Антоний Тодоров – Граждани, партии, избори – България 1879-2009

ПОЛИТИЧЕСКИ ПРИСЪСТВИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ГРАЖДАНИН: ОТКЪДЕ, ДОКЪДЕ, НАКЪДЕ?

Борис Попиванов

автор: Антоний Тодоров

заглавие: Граждани, партии, избори: България 1879-2009,

София: Изток-Запад, 2010, с.588.

25 години история на академичната политология в България вероятно са кратък срок за сериозни обобщения. Стигат обаче за долавяне на тенденции, за установяване на паралели, за отчитане на стойности. Монографията на Антоний Тодоров „Граждани, партии, избори. България 1879-2009” е впечатляващ труд дори само по размаха на замисъла си. Не се сещам за по-мащабен опит в българската политология да се обхване толкова голямо изследователско поле. Една от най-важните характеристики на европейската модерност – участието на гражданите в политиката – е разгледана в цялото протежение на модерната българска държавностна история. Само ясно поставени цели, задачи, методи, само точно формулирани ограничения могат да произведат систематичен научен резултат от толкова необятна материя. И не само това. Но и научната зрялост и изследователски талант на автора. Казвам го с риск да навляза в трафаретната плоскост на клишираните комплименти, превърнати сякаш в задължителна част от ритуала при представяне на едно произведение пред публиката. Който обаче се запознае с книгата, ще се убеди в правотата на общия адмиративен извод. Тя е богата не просто с огромното количество събрана емпирична информация, подредена в (буквално) стотици таблици, карти, диаграми – повишаващи отчетливо справочната й стойност, но най-вече със смелостта и обосноваността на анализа и заключенията. И липсата на всякаква конюнктурност.

Антоний Тодоров сам ситуира своите изследвания в достиженията на българските обществени науки и в световната политология. Отчетено е значението, които имат за него работите на много български автори, сред които изрично ще спомена Георги Карасимеонов, Румен Даскалов, Пламен Георгиев, Тодор Галунов. Заедно с това е направен прецизен и обоснован подбор на чуждестранните теории и модели, към които той взема отношение: Милбрат и Гоел, Клаус Офе, Сидни Върба, Торкал и Монтеро, а също и колеги на автора от Франция и Белгия, с които е работил дълги години по част от засегнатите тук проблеми.

Предметът на изследване в монографията са основните разновидности на политическо участие в модерното българско общество след Освобождението до наши дни. Значението на този предмет се откроява все повече с прочита на самата книга. Впрочем, на финала (с.538) Антоний Тодоров напомня, че политическото участие е основен белег за характера на политическото тяло. За да има съпоставимост на анализа в различните периоди на съществуване на Третата българска държава, са избрани две форми на политическо участие: гласуването на политически избори и членството в политически организации. В методологичен план доминира интердисциплинарността – и в съвместяването на отделни науки (политология, психология, социология), и в заимстването на подходи от различни политологични направления (институционален анализ, сравнителна политология, теория на политическите режими, теория на социализацията). Блестящо защитен е (според мен) централният принос, който далеч не е чисто методологичен – въвеждането и използването на ново понятие, институционално-културен комплекс (ИКК). Тодоров доказва чрез българския опит, че политическото участие се ражда в съприкосновението между гражданска компетентност и институционална среда. Това съприкосновение той нарича ИКК. Дефиницията за ИКК: „резултат от взаимодействието на един културно-исторически и на един институционално-политически процес в дадено общество, пораждащо комплекс от разпространени идеи, вярвания, навици и практики, правила и норми, материални структури, които в своята цялост формират общата политико-културна среда на индивидуалното и колективното социално действие” (с.34). Уточнено от друг ъгъл: ИКК е „начин да се погледне на политиката като исторически процес, породил определено състояние на политическото взаимодействие, което е едновременно рамка и среда на политическото действие, но и негов фактор и стимул” (с.37). ИКК е динамична категория, позволяваща да се обгърнат и ситуационно, и стратегически различни етапи на българската социално-политическа реалност. И същевременно тази категория е инструментализирана, тя е подчинена на един ясен структурен стремеж политическото участие да бъде разкривано последователно, чрез степените на неговата интензивност, другояче казано, чрез неговите фази: от изграждането на обща представа за политическото през формирането на политически избор и политическата мобилизация към прякото политическо ангажиране. Четирите фази стоят в основата на структурирането на монографията по глави.

Ще се огранича да ги разгледам само в най-едри щрихи.

Първата глава поддържа, че в процеса на усвояване на политиката политическата култура е основна категория. Върху българския политически живот тегнат наследени характеристики на едно все още патриархално общество с неговото мислене и социализационни стереотипи. Изтъкната е и ролята на модернизацията, главно в онези нейни аспекти, свързани с масовото образование и урбанизацията. Те принципно засилват политизирането на обществото. Съществено значение в тези процеси добива сложната структура на самоидентификациите и въздействието върху тях на външнополитически референции по осите Европа-Русия, Европа-Америка, България-Турция. Ключов извод: характерна черта на българската политическа култура е абсорбцията на външни влияния, нещо специфично за периферните общества.

