополитика и производство на субстанция
Ще започна, цитирайки една от най-забележителните дефиниции на понятието биополитика, тази на Паоло Вирно, развита в Граматика на множеството. Ето няколко точни и ясни формулировки:
„Работната сила въплъщава (буквално) една основна категория на философското мислене: става въпрос за потенцията, за dunamis. (…) „Животът”, голият bios, придобива специфично значение в качеството си на вместилище на dunamis-а, на чистата потенция.
Животът на работника, неговото тяло, интересува капиталиста само поради една косвена причина: това тяло, този живот представят това, което се съдържа в способността, в потенцията, в dunamis-а. (…) Животът се поставя в центъра на политиката, докато залогът, това е нематериалната работна сила (и сама по себе си неприсъстваща). Поради тази и само поради тази причина ни е позволено да говорим за „биополитика”. (…) Биополитиката е само ефект, отражение или по-точно артикулация на този първоначален факт, едновременно исторически и философски, който се съдържа в покупката и продажбата на потенцията в качеството ѝ на потенция” (Virno, 2002, pр.91-94).
Тази теза ни отвежда директно към концептуалната операция, чиито контури ще изложа тук: именно опита да се завърнем, през и отвъд Маркс и Спиноза, към онтологическата матрица на биополитическата теза – все още не достатъчно изяснена, но чиито концептуални и политически залози са без никакво съмнение извънредни – а именно Аристотеловата теория за потенцията и в частност опозицията между dunamis и energeia. (Едва ли е нужно да подчертавам: Аристотеловият хоризонт е директно предположен у Вирно чрез самата употреба на термина dunamis). Едно подобно понятийно „завръщане” би могло да разтвори рядка концептуална възможност пред нас: не разкриването на една дълбинна и изтласкана „концептуална истина”, а мобилизирането на редуцираната и дори потисната потенция на самото понятие за потенция.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Игри на еманципация в международните отношения

Христо Гьошев

Понятието „неутралност“
Едно от най-спорните понятия в съвременната политическа теория е понятието „неутралност“. Дискусиите върху него след създаването на Теория на справедливостта са провокирани и продължават периодично да се възпламеняват от ключовата теза на Джон Роулз (1998), че с представената от него либерална теория е обоснован социален ред, изграден на предварително установени морални принципи на справедливост, без същевременно да се предполага асиметрия между разнородните морални интуиции в обществото, привилегироваща което и да било разбиране за добрия живот за сметка на алтернативните. Изпълненият с премеждия път на тази теза продължава днес – въпреки скептицизма и контрааргументите на много критици на Роулз – в разреденото откъм ценности пространство на международните отношения, което междувременно бавно се запълва с нормативни очаквания и претенции, следвайки криволиците на налагащия се след края на Втората световна война дискурс на човешките права. Неутралността, като условие за един всеобщ нормативен стандарт, действително има място в този контекст и дори представлява залог с голяма стойност поради поне две съществени трудности, които не могат да бъдат заобиколени по друг начин. Първо, предвид факта на независимо възникване и съхраняване на различните системи от светогледни представи и ценности, споделяни съответно от отделни културни и религиозни общности, е ненадеждно да се търсят точки на естествено сцепление (да не говорим за съвпадение) между най-дълбоко установените представи на тези цялости. Второ, поради преобладаващото до неотдавна тълкуване на отношенията между нациите по модела на „естественото състояние“ на Томас Хобс, представата за стратегическо действие с цел себереализация и самозащита на действащите субекти1 и произтичащият оттам неизбежен конфликт между техните интереси дотолкова се припокрива с идеята за международно взаимодействие, че без наличието на нормативен критерий за неутралност не би имало достатъчно основание разграничаването между стратегическо и нормативно мотивирано действие.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Психичният живот на властта. Въведение