Втората глава изследва мотивациите за политически избор, разгледани в тяхната зависимост от структурни фактори, т.е. такива, които са резултат от дълъг исторически и социален процес. Посочени са два типа фактори. На първо място, историко-структурните, наричани още кливиджи – големи и трайни социални конфликти от структурен характер, породени от модернизацията. Като най-важни елементи на модернизацията са аргументирани автономната публична власт на националната държава (откъдето следват конфликтите светско/ църковно начало и център/ периферия) и модерната индустрия (откъдето идват конфликтите град/ село и работници/ собственици). На второ място, социално-структурните – изразяващи се в разнообразието на социалните статуси и промените в тях. Интерпретира се постоянният процес на трансформации в социално-класовата структура на обществото, особено в контекста на две интензивни вълни (през 1950-те и 1960-те и през 1990-те). Особено внимание е обърнато на географския статус, обясняващ ролята и устойчивостта на местните клиентелистки мрежи в политиката. Ключов извод: българското общество добива белезите на модерно европейско общество с присъщите му политически разделения, опосредени обаче от силния акцент на конкретни и конюнктурни исторически събития.

Третата глава се занимава с политическата мобилизация като динамична страна на политическото участие. Обект на анализ са промените на политическите предпочитания, разбирани като промяна на политическия статус и отношение към политиката: от негласуващ към гласуващ и обратно, от една партия към друга. Като централни фактори са изведени институционалната рамка на участието (въплътена в действащото изборно законодателство) и въздействието на политическите партии (организиращи, привличащи, структуриращи избора). В този контекст българското гражданско участие се реализира в интензивно междублоково движение, маркирано от обособяването на три структурни политически блока (аполитични, правителствени избиратели, партийни избиратели). Ключов извод: мобилният избирател е основен тип на политическо поведение у нас както преди 1944, така и след 1989.

Четвърта глава изучава политическото ангажиране, интерпретирано в рамките на организационен и партиен живот, който предполага лична инвестиция на време, усилия, често и средства от страна на гражданите. Представени са три водещи типа мотивация за подобно участие (елитарна, класово-съсловна и общонародна), прекарани през призмата на вътрешното функциониране на организациите (мисионерски, демократични, вождистки). Констатирана е неизменната нестабилност на партийното присъствие и гражданската мотивация и преди епохата на социализма, и след нея. Ключов извод: политическото ангажиране все пак съдържа елементи на стабилност, то варира в ниски граници, но се запазва без тенденции към маргинализирането му.

Невъзможно е в една кратка рецензия да изложа и множеството ценни конкретни наблюдения върху политическия живот, изпълващи с плът конструкцията. Ще подчертая, че в нейните рамки Антоний Тодоров прави редица приноси за осмислянето на реални политически ситуации и доказва за пореден път предимствата на историческата политология за вникването в българската политическа история. Всеки читател, въоръжен с неговия инструментариум, би могъл да допълва и развива много от тезите.

Разработването и приложението на понятието за ИКК е изключителна находка на автора. Българската политология, ориентирана предимно към институционалния анализ, електоралните изследвания, теорията на партиите и политическата теория, по-скоро страни от проблемите на културата (разбира се, с важни изключения като Тодор Танев), и доста недалновидно я отстъпва на културолозите. Аргумент за това навярно са опасенията да не затъне в общия есеистично-генерализаторски дух на т.нар. народопсихология. Книгата на Тодоров запълва една липса. Културата става пълноценен политологичен обект, но не сам по себе си, а съотнесен към политическите институции и норми, нещо, което е възможно само в хода на взаимодействията на гражданите.

Накрая ще формулирам три мои заключения и една критика, следващи от прочита на монографията.

Разкрито е всъщност значението на политическите идеологии в широкия смисъл на понятието, като пространство между производството на идеи в човешката история и създаването на политически сили (не непременно партии). Идеологията тук ясно е проявена като подход към формирането на реална политика. Ето защо „Граждани, партии, избори” заема по естествен начин мястото си между „Модерната политическа мисъл” (2001) и „Политическият живот в България” (2005) на Антоний Тодоров.

Амбициозното обхващане на три периода в модерната българска история от Освобождението до днес е постижимо единствено през ИКК. Анализът само на институциите ще ни подведе. Анализът само на културата ще ни изведе извън правната и политическата реалност. Съчетаването им доказва, че през цялото време сме били една държава, защото сме били едно общество, съществуващо чрез възпроизводството и промяната на модели, ориентации, практики.

Прецизното навлизане в своеобразието на българския исторически път е поредното научно аргументирано отхвърляне на доскоро доминиращата парадигма на транзитологията, на инвариантното осъществяване на демократични преходи навсякъде, където рухват диктаторски режими. Българската публика е запозната със убедителния антитранзитологичен патос на Томас Кародърс. Новите изследвания експлицитно (Надеж Рагару) или имплицитно (Антоний Тодоров) оспорват догмите на това вече бивше модно течение.

Възможни са различни критични бележки, но те ще се плъзгат по детайлите, а не толкова в дълбочина. И все пак според мен е надценено външното влияние върху българския политически процес и формирането на гражданско участие. Надценено като реален политически фактор (например тезата, че българските фашистки и квазифашистки организации преди войната са резултат на заемка, а не в голяма степен и на вътрешни процеси), но и като възможности на политологичната терминология (например въвеждането на термина милитантизъм, който стои като пришит в иначе силния анализ на политическото ангажиране).

„Граждани, партии, избори” е книга-етап в политологичното осмисляне на съвременната българска история. И един от ключовете към загадъчната ключалка на българската (?) гражданска (?) демокрация (?).