Джудит Бътлър

Подчинението, като форма на власт, е парадоксално. Да си доминиран от външна на теб власт е добре позната и мъчителна форма, която властта приема. Да установиш обаче, че това „теб”, самото ти изграждане като субект, е в някакъв смисъл зависещо тъкмо от властта, е съвсем друго нещо. Свикнали сме да мислим властта като онова, което упражнява натиск върху субекта отвън, като онова, което субординира, принизява и поставя на по-ниско стъпало. Това със сигурност е справедливо описание на част от нещата, които прави властта. Но ако, следвайки Фуко, разбираме властта също и като формираща субекта, като предоставяща самото условие за неговото съществуване и траекторията на неговото желание, то тогава тя е не просто онова, на което се противопоставяме, но също и, строго казано, онова, от което зависим за нашето съществуване и което приютяваме и закриляме в нашите същества. Обичайният модел за разбирането на този процес изглежда по следния начин: властта се налага върху нас и ние, отслабени от силата ѝ, интернализираме или приемаме нейните условия (terms). Нещо, което не успява да отбележи подобно описание обаче е, че това „ние”, което приема подобни условия, е фундаментално зависимо от същите тези условия за „нашето” съществуване. Нима има недискурсивни условия за артикулирането на някое „ние”? Подчинението се състои точно в тази фундаментална зависимост от дискурса, който ние никога не избираме, но който, парадоксално, инициира и поддържа нашата способност за действие.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Критика и власт. За привилегированата властова позиция на социалния критик днес

Димитър Вацов

1. Един конститутивен парадокс: взаимодействие и критическо
действие
Ще се опитам да диагностицирам състоянието на съвременната академична критика като използвам резултати от колективния изследователски проект Предизвикателства пред представителната демокрация днес. В текста си „За силата и слабостта на академичната социална критика” моят колега и приятел Боян Знеполски (Знеполски, 2010), използвайки за пример интелектуалната биография на Люк Болтански, показва как „прагматисткият обрат” в критическата социология, а и, по-общо, в социалната теория днес, отнема на социалната критика нейната привилегирована гледна точка – онази самоприписана Архимедова точка, от която критиката претендира, че може да промени света или най-малкото да каже обективната истина за него. Тази самоприписана – и по същество метафизична – позиция, характерна не само за Маркс, но до голяма степен и за „критическата социология” на Бурдийо, при Люк Болтански се оказва поставена под въпрос с „прагматисткото” признаване на въвлечеността и на поне относителната равнопоставеност на изследователя в социалното взаимодействие. Според Боян Знеполски обаче тази „прагматизация” лишава критиката от нейното критическо острие: тя става неспособна на „силни оценки”, тъй като социалният изследовател вече няма монопол над истината и нормативността. В случая с „прагматистката социология” на Болтански „става дума за преход от една елитистка към една демократична социология”, казва Знеполски, която вече „има за основна задача да реконструира принципите на справедливост, които самите актьори предпоставят или на които се позовават, когато обосновават своите действия” (с. 15).

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Долу демокрацията! Да живее народът! (Народът като критическа идея в съвременната радикална политическа философия)

Боян Знеполски

Едни от най-сериозните съвременни критики на демокрацията се ос-
новават върху една конститутивна за самата демокрация трудност: отно-
шението между демокрацията като политически режим и народа не е ед-
нозначно, тъй както самото отношение между народа-суверен и емпирич-
ния народ не може да бъде еднозначно. Демокрацията с основание може
да бъде упрекната в репресивност, защото тя разрешава това напрежение,
прибягвайки до насилие: народът-суверен не може да бъде произведен
другояче, освен чрез репресия над емпиричния народ. На този проблем е
посветена статията на Чарлз Тейлър Демократичното изключване (и не-
говото преодоляване) (Тейлър, 2003), в която авторът изтъква сериозното
различие между суверенитета в аристократичните общества и суверени-
тета в модерните демократични общества: за разлика от краля-суверен,
при когото това е непосредствено дадено, народът-суверен трябва да бъде
конституиран като единен политически субект. Именно с решаването на
този проблем може да се обясни тясната обвързаност на модерните де-
мокрации с национализма. Доколкото нацията предполага и изисква кул-
турна еднородност на гражданите, тя е в услуга на демокрацията, защо-
то предлага надеждна основа за произвеждането на единен политически
субект, което предполага, разбира се, заплащането на определена цена. В
тази връзка Тейлър определя демокрацията като едновременно включва-
ща и изключваща: тя е включваща, защото по принцип е управление на
всички хора; но същевременно тя е и изключваща, защото всъщност е уп-
равление на принадлежащите към доминиращата култура, които по силата
на културната си близост са способни сравнително лесно да постигат съ-
гласие и безпрепятствено да произвеждат обща колективна воля.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Маркетингова демокрация

Тодор Христов

Обект на статията са базите данни за избиратели в Съединените щати. Ще опитам да покажа, че те са направили възможно създаването на мощна технология на политическа интерпелация, неуязвима за познатите ни начини на оспорване и способна да породи нов тип демокрация, която ще нарека демокрация на систематичния късмет.

1. Бази данни за избиратели Базите данни за избиратели се формират от 1990-те години Те играят ключова роля в американската политика от 2004 г., когато Джордж Буш успя да спечели втори президентски мандат въпреки непопулярността си. Много наблюдатели обясниха успеха му с ефективността на републиканската база данни за избиратели Voter Vault. Тя беше използвана в 19 щата, в два от които, Флорида и Айова, републиканците постигнаха двойно по-добри резултати от очакваните. Тъкмо те се оказаха решаващи. Изобретяването на базите данни за избиратели обикновено се приписва на Карл Роув и маркетинговата компания TargetPoint Consulting. За да неутрализира предимството на републиканците, демократическата партия също усъвършенства своята база данни, разработвана от 2000 г. под името VoteZilla и впоследствие преименувана на VoteBuilder. Смята се, че тя на свой ред изигра ключова роля за победата на демократите през 2008 г. Съществуват и независими бази данни за избиратели, достъпът до които не изисква подкрепа от републиканската или демократическата партия. Такива са например Aristotle и Catalist, които обаче поради високата цена на изграждането им на този етап не разполагат с достатъчен масив от данни. Съществуват и приложения от рода на Filpac, допълващи функционалността на големите бази данни с възможността да се генерират автоматични благодарствени писма, квитанции за получени дарения, консултации по телефона. Тъй като, както предстои да видим, цената е важен елемент от функционирането на базите данни, в тази връзка ще отбележа, че дори достъпът до помощна програма като Filpac изисква 2400 USD начална вноска и 1400 USD годишна такса. През 2004 г. за кандидати на републиканската партия достъпът до Voter Vault е струвал 0,10 USD за избирател.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Страсти и демокрация. Ролята на емоциите в новата медийна констелация

Ивайло Дичев

А. Социалната произведеност на колективните страсти Емоциите2 предполагат движение, самата етимология на думата идва от movere. В този смисъл по определение те противостоят на идеята за идентичност, мислена като неподвижна даденост, като това да бъдеш съ- щият, idem. Движението на емоцията е винаги отклонение от равновесното положение, откъдето и подозрението към нея от страна на традиционната мисъл: емоцията се слага откъм тялото, ирационалното, тъмното, онова, което трябва непрестанно да се дисциплинира. Демокрацията, с нейният отслабен контрол над индивида, буди стра- хове именно защото отприщва неуправляемите страсти на тълпата. В ис- торията мнението редовно се противопоставя на някаква над-индивиду- ална истина: при Платон доксата противостои на логоса; при Монтескьо тиранията на мнението – на демократичните процедури; при Вебер целе- во и ценностно ориентираното действие – на почти лишеното от смисъл афективно ориентирано такова; за съвременните политолози популизмът – на експертизата. Основното, което плаши, е от една страна подвижност- та, която прави емоционалните реакции непредвидими, а от друга – тех- ният непубличен характер, онази идиосинкразност, която ги прави сякаш несводими до общи правила. Това, което се случва през последните три века е, че тези два аспекта на емоциите започват да се мислят не като зло или като чисто телесен феномен, а като елемент от социалния ред: инди- видът почва да бъде управляван не само чрез разума, но и посредством идиосинкразните му емоции.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Преразглеждане на съюза между workfare и prisonfare

Интервю на Фолкър Айк и Карен Винклер с Лоик Вакан

Ф.А.: Книгата ви Да накажем
бедните: Неолибералното управление на социалната несигурност е вторият том от трилогия, разнищваща по думите ви „заплетения триъгълник от взаимовръзки между класово преструктуриране, етнорасово разделение и изграждане на държави в епохата на неолиберален възход” (Wacquant, 2009, р.315). Как бихте ситуирали тази книга в по-широката проблематика на съотнасяне между градска маргиналност, политики на социално подпомагане и наказание?
Л.В.: Представете си триъгълник, чиято основа се образува от двупосочното отношение между класа и раса, а на върха стои държавата. Първата книга, Градските парии: Сравнителна социология на напредналата маргиналност (Wacquant, 2008), изследва основата на този триъгълник: книгата се занимава с връзката между класа и раса в дуализиращия метрополис посредством сравнение на внезапния срив на черното американско гето и бавната дезинтеграция на териториите на работническата класа в западноевропейския град след деиндустриализацията. Тук излагам три основни твърдения: опровергавам модната теза за трансатлантическата конвергенция на градските райони на немотия по модела на тъмното гето; проследявам създаването на афроамериканското „хипергето” и на европейските „антигета” в постфордистката епоха до определени обрати в публичната политика, като твърдя, че и двете образувания имат недостиг на икономическа определеност, но са свръхопределени политически; и накрая, диагностицирам началото на нов режим на градска маргиналност, подхранван от фрагментацията на наемния труд, от свиването на социалната държава и от териториалната стигматизация.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Грижата за себе си и критиката на настоящето

Милена Якимова

Ще си позволя да не започна по същество. Няма как да не призная,
че това занимание, този инсцениран дебат между Фуко и Мийд, който
започнах в един предишен текст за семинара „Предизвикателствата пред
представителната демокрация днес“ и сега продължавам, не е предприет
само от грижа за света. Един винаги водещ мотив в понятийната работа –
и тук мога да поема отговорност само за себе си, но едва ли то е валидно
само за мен – е вълнението от това занимание, празният, в някакъв смисъл
безотговорно-естетически интерес от това да задвижиш според силите си
някаква констелация и да видиш колко топки могат да бъдат едновремен-
но във въздуха и колко дълго могат да останат там без намесата на нещо
външно. Може би в това вълнение има нещо суетно, но не затова си позво-
лявам да започна с него. Рисковете, които то носи, го сродяват с практики,
които по-нататък в текста ще бъдат донякъде критикувани, и тези рискове
се състоят в самозатваряне на езика и естетизиране на ефектите му. А оно-
ва, което ще критикувам, макар и да не е единственият фокус тук, е прак-
тикуването на „грижата за себе си” като практики на неопределеността, на
отдръпването и изплъзването. Тук ще помоля за търпение онзи читател,
който – несправедливо – тук ще разпознае Фуко като централен обект на
критика и ще поиска да възрази, че при него неопределеността не е само-
цел и не бива да се субстанциализира. Обект на критика тук са по-скоро
определени форми на практикуване на грижата за себе си и определени
форми на натоварване на понятието за грижата с концептуални надежди.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Фигури на народа при Фуко – народът като властови обект

Момчил Христов

Изглежда критическото теоретизиране (независимо дали се упражня-
ва в области като философията, социологията, политическите науки или
историята) изпитва определено безпокойство при анализа на употребите
на думата “народ” за целите на мобилизирането на различни социални
групи за колективно политическо действие. От една страна е очевидно,
че нищо в историята не сочи наличието на някаква трансисторична реал-
ност, наречена „народ”; нещо повече, при по-прецизно вглеждане самото
историческо съществуване на подобен субект се оказва под въпрос. Но
пък от друга страна, политическото поле изобилства от актьори, които ор-
ганизират стратегиите си тъкмо според презумпцията за несъмненост от-
носно реалния статут на референта на понятието народ. Сякаш е на път да
се възроди нещо от средновековните схоластични спорове: дистанцирани
критически номиналисти versus ангажирани политически реалисти. Как
да бъдат помирени и преодолени тези два полюса? Неразрешима задача?
Критическата операция най-често се състои в „разбулването” на мис-
тификациите, върху които почиват подобни реторически ходове. Общо
място е деконструирането (в най-общия смисъл на критика на всяка суб-
станциалистка предпоставка) на самия дискурсивен оператор „народ”
като фикция, която не просто не обозначава никаква конкретна историчес-
ка реалност – напротив, историчността се оказва на страната на самите
употреби, които са разглеждани като целенасочени процедури по измай-
сторяване на идеологеми за конкретни политически цели, като в същото
време хитро скриват проблематичността на произхода си и представят
„народа” като независима от каквито и да е намеси реалност.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Рефлексивната социология като вложение в борбите на научното поле (Опит за критика на рефлексивния разум)

Светла Маринова

В социологията влиза само този, който разхлабва веригите и оковите, които обикновено го свързват с една група, който се отрича от убежденията си, които са абсолютно задължителни като условие за принадлежността му към нея, който отрича всяко членство и произход. (Bourdieu, 1985a, р.50)
Taзи формулировка от встъпителната лекция на Бурдийо при назначаването му в Колеж дьо Франс има дълга предистория: възторга и разочарованието от структурния метод, оказал се безсилен да разреши проблема за иманентните закономерности на практическите действия, да схване собствената „логика на практиката”; опита за експлициране на епистемо-логическите и социологически предпоставки на този метод, превърнали се чрез продължителното му и безкритично прилагане в негово безсъзнателно, в структурaлизъм; конструирането на теорията за практиката, която противно на нерефлектираното равнопостaвяне на теоретична и практическа логика напомня за това, че практиката следва своя собствена логика; теоретизирането върху самата теория с инструментариума на теорията за практиката, което я представя като особен вид практика със своя собствена логика, различна от тази на теорията, и все пак подвластна на най-oбщите закономерности на практиката и най-вече на нейната социална и историческа условност.
Обръщането на инструментите на теорията за практиката към самата теоретична практика, което е в основата на практикуването на така наречената „рефлексивна социология”, има сериозни последици за разбирането на теоретичното (и в частност на социологическото) познание: неговото историзиране и контекстуализиране чрез закрепването му в структурите на научното поле, ограничаване на претенциите за валидност на резултатите му с оглед условията за неговата възможност.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Субект и власт. Проблемът за критическото действие при Бурдийо и Фуко

Леа Вайсова

Как да мислим промяна на социален ред през практики на съпротива?
В търсене на отговор на този въпрос, рамката на настоящия текст ще бъде
удържана през съотнасянето на две ключови понятия – „субект” и „власт”.
Този въпрос е отправен към „рефлексивната социология” на Пиер Бурдийо
и към аналитиките на „субекта” през археологията, генеалогията и „грижа
за себе си” при Мишел Фуко. Изборът и хронологията на разглеждане
на авторите не е случайна. За спецификите на българския контекст съв-
местното им полагане е станало сякаш очевидно. Именно тази очевидност
формира общо пространство на различни интерпретации. От друга стра-
на, след „прагматисткия обрат” в критическата философия и в социалните
науки сме свидетели на засилени критики към бурдийовистката перспек-
тива и афирмативен интерес към Фуко. Следвайки тази интерпретативна
тенденция, първоначалният сюжетен замисъл на този текст имаше за цел
критическа деконструкция на „рефлексивната социология” и афирматив-
но допълване на завещаните ѝ проблеми през Фуко. Но струва ми се, че
разиграването на дадени автори като „концептуални персонажи” не би
довело до разбиране за това как бива практикувана съпротивата от стра-
на на самите автори на ниво текст. Или, според думите на Уенди Браун:
„Тук не само ни се припомня ранното значение на критиката като процес
на отсяване и отличаване, но сме подканени да разбираме критиката като
практика по утвърждаване на текста, който тя оспорва. Критиката страст-
но разбужда текста отново, препрочита и преразглежда твърдението му
за истинност. Правейки това, тя презаявява важността на разглеждания
текст (било то закон, представа, принцип, практика или трактат), неговата
власт да ни организира и удържа, неговото право да ни управлява. Това
утвърждаване на текста чрез едно настоятелно препрочитане за мен сякаш
е сърцевината на разликата между критиката и нейните сродници – от-
хвърляне, опровержение, възражение, преустановяване.

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Неопределеността и границите на недвусмисленото означаване

Адам Б. Селигман

В началото на Херодотовата История, авторът разказва за лидийския
цар Кандаулес и телохранителя му Гигес. Кандаулес бил толкова влюбен
в жена си и в красотата ѝ, че уредил Гигес да я види гола. Макар Гигес да
го увещавал и умолявал да му спести тази непозволена гледка, Кандаулес
бил непреклонен и го убедил, че няма от какво да се бои и жена му ни-
кога няма да заподозре присъствието му. Кандаулес успял да скрие Гигес
в спалнята, докато царицата сваляла дрехите си, полагайки ги на стол до
леглото. Гигес наистина зърнал нейната голота, но когато се промъквал
през вратата на излизане от стаята, царицата го видяла и веднага разбрала
какво е направил Кандаулес.
На следващия ден тя събрала най-верните си придворни и наредила
да доведат Гигес. Обявила публично стореното от него и му предоставила
избор – да умре на място или да убие цар Кандаулес, след което да заеме
мястото му на трона и, разбира се, да вземе царицата за жена. „Защото,”
по нейните думи, „или трябва да умре онзи, който е замислил плана, или
ти затова, че ме видя гола и престъпи закона”. Гигес се опитал да придума
царицата да го освободи от тази ужасна дилема, но не успял и принуден
от неизбежното, избрал собствения си живот. Той убил Кандаулес и, по
думите на Херодот, жената на царя и цялото лидийско царство станали
негови (Herodotus, 1985, рр.37-38).

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR

Логиката на преутвърждаването и оттеглянето на политическото

Дарин Тенев

Ако не чувствах отговорност към собствената си безотговорност –
безотговорността, на първо място, да се осмеля да говоря в рамките на
този семинар, сред слушатели на вашето ниво и при това под тежестта
на общата тема „Предизвикателства към представителната демокрация
днес” – щях да озаглавя тази лекция „майката на политиката” или дори
„майка ѝ на политиката”. Подобно заглавие несъмнено би изразявало
нещо от общото отношение към полето на политиката днес, и вероятно
не само в България; отношение на сякаш цялостно отхвърляне, може би,
на все по-пълно непризнаване на всекидневно ниво, с което като че ли
се делегитимира предварително всяко политическо събитие или решение.
Каквото и да се случи, който и да дойде на власт и каквито и решения
да вземе, все изглежда да остава едно подземно недоверие – „и тези са
същите!”, „знаем ги!”, последвано от „маскари!” или по-неприветливи
словоформи – следователно подземно недоверие или по-скоро подземно
дестабилизиране, което в някакъв смисъл прави политиката днес (но кога
„днес”?) невъзможна. Задълбочен анализ на това отношение, толкова гру-
бо посочено тук, е необходим и би бил уместен на форум като този. Но
майката в подминатото от мен заглавие щеше да бъде концептуална майка
– майка, която да препраща към една определена концепция за полити-
ческото, свързана с имената на Филип Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси и
тяхната работа от началото на осемдесетте години, когато ръководят ра-
ботата на сформирания от тях Център за философски изследвания върху
политическото. В тяхното схващане за политическото майката е въведена
като понятие, което да назове определено оттегляне, оттегляне лесно ло-
кализируемо в заглавието, на което в крайна сметка се спрях – оттеглянето
на политическото (Lacoue-Labarthe et Nancy, 1981, 1983, 1997).

купи статията

Автор: HSSFoundation

Език: BG

Цена: 1.50 EUR